Ставаме ли за пушечно месо в Афганистан?

Гледката как ген. Дейвид Петреъс извежда американците от „родината на мака”, ще е подобна на тази отпреди години, когато ген. Громов водеше обратно железните колони на Кремъл...

Сигурно на някой му се струва странно да занимавам читателите с мисията ни в Афганистан, когато тук се решава съдбата на Формула 1, националния отбор по футбол, качеството на кебапчетата и тюфтетата, но все пак става дума за България, българската армия, бойците ни в Афганистан и техния живот.
Ако трябваше да изпратим батальон веднага или след месец-два, както им се иска на съюзниците ни, резултатът ще е предизвестен – загинали, черни забрадки, посрещане на ковчези на аерогара София, спуснати знамена, траурни дни, прочувствени речи на политици... Не, не преувеличавам.

Мнозина вече са забравили злополучното ни участие в мисията на ООН в Камбоджа преди петнайсетина години. Тогава дори не бяхме чували за „сини каски” и червени кхмери, но изпратихме с духова музика на 9000 км боен батальон от 800 военнослужещи. Те тръгнаха за бреговете на Меконг само с актив от няколко дни специална подготовка. Ротите бяха попълнени с наборни войници и запасняци. Чак в Камбоджа те осъзнаха, че воюват за жълти стотинки във враждебна среда. Защитавайки честта на България, в един момент се вдигнаха на бунт и за собствената си чест. После дойдоха жертвите и преосмислянето на цялото ни участие в подобни мисии, в които с кръв се подпечатаха промените и реформите в армията и страната. Бог да ги прости момчетата, чийто прах е в темелите на параклиса „Св. Георги” в центъра на Пном Пен.

След това дойде ред на Ирак, където се озовахме като приятел и съюзник на САЩ в една война, наречена битка срещу тероризма. Петима загинаха в Кербала от първия пехотен батальон. Грешка на командването или нелепа съдба? Отговор няма и до днес. Никой не бе осъден. Оказа се, че в база „Индия” не са взети и най-елементарните мерки за защита на хората – изкопаване на дълбок ров и ограждане на базата с „хеско” и „аляски”. Висшите ни военни и политиците обаче предпочетоха да не говорят по тези въпроси.
В боевете за Сити хол (центъра на града) миротворците от втория ни батальон показаха повече опит и устойчивост. Водени бяха от командир, който отстояваше решенията си пред полските началници и действаше безкомпромисно в боя. Тогава всички разбраха силата на личната отговорност.

До момента в Кабул и Кандахар миротворците ни не са имали преки сблъсъци с бунтовниците. Наши колеги преди дни подметнаха като на шега, че е време български куршум да порази талибан. И това би било възприето като храброст, ако от отсрещната страна нямаха калашници. Хубаво е да се знае, че талибанските куршуми не са халосни, а мерниците на оръжията им са доста точни. При това воюват на и за своя земя. Засега имаме ранени, но нямаме жертви в Афганистан. Дали обаче ще е така, ако изпратим боен батальон, както искат американците и в НАТО? Наложи ли се, със сигурност ще изпълним съюзническите си задължения. Но дали няма да сме повече пушечно месо, отколкото страховита сила? Ясен отговор едва ли някой се наема да даде след дългогодишните ялови реформи в армията ни.

В Кандахар през няколко дни пада убит англичанин, канадец... С очите си видях сълзите на миротворците на Нейно величество, когато са загубили свой другар в боя.
В стана на нашите е румънската църква, където са закачени портрети на загинали съседски офицери и сержанти. Тръгне ли наш боен батальон за Афганистан, гаранции за безопасност няма да има. Затова подготовката на ротите трябва да е като за война и да започне веднага. Инструктори трябва да са старшите национални представители от контингентите в Кербала, а командири – командирите на роти от Кербала, Кабул и Кандахар. Осигуряването трябва да е като на другите натовци, заплащането - също. От редника през капитана до полковника трябва да знаят какво ги очаква и степента на риска. Оцеляват най-подготвените. Останалото е късмет, а на тези ширини той понякога зависи от волята на Аллаха.

Красен Бучков