Учителите са прави да искат много, държавата е права да не им дава всичко

Ана Кочева

След учителски протести на лято логично се стигна и до стачка наесен. Стачка, предизвестена и за участниците в нея, и за адресата й, и за учениците, и за родителите – т.е. за всичките страни, въвлечени по един или друг начин в голямата система, наречена българско образование. Няма спор, че проблемите в нея нито са от вчера, нито пък се коренят само в размера на трудовите възнаграждения. Нали не си представяме, че ако учителите получат исканото от тях, образованието ще цъфне и ще върже?! Няма спор и за това, че, както в ред други обществени сфери, и тук заплатите са обидно ниски. При това става дума за относително добре образовано съсловие, което е поставено на най-ниското стъпало на социалната стълбица – това са хора, работещи за около 300 лв. А разликата в заплащането между начинаещ учител и най-добрия му колега с 20-годишен стаж е 100-тина лв. – един от абсурдите, който си продължава и до ден-днешен, но е наследен от времето на соца. Цифрите говорят сами за себе си; сравнението със същите из съседните балкански държави – и то (Румъния – 800 евро; Македония и Хърватия – 650-700 евро; Гърция – 1500 евро). Че учител къща не храни, е известно отдавна, точно така добре, както и че с една заплата семейство не може да издържа нито научен работник, нито социален, нито медицинска сестра, нито пенсионер ... Оттук и въпросът – къде е ключът от мазето?

А икономисти и финансисти отдавна са се произнесли по него – как да се искат европейски заплати, щом производителността на труда не е европейска, щом повече внасяме, отколкото създаваме, щом като всяко увеличение повлича след себе си нова вълна от инфлация. Азбучна е истината, че удовлетворят ли се всички парични желания, цените автоматично скачат и левовете отново се обезценяват. Чуваме го всеки ден, сигурно и учителите го чуват, пък би трябвало и да го разбират. Още повече, че този филм всички заедно вече сме го играли!

  С което, разбира се, не се отрича правото на учителите да поискат своето. Но, нали за да поискаш, първо трябва да дадеш. А шаблонът за училището като разграден двор, колкото и да е изтъркан и втръснал, е ужасно истинен. Къде са онези преподаватели, пред които класове немееха, защото часовете бяха интересни, а личностите – респектиращи? Къде са онези учебници (на едно и също издателство по всеки предмет), от които с прочитане-две нещата ставаха от ясни - по-ясни; къде са училищните кръжоци, извънкласни занимания; училищните лекари и зъболекари дори? Къде са санкциите за поведение и другите механизми, посредством които ученикът питаеше далеч по-голямо уважение и към професията, и към личността, и към училището като институция? (Хвърлете поглед върху графитите край което и да е училище, за да видите какво е мнението на децата за техните учители). Защо частните уроци (не че не ги е имало и по-рано) се превърнаха в „сив” мегабизнес, в който се въртят милиони левове всяка година и повече от очевадно липсва желание размерите му да бъдат ограничени. Кой не знае, че паралелното обучение в днешно време стана едва ли не задължително за всеки кандидатстващ – я в гимназия, я във висше учебно заведение. При това не иде реч просто за частни уроци, а за такива при „правилните” хора, или в „правилните” частни школи. Нерядко на родителски срещи учители не се свенят директно да препоръчват конкретни свои колеги, защото в аналогична ситуация жестът им се връща. А незаинтересоваността в клас? А фактът, че дори и в елитни училища има учители, пристрастени към чашката и това е публична тайна – и за учениците, и за колегията, и за директорите? Че някои директори, които водят часове по съответен предмет, влизат формално в час, колкото да отбият номера под предлог, че административната им работа ги затиска? Че материалът се предава отгоре-отгоре, а маса родители са се превърнали в домашни възпитатели, за да наваксат с децата си изтърваното? Че някои от толкова скъпоструващите учебници са написани на академичен и псевдоакадемичен език, който трябва да се превежда, за да се разбере „дълбоката” мисъл на автора?

Въпросите само от учебния порядък са безчет. После идват и следващите, опиращи до пълната загуба на ценности и морал, до наркотиците и незаинтересоваността и на училището, но и на редица други институции, вкл. и полицията. А насилието в училище, чийто причини се коренят много по-дълбоко от отслабналия родителски и учителски контрол? Всичко това само с увеличение на заплатите няма да се оправи, парите не ни са разковниче, ни магическа пръчица, която ще върне искрата сред съсловието и питомците му. А и отделно от това - учителите не са нито шофьори, нито миньори, за да притиснат управляващите така, че да те да им клекнат стопроцентово. Май почва да се случва по-скоро обратното...

Тъй че кучето е заровено надълбоко и бакиите трябва да се оправят с много мисъл, с истинско желание, но и с умна диференциация (срещу която толкова се рита) и на учителите, и на училищата. Критерият? Успехите на учениците, естествено! Само при такова положение истински елитните ще изплуват, стига разбира се оценките да са действително независими. В този смисъл матурите (срещу които също се рита) биха били един от показателите, при положение, че се случи като в една Австрия например, където независима комисия от няколко души оценява анонимните тестове на завършващите. След което кандидат-студентският изпит просто отпада като необходимост, защото най-добрите вече са отсяти. Второ сито може да има по време на самото следване, но това е друга тема.

Европейските примери в това отношение изобилстват, моделите са разработени, а да се присобобят в нашенски условия едва ли е невъзможно, стига да не се изпортят още в зародиш. И трябва да се бърза, докато все още читавите деца продължават да учат в България. Защото се множат случаите, в които родителите просто ги пращат в някое прочуто школо в чужбина – дали с повече, или с по-малко лишения, няма значение. Българинът общо взето е петимен за знание. След това школо се продължава с образование пак в странство, а стане ли това - студентът - „пиши го бегал”. А тук ще останат такива, които, изкарвайки гимназията повече „на кафе”, или в билярдни и боулинг зали, са „научили” в суматохата, че Родопите са в Северна България, а Беласица е единствено футболен отбор; че прабългарите били скотско племе, а славянският бог на слънцето е Нептун; че Виена е столица на Австралия, или че Българската държава от 681 г. е първата варварска държава ... Дано не се окаже само, че тази от началото на 21 век е последната!