Джон Болтън: Путин без апетит за мир, а Западът в отстъпление

Съответно, според собственото му възприятие, Путин няма никакво намерение да прави компромиси. Стратегията му е да продължи това, което прави вече почти четири години – неразбираемо за мнозина на Запад заради човешката и икономическата цена за Русия, но напълно логично за човек, който се опитва да възстанови Руската империя, посочва в свой анализ Джон Болтън, бивш съветник по националната сигурност на САЩ и бивш посланик на Съединените щати в ООН.

Путин смята, че има почти пълен контрол над Доналд Тръмп – не заради компромати, а защото обучението му в КГБ му е позволило да използва очевидните слабости на Тръмп срещу самия него.

Много любители (и дори професионални) психиатри са поставяли диагнози на Тръмп, но единствено Путин успя успешно да го управлява като „полезен идиот“. Макар понякога да е прекалявал и да е натискал Тръмп твърде силно, човекът в Кремъл се чувства сигурен във взаимоотношенията си с човека в Овалния кабинет

Той се чувства също толкова уверен и в контактите си със Стив Уиткоф – поредния нюйоркски търговец на недвижими имоти, който очевидно знае дори още по-малко история от Тръмп.

Путин изпитва презрение към европейските лидери, до голяма степен защото знае, че Тръмп също ги презира. Достатъчно е да се види колко лесно Европа беше изтласкана встрани от ключовите преговори за бъдещето на Украйна – винаги в догонваща позиция, реагираща на събитията, но не и насочваща ги.

Путин добре разбира, че играта не е само за Украйна, а за т.нар. „първопричини“, което означава, че става дума за бъдещето на НАТО, а не просто за Киев. Тръмп вижда малка стойност в политико-военните съюзи – двустранни или многостранни, като НАТО – и нито осъзнава, нито го интересува по-широката стратегическа цел на Путин.

Кремъл гледа на Украйна по същия начин, по който Си Дзинпин гледа на Тайван – като на отцепила се провинция, която трябва да бъде поставена на мястото си и отново включена в „отечеството“. Президентът Володимир Зеленски не е партньор за преговори, а нарушител на реда, който трябва да бъде отстранен. Същото би важало за всеки друг потенциален украински лидер, който вярва в независимостта и е готов да се бори за нея.

Москва сега разчита съюзниците на Киев да започнат да преговарят помежду си, правейки предварителни отстъпки, докато руската армия просто продължава тежкото си настъпление в Донецка и Луганска област. Медийни публикации сочат, че съветници в Кремъл вярват, че украинските сили може да се пречупят през идната пролет или лято. Тази линия – независимо дали е просто пропаганда или реално отражение на мисленето на Путин – означава, че съгласието за прекратяване на огъня по сегашните фронтови линии не е в интерес на Русия.

Настояването за примирие, както продължават да правят европейските лидери, само затвърждава в Москва усещането, че умората от войната нараства в целия Запад. Путин вярва, че европейските лидери ще се поздравят, ако от сегашните преговори се роди примирие, а след това ще се надяват Украйна постепенно да изчезне от полезрението, докато мине достатъчно време и тя се превърне в проблем на някой друг.

Путин знае, че Тръмп вече е уморен от войната. В крайна сметка, няма как да има Нобелова награда за мир, ако бойните действия продължат. Още по-важно – Тръмп е уморен от Украйна.

Както е казал на американската делегация след завръщането ѝ от встъпването в длъжност на Зеленски през 2019 г.: „Не искам да имам никаква шибана работа с Украйна. Те ме атакуваха (на изборите през 2016 г.)… Те са корумпирани. Няма да се занимавам с тях.“ Някои неща никога не се променят. Путин го знае. Той може да бъде сигурен и че никой друг в администрацията на Тръмп няма съществено различни възгледи – както беше описано наскоро в обширна статия на New York Times.

Ако Украйна продължи по сегашния си дипломатически път, 2026 г. много вероятно ще донесе примирие, което ще утвърди контрола на Москва върху 20% от украинската територия и ще позволи подготовка за трета инвазия.

Русия ще преговаря сериозно единствено когато войските ѝ започнат да се оттеглят, а не когато напредват. Оттук следва, че основната дипломатическа цел на Украйна през 2026 г. е да убеди Тръмп, че именно Путин е главната пречка пред спечелването на Нобелова награда за мир.

Тръмп никога няма да бъде съюзник на Украйна, но финансовата изгода от продължаващите американски продажби на оръжие и боеприпаси за Европа може да се окаже достатъчна, за да го задържи поне формално на нейна страна.

Паралелната цел на Киев е да убеди европейците, че трайното примирие е мираж – оазис, който не съществува в пустинята на тази война. При липсата на силни национални лидери в днешна Европа, може би генералният секретар на НАТО Марк Рюте ще успее да осигури необходимото лидерство, за да се приеме реалността, че войната е далеч, много далеч от своя край – особено ако независимостта на Украйна все още е цел.

Томас Пейн пише в един от най-тежките моменти на Американската революция: „Това са времената, които изпитват човешките души“. Такива са и времената днес в Украйна. Изборът в крайна сметка е на украинския народ – дали цинизмът на Путин и слабостта на Запада ще позволят на Русия да надделее.