България между Кафка и Буров
Днес пак сме в някакво странно положение: чиновниците от Брюксел ни тупат по работо и ни хвалят, че сме първенци по финансова дисциплина. Представяте ли си, ние, които сме отявлени индивидуалисти, и които винаги сме били скарани с дисциплината, да се прочуем точно в тази област. Най-големите болшевики и най-дисциплинираните бедни в Европа. Трудно е за проумяване, защото българите искат нещо много просто и ясно: да живеят по-добре. Това Симеон Дянков така и не го проумя. Не искаме да сме най-дисциплинираните, най-непушещите, с най-нисък външен дълг, най-екологичните, най-големите врагове на шистовия газ и пр. Искаме да бъдем бели хора в собствената си държава. Толкова ли е трудна и непостижима тази мечта?
Новият премиер Пламен Орешарски каза след гласуването на кабинета в Народното събрание: В криза всеки трябва да дава от себе си каквото може, пък да става каквото ще.
Няма да коментирам думите му. Най-малко защото все още не знам какво точно може г-н Орешарски. На всички ни се иска да е това, което очакваме: спокойствие и отлепяне от дъното. Дано го може. Това упражнение стартира всеки път, когато с властта се заемат нови хора, а след това се оказваме заседнали в асансьора на надеждите. Орисия ли е това, лоша съдба ли – нямам понятие. Но ни писна да се въртим все в онази мисъл на Кафка: „Животът през цялото време отвлича вниманието ни и ние дори не успяваме да забележим от какво именно”.
Някои наблюдатели са впечатлени от първите словесни престрелки в новия парламент. Те очевидно са забравили баталиите през отминалите години, както и епитетите, с които народните избранници се опсипваха. Имаше дори юмруци и плиснати чаши с вода. Така че нищо ново. Наистина, очертават се няколко сюжетни линии на междуличностни и междупартийни конфликти, но засега това са само заявки, затова ще изчакаме продълженията, за да си правим изводите.
И така - кабинетът е готов. Спорен или не – е рано да се каже. Като всяко правителство и това сигурно ще получи своите 100 дни на толерантност. Струва ми се обаче, че този път самите министри трябва да се откажат от тази традиция. Във време като сегашното, това е неоправдан лукс.
„Бащите” на този кабинет го кръстиха програмен. Други подозират, че зад това определение прозират партийни интереси. Трети подозират, че и олигарси са бабували. Четвърти намекват за дългата ръка на Москва. Пети за дългата ръка на Капитолия. Всеки момент ще се пръкне и поредната теория за световната конспирация. Времето ще покаже доколко тези съмнения си имат или си нямат доказателства. През това време правителството трябва да работи и да свиква с критиките. Те винаги са по-полезни от ласкателствата.
Атанас Буров
Преди доста годиин политикът и финансистът Атанас Буров изрича знаменателните думи: „Аз не съм песимист. Аз съм дълбоко убеден, че каузата на България не е загубена, и бих желал да вдъхна във вас същата вяра, да повдигна вашите сърца, да ви дам малко от моя оптимизъм, защото оптимизмът е извор на вяра и енергия, а българският народ има нужда в днешния момент от едното и от другото, за да търпи, да се надява и да действува…”.
Днешното дередже показва, че отново се нуждаем неистово от оптимизъм, вяра и енергия. Те обаче ще се появятят и ще заработят тогава, когато осъзнаем, че всичко е в нашите ръце. И още: да внушим на управляващите, че волята на хората е важна и тя е заветната цел цел.
Измъквали сме се немалко пъти от тресавищата и капаните на историята, дано го направим и сега.
Ако ви е прозвучало по-патетично от нормалното за такива случаи – извинявайте. Но и с мрънкане не става.
Накрая още нещо от Буров: „Всяка власт е силна, когато дава сега, а не утре”. Управляващите да си го запишат в Galaxi-то това и да го препрочитат всеки ден.
Огнян Стефанов
Моля, подкрепете ни.
