Дядо Вазов за 11 май – Големият ден

От репортаж за славни победи на партийните величия, а в края кратки съобщения за пребити възрастни хора, които се въоръжават, включват камери и оказват да плащат вода на цената на златото.

За братята Кирил и Методий тук-там се промъква някое клише, колкото да се отбие номера.

Народ, който си забравя езика и вярата, остава без душа, - е казал монахът Паисий.

Е може и да не сме я докарали дотам, но вървим по тоя път, няма съмнение.

Затова е най-добре на тази дата, като не можем да измислим нещо откровено и сърдечно, поне да се върнем към Дядо Вазов. Може да го вадят от читанки и христоматии, но на мнозина той все още е в сърцата – тук и по чужбините…

ГОЛЕМИЯТ ДЕН

Празникът на св. Кирила и Методия приближава.

Празникът на българските училища и на българския народ!

Какви трепети тоя ден възбужда във всяка българска душа, каква зариста, чиста, мила радост лъхва въз нас от тоя майски ден, заедно с миризмите на люлеките и на здравеца!

Има някаква великденска тържественост в тоя ден, светъл и благодатен. Защото и 24 май (11 май стар стил) е един Великден, Великден на духа и на просветата, на възкресението на новите надежди и през векове заспалите сили на един народ, лишен от велики традиции и жаден за тях.

И сега, подир хилядите разочарования, подир страшните събития, преживени от нас, аз не мога да се отърва от неотразимото обаяние на тоя празник, изпитвам чувства тъй чисти и радостни, каквито изпитват всичките стотини хиляди малки главици, които шумят в оградите на нашите училища и носят в душата си образа, на бъдеща България. О, те в своята божествена наивност и безгрижие не познават нашите мъки и терзания!

*

И се повръщам в годините, когато денят на българските просветители, по една заповед, дошла от Пловдив, трябваше да се празнува и в Сопот.

Един ден преди празника, по поръка на учителите, донасяхме цветя и украсявахме училището. Нашите майки бяха в отчаяние: ние опустошавахме градините, късахме и отнасяхме люлеки, картопи, божури, чимишири, трендафили. Носехме от балкана борови клони. Увивахме венци, правехме гирлянди, обкичахме с тях вратни, врати, прозорци, даже картите, даже чешмата на двора – училището потъваше в цветя и зеленина! Защото само то празнуваше: в града нямаше празник. Но ето осъмва 11 май. В главното училище, пълно с деца и народ, тържество. Картината с образите на св. Кирил и Методий, пратена от Пловдив, е окачена на стената. Венец от божури, зеленина и ранни пролетни цветя украсява картината на двамата величави братя. Единът държи хартия с начертана на нея азбука, другият държи кръст в една ръка, а с другата благославя.

Знаем, че той благославя нас и целия български народ. И с каква любов се взираме в лицето на св. Кирил, и как възторжено гледаме азбуката на хартията, която държи св. Методий!

И те ни гледат кротко, приятелски, като живи.

До тях се красува, пак разкошно окичен с цветя и зеленина, портрета на султана. Това ставаше при всички училищни тържества, дето бе поканван и „агата“, турският администратор на Сопот. Той и сега е тук на първия чин, сред чорбаджиите, облечени в сукнени кожуси с лисичи кожи.

*

Но ето въцари се мълчание.

Главният учител се изправи до катедрата, разтваря един свитък и взема да чете.

Той описва живота и заслугите на двамата монаси. Гласът му е металически и трепери, очите му пламтят от вдъхновение. Ние слабо разбираме величието на нравствения подвиг, извършен от двамата братя: изнамерването българското писмо и покръщението на българския народ, както се казваше тогава. Може би слабо го разбират и нашите родители. Но ето че вниманието ни се плени и ние всички загълтахме жадно словата на учитея. Той заразказва легендата за присъствието в Преславския двор на св. Кирила и Методия; за изобразяването от тях на стената в палата, по заповед на цар Бориса I, който желаел да види нещо страшно, страшния съд, и след виждането на който Борис прибързал да се покръсти.

Легенда очарователна и наивна, легенда, разказана от някой византийски летописец. Наивна, наивна! Но аз тогава вземах това за истинско събитие. И как ясно се рисуваше във въображението ми картината на страшния съд, с всичките червени пламъци на ада, с черните дяволи, които мъчат грешниците и с куки ги теглят в пламъците; и цар Борис, който гледа ужасен изображението! И самият учител, не знам как, ми се чинеше, че прилича на цар Бориса, и дълго след това аз все си въобразявах, че такъв трябва да е бил Борис, с тая разлика само, че учителят ни учеше по турски език, а цар Борис не ще да е знаел турски.

И с каква скръб по-после, когато четях Венелиновата българска история, преведена от даскал Ботя, аз видях в нея, че това било неистинско нещо, че такова изображение на страшния съд не е съществувало. Помня Венелиновите думи: „Как може Борис, като е поискал да му изпишат страшното, да се уплаши от това страшно?“

*

О, как са поетически легендите, които една по една се разрушават от новите исторически изследователи. Днес даже историческата наука отказва Кирил и Методий да са стъпяли някога в Преслав! И покръщението на Бориса е извършено не от двамата велики братя, а от учениците им, изгонени от Чехско. И даже и Кирил и Методий (о ужас!) не били българи, а гърци! (Има и такова мнение.) Даже столицата на българските царе не е бил Преслав, а някакъв си изчезнал сега град при Абоба! Ами твърденията на византийските летописци, ами турското название на днешния Преслав: Ескистамбул?

*

Словото на главния учител – тогава реч и проповед наричаха „слово“ – трая дълго и се свърши в пълна тишина. (Ръкоплясканията не бяха познати още.) Захванаха се песни. Най-напред песента на Кирила и Методия: „И след тисяща години“, съчинена от пловдивския учител Якима Груев. После изпяхме песента в чест на султана: „Нушири нур Абдул Джихан“, също произведение на Груева. Агата, със светнали от щастие очи, си гладеше брадата пред вида на тая бъдеща покорна рая на негово величество султана.

– Ашколсун, чоджуклар (Да сте живи, деца!) – каза той, когато се свърши турският химн.

Изпя се песента на сопотското училище, съчинена от учителя Юрдан Ненов. Още помня първият й куплет:

На насочена рътлина

при изданките балкана

на цял век от четвъртина

храм Минерви се издига.

Напразно професор Шишманов в юбилейната си реч твърдеше, че по онова време българската поезия не цъфтяла!

Тържеството се свърши. Множеството шумно излиза из училището. В учителската стая поднасят кафе на агата и на първенците. А учениците на бурни рояци се разточват кой къде види, за да играят, лудуват.

Едни отиват на Трапето – голия широк хълм на север от училището – и играят на „роби“ или на прескачане; други образуват две войски и се бият с юмруци или с камъни, по-отдалеко: трябва да се изхарчи набралата се енергия. Други отиват в гробищата (в училищния двор) да ги лучат с камъни и да ги събарят в чест на св. Кирила и Методия. Тоя ден всичко беше позволено на тая необуздана армия от малки башибозуци.

*

По пладне класният учител Юрдан Ненов и другите учители повеждат класните ученици към манастира „Св. Спас“, в полите на Стара планина, там да продължат и завършат празненството. Под сенките на широко-клонестите орехи, по сочната зелена трева те насядваха. Там се захващаха пак песни, но не вече училищни или турски, а българската тогавашна марсейлеза: „Поискал гордий Никифор“. Гърмеше ли, гърмеше марсейлезата! Ръцете на учителите махаха застрашително при кръвожадния стих: „Сечи, коли, отечество да се освободи!“ (Чинтуловите бунтовни песни още нямаше и тая ги заместяше.) После прескачания на големите сиви балвани, врасли в полянката. По-младите учители сьщо вземаха участие в тоя спорт.

Тази идилия траеше, докогато последните слънчеви лучи угасваха по върховете на Стара планина и по върха на високия манастирски бор, а месечината изгряваше през клоните. Тогава учители и ученици се завръщаха в Сопот с песни. Целият кър ехтеше.

Но когато влазяхме в Сопот, пак захващахме „марсейлезата“. Знак за това даваше сам учител Юрдан, който махаше войнствено с бастуна си, като един генерал със сабя, ободряващ за сражение войниците си. И пак страшното: „Сечи, коли, отечество да се освободи!“ И при тая песен се разбуждаше града. Кучетата сърдито залайваха, прозорците светваха, вратните се отваряха и излизаха домакинките да видят и чуят шумното шествие, с което се завършваше „даскалския празник“.

Май 1920 год.