Реклама / Ads

0| 8398 |02.05.2022 ГЛАСЪТ

С ядене и пиене почитат Бенковски 10 години след смъртта му, участва и предателят

.
Бенковски
Чуваме днес възвишени и емоционални слова за Априлското въстание. Тази славна епопея на героите, на падналите за свободата, изразителите на българските идеали... Че са герои, герои са. Че са знаели какво ги чака, когато са взели оръжие в ръка и са се опълчили на огромната османска империя - истинска саможертва е. В името на родината, на всички българи и жаждата за свободен живот.

Не са много обаче онези, които са ги последвали, които са помагали. Мнозина са се скрили, надничали са зад спуснатите пердета и са се молили лошото да ги подмине. А лудите глави... те сами са решили да си турят главите в торбата... Това го няма в словата на първенците. Те обичат патетиката и да се отъркат в славата на поборниците.

 

"Великите хора, великите дела, които са потърсвали душата на човечеството, които са го затрогвали и смайвали, рядко са намирали на своето време подготвена за себе си публика."

"Страхът от господаря е навик. А навикът - душата на човека."

 

Цитатите са от книгата на Яна Язова „Бенковски“.

 

От „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, гл. VIII:

 

... Благодетелят ни (дядо Въльо, оказал се предател, б.р.) и Бенковски бяха стъпили вече па противоположния бряг, а ние трима с о. Кирила и Стефа се намирахме още на мостенцето. Всичките мълчаха. Само аз си отворих устата, като гледах, че и от дясна страна на реката съществуват много признаци, които показваха, че мостът е направен нов, да обърна вниманието на другарите си върху това, да видя дали и тия мислят като мене по тоя въпрос.

- Ти трябва да знаеш, че не се намираме на пловдивския мост върху Марица, но в Тетевенския балкан на река Костиня - отговори Бенковски, като се и обърна наназад. Това бе сбогом от негова страна... Тия са последните негови думи!...

Свършил-несвършил той последната си дума, бачо Вълю, нашият благодетел, преданият дядо Вълю, когото наричахме баща, гледам, че пълзи по земята, като четвероножно животно, и отиде да се затули зад едно паднало на земята дърво. Аз за себе си не можах да се сетя от един път в що се състои работата, надали можаха да се сетят и другарите ми. Докато се готвех аз попитам защо старецът се влече по земята, устата ми се заключиха, язикът ми засъхна на гърлото. Около двадесят и повече пушки от двете страни на реката от четири страни изгърмяха отгоря ни и куршумите бръмнаха около ни като пчели!...

- Вурун! Тутун! Дейн бре! Басън! и пр.... - бяха гласовете, които придружиха първите изгърмявалия! ...

Засега аз не съм в състояние да разкажа по-големи подробности за съдбата на моите другари. Ужасната картина така ненадейно ме порази окончателно, изгубих и ум, и разум, и кураж, и всичко човеческо!... Няма да ви се похваля така също, че се залових за пушката си или че взех позиция да се браня. Не! Аз не направих нищо, не видях и не чух така също що направиха тримата ми другари, които вървяха напред. Та и с кого ли щях да се боря? С вятъра и шумата? Ни човек се виждаше, ни пушка, ни дявол. Аз ми се стори, че всичко това е сън. Допреди десятина минути да слушаш за 12-те байряка, за отиванието на всички кучлаци към София, за топовните гърмежи на дяда Ивана - и гласовете „вурун“ и „тутун“ - всичко това е повече от безбожно, всичко това накарва човек да се вкамени на мястото си!

Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери ... Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал.

 

***

Десет години по-късно Захари Стоянов и група от двайсетина души – кметове, съдия и жандарми от Тетевен и региона тръгват към мястото, където е убит Бенковски. Там сварват предателя дядо Въльо. Започват разговор с него и в един момент той признава за предателството. Жалва се и моли за прошка, каквато получава, дори от самия Захари Стоянов. После групата пече балканска пъстърва и споменава войводата…

 

„Ядохме и пихме за бог да прости на падналите, нещо, което за пръв път се вършеше на това място после десят години. Помежду ни държеше място и старецът. Аз съм уверен, че тоя ден беше първият през неговия седемдесятгодишен живот, в който той се чувствуваше най-весел, най-задоволен и удовлетворен, първо, че му се прощава вече тежкото престъпление в мое присъствие, и, второ, че му олеква нещо си на предателската душа. Нямаше що. Подир толкова години, след такива събития и протекли води излишно и несъобразно би било да се наказва той. И дружината, и аз сам бяхме на едно и също мнение, че наместо да го псуваме, биеме и мъчиме, нравственото наказание щеше да залови по-добро място. Доволно бе, че той сам показваше и признаваше, че цели десят години се е мъчил и страдал от своите постъпки.

Той подскачаше наоколо ни като петнадесятгодишно момче, черпеше и слугуваше и на всяка дума произнасяше: „Бог да прости Георгя, простете ми кабахата.“ Около мене се натриваше най-много. „Сега те познах чак, по очите“ - говореше той и ме разпитваше надълго и широко. Сам разказваше, че до тоя ден той се стараел, доколкото е възможно, да скрие всякакви следи по убийството на Бенковски, макар и да го запитвали мнозина любопитни.

- Оттогава и досега аз все по тия места си живея, всеки ден ми се случваше да минувам покрай това място и казвах „бог да прости“ но никой да ме не чуе - говореше развълнуваният старец. - Щом виждах да се подаде някой непознат човек да отива по работата си, аз изтръпвах, казвах си на ума: „Ето тоя човек иде да ме пита за Георгя“... Вярвайте, на децата си не съм казал още за тая работа, нямаше и да кажа, ако не беше твоя милост, от когото не можах да се отърва. Днес, още отдалеч, като ви видях, че идете, сърцето ми се преобърна наопаки. Посрещнах ви, смея се, преструвам се, но аз зная какво ми е на душата, само гледах коя пътека ще да хванете. Като видях, че додохте на това място, гдето никой не беше стъпал, казах си: „Е, тя е свършена вече.“ Много мислих да побягна и си взема очите нанякъде из гората, но казах си: каквото ще става, нека стане.

На тръгване триста заръки от страна на дяда Въля да кажа на Георгьовите роднини, братя, сестри и родители, ако ги има, да го простят, защото той сбъркал, нямало що да прави, не можал да запази Георгя. Задължи се, че всяка събота ще да дохожда на това място да пали свещи, ще да научи и другите да дохождат от околните села. Бяга според конете около един час място, като тръгнахме да си отиваме през нощта, да моли за прошка пред мене и пред роднините на Георгя. Когато се отдалечихме вече и се изгубихме измежду зелената гора по реката, чувахме ехото на неговия свинарски глас, който се отражаваше из усоите и повтаряше: „Простете ме, сбърках!“

 

Такива са раздвоенията в характера български. Едни загиват за свободата на тези, които ги предават. Главите им са разнасяни из градищата, а покорените от страха измолват прошка. Трети се крият по къщята и не излизат ни да участват в борбата, ни дори да помагат. Тези са царете на неутралитета и оцеляването.

 

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 15| 13301 |03.01.2020 Американски въздушен удар или водна криза предпочитате? . 24| 105214 |20.09.2016 Какво погребение предпочитате, г-н Главен прокурор? . 32| 12501 |07.03.2014 Войната: студена или гореща я предпочитате? . 27| 11734 |28.11.2009 „АА”: Оскотяхме от пиене, стига толкова!
Реклама / Ads
БЛОГОВЕ