Избори идат, ей! Страх ме е, когато станат любезни с мен

Видели сме какво ли не, лъгали са ни безброй пъти, ограбиха ни с лозунгите за светло бъдеще и пр. и пр. Гърмени зайци сме, както се казва. Нищо ново в тази страна. Имаме лоши традиции и лоша изборна биография. А не се срамуваме…

Фрог нюз, верен на своите читатели, ще потърси нестандартна гледна точка, изразявана от класиците ни още преди време, но тъй актуална и днес. Да не ги забравяме.

МОНОЛОГ

Димитър Подвързачов

В туй блатце всеки си по нещо хвана,

а ти си пазиш чистички краката;

непоправим си ти - и си остана

да смъркаш на живота зад вратата.

Виж, в парламента заседават днеска

редица твои вчерашни другари -

съдби решават - като в хумореска!

И хвърлят мрежи кой където свари...

И как са важни те със тебе вече!

Едвам те виждат как вървиш из пътя;

или пък се отбиват отдалече,

от страх умът им да не се размътя.

- Къде си тъй забързал бе, Иване?

Ела да си намокриме езика!

- Не мога! - каже - има заседанье

по външната държавна политика.

А пък от политика той разбира

тъй както ти - да кажем - от Талмуда,

или от Пенчовата нежна лира

шопкиня някоя си баба Груда...

Ала Иван, запретнал панталони,

във тинята все едра риба дебне;

той като теб ветрищата не гони

и няма страх от пристави съдебни.

И скоро ще го видиш ти Ивана

със три модерни къщи, с автомобил,

а ти ще чакаш от небето манна,

и внуците си с дългове заробил...

В туй блатце всеки влезна - улови си,

а ти стоиш отвън и дигаш врясък.

Ти искаш да си чист? - ех, остани си

там дето си - на сухо... и на пясък.

Димитър Подвързачов (1881-1937) е поет, журналист, сатирик и преводач, е един от най-забележителните български творци през първата половина на ХХ век. И до днес обаче няма издание на събраните му съчинения и той е известен повече като съставител заедно с Димчо Дебелянов на първата антология на българската поезия, а също така като организатор и насърчител на поетите-символисти.

Едно позабравено име, което трябва да има друга съдба в българската памет.  

Казвал: Страх ме е, когато стаат любезни с мен.

НЕ СЕ ГАСИ ТУЙ ЩО НЕ ГАСНЕ

(Песен, намерена в книжката на един министър)

За нас е радост, радост, радост,

когато златцето държиме –

усещаме тогава сладост,

макар неспирно да пълзиме.

Едничкото пълзене даже

глупеца води към креслото,

едничка подлост сявга може

да те издигне "до небото".

"Народът, казват, веч пропадна!

Оголи се съвсем селякът!"

За нас година няма гладна –

прогонни, дневни пак ни чакат.

Младежи! Всуе се морите!…

Не се гаси туй, що не гасне.

Злината, уж що днес гасите,

от ден на ден все повеч расне.

Злината само днес е вечна,

едничка в хаоса грамадни!

Със нея се туй царство почна,

със нея ще и да пропадне.

Въз слънцето хвърлете нея,

тя повеч жлъчка ще разпърсне,

убийте я във Стамболова,

в Стоилова ще да възкръсне…

И ако нявга той изчезне,

напусне тлъстите дохòди,

из ада някой ще излезне –

демон да стане, да ни води.

Ей такива работи по българско…

Подвързачов: Има народ, роден да господарува. Друг – да твори. Трети – да воюва.
А има народ, роден с едно едничко фатално предназначение: да бъде под чуждо владичество – и да конспирира.
Господи! Не разбирам премъдростта ти, да надариш с тая нелепа стихия народа, който населява моето отечество.

Фрог нюз