Жертвите в Батак не го заслужават

Но така се получава у нас: съмнения винаги витаят около подобни съвпадения, а самите съмнения често се оказват свързани с нечии тънки сметки. Не търся под вола теле и не богохулствам, опазил ме Бог.

Просто видях по телевзията как първо президентът Първанов, а след него и запасния генерал и вицепрезидент Ангел Марин прекрачват тържествено прага на божия храм, целуват ръце и се кръстят. Доскоро тези хора бяха не просто атеисти, но горди антихристи. За тях божиите служители по идеологически убеждения бяха „чернокапци”, „брадати дяволи”, проповядващи религия, която богът на болшивизма – Ленин, наричаше „опиум за народа”. Точно тези хора, които имат общо с вярата, колкото и с класическия балет, отидоха да бъдат снимани, показвани и да изразят мнение по въпроса с канонизирането. Към групата им, с чувство че си е тъкмо на място, се прилепи и Цецка Цачева, началничката на парламента. И тя избоботи някакво съображение от сорта, че одобрява инициативата...
Тези хора не знаят как се ходи на църква като обикновен вярващ, защото там е територия на Всевишния и постове и привилегии не важат. За тях е важен протоколът, важно е хората да ги видят, че са там, сиреч, уважават много закланите, изнасилените и изгорените деца, жени и мъже в Батак. А може и да им е мъчно, наистина.

Факт е, че немалко български журналисти задават тъпи въпроси, но е и факт, че политиците лелеят тези въпроси, за да ни запознаят с мнението си. Някаква патка, например, пита Георги Първанов, кого той би предложил за канонизиране. А той, вместо да я подмине, се спира и дава отговор за чудо и приказ: „Със сигурност бих приел това, което е предложил Светият синод. Мисля, че от баташките мъченици по-добър избор не може да има.” Разбирате ли за какъв срив на ценностите става дума?! Той би приел предложението на Синода и според височайшето му мнение изборът е добър. Все едно коментира мач или селекция на волейболния или баскетболния национален отбор.

Цец. Цач. отива още по-далеч: „Не съм се замисляла по въпроса. Има много мъченици на вярата, ще има и занапред такива”, отвръща на микрофона, бутнат пред устата й. Тя, милата, не била се замисляла, но иначе има мнение по въпроса. Оставаше само генералчето Марин да се изцепи, че НАТО е скапана организация и всичко да си дойде на мястото.
Подобно поведение не е плод на лоши пиари. Не. То е липса на усет за място и време.

На такива церемонии трябва да се канят надарени и изявени (не известни) творци, да се довеждат децата от училищата, ако трябва организирано. Церемонията да се предшества от четения и телевизионни предавания за това какво точно се е случило в Батак и Ново село, защото доста българи са забравили, а една част никога не са знаели. Да се излъчи отново филмът по „Записките...” на Захари Стоянов, да се организират дискусии с участие на млади хора с всякакви интереси и позиции. Трябваше да се отиде и в село Барутин, откъдето са тръгнали някои от участниците в онези кървави събития. Да се поговори с тези хора, да се обясни, че времената са други и че те също са ставали жертва на вярата си. Такова нещо няма. Църквата ни предпочете да анатемосва Ванга и Дънов и да вие срещу Мадона, но не и да отвори дума за Батак. Какъв е тогава смисълът от тази канонизация, когато половината от българското население така и няма да разбере какво точно се е случило и кои са тези хора, превърнати в светци вече и формално, защото са били такива още от 1876-та. И какво като някакви временни големци изричат скучно сглобени изречения пред камерите и микрофоните? Утре други техни заместници ще се упражняват в красноречие върху набучените на кол български глави...

Българската православна църква има много грехове, но най-големият е отчуждението й от хората и най-вече от младите. Сякаш пътят към храма е някаква алтернативна войнишка служба... Иначе все гледа да в добри отношения с властта, сякаш светската власт е дадена от Бога, а не е вземана и превземана с фалшиви и манипулирани избори, с корупция и измами, че и с кръв. А уж била отделено от държавата... Затова и не ни върви, защото ни избиват вярата от сърцата, както се избиват зъби на презиран и мразен противник. Лицемерна църква, лицемерни управници. Само жертвите са автентични...

Димитър Попкутуев


ВЪЗПОМЕНАНИЯ ЗА БАТАК

Иван Вазов

(разказ от едно дете)

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881

Както повечето произведения на Вазов и „Възпоминания от Батак” има конкретен повод за написването. „Това дете беше едно момченце, сираче от Батак, което прибрах в къщата си - разказва Вазов - То слугуваше и ходеше на училище. Казваше се Иванчо. Детския му стил съм запазил в разказа.”