Манол Глишев: Сънят на папата ражда чудовища

Голда Меир имаше такъв исторически съвет: че не се влиза в преговори с хора, които се опитват да те убият. Но може би опитът на г-жа Меир не е точно първото, което идва на ума на един влиятелен католически мислител. Чърчил също е казвал с доза ирония, че е прекалено да се очаква учтивост откъм хора, които полагат усилия да те затрият. Всъщност и Меир, и Чърчил повтарят старата дефиниция на войната по Клаузевиц – войната е систематично усилие да доведеш един иначе агресивен противник до неспособност и/или нежелание да действа против теб. Тези усилия неизбежно са разрушителни. Разбираемо, папата се води по-скоро от евангелската фраза за обръщането на другата буза, но тук възниква един проблем. Човек има правото да бъде добър християнин и да подлага другата си буза на когото си иска. Но има това право само за себе си. Докато хората, които отговарят за защитата на цяла нация, нямат това право. Нито едно правителство няма право да предлага живота на гражданите си на една нахлуваща армия.

Основният проблем на папа Франциск е, че той сякаш отделя повече време да съчувства на нападателите, а не на защитаващите се. Той не отправя евангелското си послание за другата буза, за мир, преговори и за „куража на бялото знаме“ например на руската страна. Не го предлага на Путин. Предлага го на украинците, които просто нямат „избора“, предлаган им от престарелия римски първосвещеник. На какви преговори може да се надява Украйна, когато Русия точно в момента се опитва да провежда атаки в няколко направления?

Франциск не за първи път проявява удивителна толерантност към Русия. През 2016, две години след началото на руското нашествие в Крим и Донбас, папата подписа меморандум за християнско разбирателство с московския патриарх Кирил… а патриархът и водената от него Руска православна Църква определено са рупори на кремълската пропаганда за войната срещу Украйна. През септември 2023 папата отново се зае да утешава… руснаци. Той им говореше за красотата и богатството на руската култура, за правото им да се гордеят с историята и особено с постиженията на царете си. Странно, че не отправи такива послания към определено имащите нужда от подобно насърчение украинци. Но сегашното му твърдение за „куража на бялото знаме“ надминава всичко, казвано досега.

Разбира се, сегашният папа е латиноамериканец и левичар. У него вероятно има остатъчна, романтична (и съответно – погрешна) представа за Русия като за червена приказка, свързана с леви идеи, социална справедливост и някакъв объркан образ за източно християнство, смесено с идеалистичен комунизъм. Този все пак много възрастен човек може би свързва украинската кауза с класическата левичарско-южняшка неприязън към основните досегашни партньори на Украйна – Съединените щати. Но ако това е така, то значи горкият Франциск е започнал да къса с реалността.

Светият отец пропуска например факта, че Русия е традиционно враждебно настроена към католическата Църква. Докато в Украйна живеят, сражават се и загиват множество католици от латински и източен обряд, които рамо до рамо с православните, юдеите и атеистите отбраняват страната от руското нашествие. Не за първи път сегашният римски първосвещеник докарва католическите си последователи в Украйна до гневно недоумение.

Изказването на папата освен пожелателно и обидно за украинските християни е и напълно нереалистично, все по-ирелевантно към действителността. Франция обсъжда с Полша и Литва изпращането на свой войскови персонал например за разминиране на терени в Украйна – това означава НАТО-вски войници директно зад фронтовата линия. Първо, погрешна е импликацията на Франциск, че Украйна била губела войната. Още по-погрешно е предположението му, че Русия би се съгласила на преговори точно сега, както и че хипотетичен (невъзможен) отказ на Украйна от съпротива би спасил жени и деца от руските бомби. Най-сетне, Франциск очевидно не вижда, че посланието му остава напълно ирелевантно в момент, в който все повече европейски сили си дават сметка, че ще трябва да изпратят свои части в непосредствена близост до бойните полета. Думите на понтифика просто са излишни. И изглеждат крайно цинично на фона на героичната роля на вярващи и атеисти, които рамо до рамо рискуват живота и отбраняват свободата, страната и семействата си. Дали пък нямаше да е по-подходящо папата да ги насърчи вместо (неуспешно) да ги разубеждава?

Най-сетне, Франциск изменя на собствено католическата традиция по отношение на справедливата война. Историята на римската Църква като водеща морална, духовна и дори политическа сила започва с легендата за съня на Константин Велики, който вижда Христовия кръст или монограм в небето над Рим и чува глас, казващ: „С този знак побеждавай“ точно в навечерието на решителна битка срещу езическата армия на узурпатора Максенций. По-малко от век по-късно големият църковен отец Августин Блажени започва да развива учението за справедливата война и възможността за участие на християните в нея. Всъщност дори още преди епохата на Константин и Августин, още в епохата на гоненията и катакомбите мнозина християни вече са служели като войници и не са отказвали нито да се бият за съответните каузи и владетели, нито да се молят за победата на своята страна. Още един от най-важните учители на католическата Църква, свети Тома от Аквино, продължава темата за справедливата война и не само извинява, но насърчава християните да не отбягват дълга си, когато бъдат призовани под знамената и каузата е очевидно правдива. Тома изрежда и доста ясни критерии за това кога въоръжената отбрана е приемлива и дори неизбежна за християнина. Нужно ли е обаче да се стига чак толкова назад в историята на католическата мисъл? През неотдавнашния ХХ в. блаженият папа Йоан-Павел II директно даваше ярък пример за лична съпротива срещу комунизма и кремълската хегемония в Европа. След него покойният оттеглил се папа Бенедикт XVI плати с отказ от тиарата за смелостта си да говори за предимствата на християнството пред учения, които се разпространяват само чрез насилие. Впрочем, Франциск би трябвало добре да си спомня последния случай, защото оттеглянето на суровия и честен Бенедикт XVI беше от пряка полза за настоящия понтифик. Католическата общност изобщо има дълга и последователна традиция като войнстваща Църква, Ecclesia militans. И един от нейните най-важни ордени, този на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, днес може и да се занимава главно с медицинска и хуманитарна дейност, но продължава да се нарича „военен орден“, какъвто е бил векове наред в защита на християнския свят.

Ще завърша с един анекдот, почерпен от „Животът на свети Луи“. Някакъв свещеник, разказва ни биографът Жан дьо Жоенвил, се усъмнил в светостта на олтара и отишъл да изповяда съмнението си като грях пред своя епископ. Епископът бил благ човек и попитал свещеника:

– Братко, кажете. Ако аз служа в безопасен замък дълбоко в сърцето на Франция, а вие – в
опасен замък на границата с чужди владения, където има война, то кой от нас ще заслужи по-
голяма награда от нашия крал и господар?
– Естествено, този от нас, който е на границата, преосвещени отче.
– Е, аз съм в безопасност тук със силната си вяра, но вие, който се съмнявате, служите на
опасна граница и заслужавате награда от Бога.

Питам се: награда ли заслужава папа Франциск заради своите съмнения… или преобръща анекдота наопаки, като си позволява съмнения в безопасния Рим докато на опасния фронт хиляди вярващи и атеисти нямат време за глупави въпроси?

За FrogNews:
Манол Глишев