Награди, рицари и цървули

Бойко Борисов Футболист на годината. Бойко Борисов – Почетен член на съюза на българските художници. Нищо и никакви наглед случки, а предизвикаха шум до небесата. Едни го защитават, други го иронизират, трети направо са бесни, а четвърти се забавляват. На фона на стачките и протестите подобна врява има не просто ефекта на бира по време на махмурлук, а на нещо много по-сериозно. Например повод за изтрезняване на един народ. Какво показва разразилата се дискусия? На прицела е Бойко Борисов, защото е видим, незаобиколим, автентичен и ярък. Да го нападаш е един от начините да придобиеш моментна медийна известност и някакъв псевдо героичен ореол. Подават му някакъв ферман, титла или класация и същите, които го правят, първи се хвърлят с наточени зъби, готови да откъснат парченце от него. Също като онези, които се присмиват на рязането на ленти, но тайно и силно искат да притежават няколко парчета в личната си колекция. 

Въпросът с титулуванията, наградите и значките, признаването или непризнаването на нечии заслуги е свързан с ценностната ни система. Дефиницията я има в Гугъл: „Съгласуван набор от етични ценности на дадено лице, организация или общество, които служат като стандарт за насочване на човешкото поведение във всички ситуации”. Не е интересно дали Борисов е отказал наградата за Футболист на годината моментално или два дни след избухналата в интернет класация. Предполагам, че е бил изненадан колкото и повечето българи. Рефлексът обаче му подсказа да постъпи по този начин. Жест, който в голяма степен предпази вестибуларния апарат на обществото от Мениеров синдром Ценностната ни система е подлагана на големи, понякога нечовешки изпитания от столетия.

Близо 500 години християнските ни ценности са отразявали атаките на мюсюлманските такива. Кръстът ни е спасил, колкото й рядко да признаваме това. Не сме си научили обаче урока как и кога да оценяваме личностите и техните дела. Комунистическата идеология стимулираше помпозните признания приживе. Всевъзможни награди и титли трябваше да приласкаят иначе заслужили хора към партията кърмилница. И до днес тези навици не са забравени, то се вижда. Сергей Станишев обича да иронизира Бойко Борисов. Забравя обаче онзи епизод от премиерската си биография, когато го обявиха за „Рицар на книгата” през 2009 година. Дадоха му я наведени членове на Асоциация „Българска книга”. Слава Богу 30 издателства скочиха срещу тази дивотия и той не отиде на награждаването. Но покани номиниралите го в кабинета си на раздумка. Тогава издатели и някои журналисти питаха какъв точно „рицар” е написалият семплата брошура „Защото сме социалисти", но отговор не последва.

Не е виновен Станишев. Хора като него и Борисов понякога стават жертва на глутници от ухажори, готови на всичко (буквално на всичко), само и само да причинят дискомфорт на господаря. Тези похвати имат своята логична предистория. В далечната 1947 г. в Стара Загора обявили Георги Димитров за почетен гражданин на града. Кръстили и булевард на негово име, по който той гордо минал, зареял поглед в липите, докато заралии го приветствали в захлас. Същата година 40 ентусиазирани бригадири почнали да строят „града на мечтите” - Димитровград  Димитровград е извор на сили и младост, между вчера и днеска - здрав фронт; широко пристанище на нашата радост, граница будна от сърца и бетон!

Така видя и описа възторга Пеньо Пенев. После се самоуби. Думата ми е, че вождът и учителят Димитров си е имал град на неговото име. Както Сталин и Сталинград. Васил Коларов и Коларовград. Край тях са крачели душевните партийни джуджета и са повтаряли бодряшки: „Така трябва! Хората го искат”. Хората сигурно са поискали и Валтер Улбрихт, бившият ръководител на ГДР, да е  почетен гражданин на Стара Загора (ах тези заралии). И хората в САЩ също (ах тези янки...).

Заловеният с кокаин в Бразилия олимпийски шампион Гълъбин Боевски пък е почетен гражданин на Перник, а е роден в Кнежа. Мазната традиция е много упорита и има верни последователи. Някои от тях плюят художниците, че искали да ашладисат на Борисов някаква почетна титла, но същите критикари някога просълзени са ръкопляскали, когато генсекът на КПСС Леонид Брежнев бе произвеждан три пъти „Герой на НР България”. Левски и Ботев нито веднъж, но товарищ Брежнев – три пъти! 

Сега изглежда смешно и нелепо, но тогава е било триумф на благодарността от името на признателния български народ. Българинът се научи да се подмазва толкова успешно, колкото и да завижда. Да не забравяме, че по онова време християнските добродетели са „опиум за народа”. Но да се върнем в днешно време. Все още президентът Георги Първанов раздаде толкова ордени „Стара планина”, че наградата от най-престижна олекна до лъскав медальон от панаирджийска сергия. Самият Първанов също падна в капана на суетата и ласкателствата и през 2010 година охотно прие наградата „Стефан Стамболов”. Русофил, накичен с награда на името на русофоб. По-късно може и да е съжалявал, но не се усети навреме. 

Сегашният министър на културата Вежди Рашидов пък е награждаван с пистолет за заслуги към МВР.  Питате се чия е вината? Наша, наша е. Слагачеството ни привлича като земята ябълката в закона на Нютон. Реагираме избирателно: според човека, според случая или според обстановката. Понякога и според настроението си. През 1981 година родното място на Тодор Живков, село Правец, е обявено за град. Същия ден при него отиват членове на Политбюро за обсъждане на важен въпрос. Заварват го в кабинета, изправен до прозореца. Споглеждат се, а той им махва да се приближат: „Виждате ли ей там гъстия черен дим?

Моите съселяни си горят цървулите, щото от днес са граждани Ха,ха,ха...”. У нас винаги е било така. Изгаряш си цървулите и вече си гражданин. След това изхвърлиш ватенката и се превръщаш в аристократ.  Онзи ден в новините показват репортаж от Индия. В центъра на събитията бяха шефката на парламента Цецка Цачева и бившата социална министърка, сега депутат и обвиняема за злоупотреби Емилия Масларова. Накиприли се с гирлянди от цветя и кимат в някакво училище, кръстено кой знае защо „Г.С. Раковски”. Дори не поглеждат в посока на родината, където ври и кипи, трактори обсаждат НС, хиляди искат работа, пенсии, субсидии. Правителството денонощно преговаря, убеждава, отстоява.  

Като заговорих за Цачева и Масларова, се сетих за една друга жена политик - италианската социална министърка Елза Форнеро. Тази жена се раплака, докато обявяваше строгите бюджетни ограничения и тежки реформи в плана „Спаси Италия”. Не беше пиарски трик, жената наистина плачеше и страдаше заедно с всички италианци. Разбирате ли защо ви споменах за цървулите? Струва ми се обаче, че с Борисов някой криво си е направил сметката.

Огнян Стефанов