За лекарите, наркопласьорите и Христос
Покрай училищата се продава дрога, както някога край стадионите семки или на синдикален протест кебапчета. С тази дрога убиват децата ни. Скърцаме със зъби, но не отиваме да протестираме пред полицейското управление, което си прави оглушки, нито пред прокуратурата, нито пред съда, който пуска с лека ръка всеки наркопласьор, който си е платил по веригата. Наркотрафикантите и наркобосовете пък въобще не стигат и до там. Не е ясно защо не пискаме, не скачаме и не браним най-свидното – децата си!
Няма обяснение и за изумителната ни пасивност, когато научим за проява на поредна детска агресивност, за жертвите на домашно насилие: осакатени деца, захвърлени пеленачета, пребити съпруги, битови кървави драми, самоубийства и пр.
Но сме хипер активни, когато нещо неприятно се случи с нас или наш близък в болнично заведение. „Тия лекари се увълчиха!” – възмущаваме се, обзети от справедлив гняв.
Няма да коментирам колко глупаво е подобно поведение и колко несправедливо. Ще дам два примера от собствения ми „стаж” в болници през последните три години, който, уверявам ви, не е малък.
Лежа във ВМА, на седмия етаж – Травматологията и ортопедията, в стая с още двама колеги по съдба. Единият, около 60-годишен мъж, не спира да ни запознава с житейската си философия. Най-много се гордее, че укрива доходи, не плаща данъци, краде ток и вода за къщата си и внася минимална здравна осигуровка, при това от няколко месеца. През десетина минути мъжът натискаше червеното копче да вика сестрите и санитарите да го обслужат. Ако се забавеха 2-3 минути почваше да псува и да сипе огън и жупел по цялото лекарско съсловия и здравеопазването като цяло. Когато близките му идваха на свиждане, чувах и от тях същите мрачни и обидни думи, които спираха само когато даваха турски сериал и бяха втренчили поглед в телевизора. Ако трябваше да избира между лекарите и турските сериали - щеше да избере второто, макар точно лекарите да го бяха спасили от инвалидната количка.
Друг епизод – в реанимацията на кардиохирургията на болница „Св. Анна” в София (УМБАЛ, ако трябва да бъда точен). Лежа си кротко и неподвижно по разбираеми прични. Периодично докарват нов пациент след спешно спасяване от инфаркт или някаква сърдечна криза. За два дни преброих 6 човека, които не бяха плащали нито стотинка здравна осигуровка. Близките на двама от тях, цигани от съседни на София селища, вдигаха врява до небето, че не се грижат за роднините им както трябва, били готови да платят на ръка, имали и злато, ако трябвало да се урежда нещо, какво било това здравеопазрване, те нямали ли права и прочие тъпотии. Далеч от глъчката, хирурзите и анестезиолозите, вършеха своята работа.
Защо ви разказвам всичко това? Защото ме е яд като чувам с каква лекота, а понякога и охота, се сипят обвинения срещу хората, които спасяват живот. Всичко друго в България цъфнало, та се хванахме за лекарските грешки. Не че трябва да ги подминаваме, но нима не сме наясно, че са спътник в предоставеното ни временно ежедневие. За какво са този шум и психоза? Който ги е допуснал, да си носи последствията, каквито са по закон. Защо се опитваме да търсим правосъдие чрез медиите, чрез изричане на тежки думи, че и присъди някои издават. Не смеем да се изрепчим на наркопласьора, който зарибява ученици, на полицая, който ни иска 20 лева за нещо си, на келнера, който ни удря в сметката, на политика, който ни лъже в очите, на тези, дето ограбиха държавата... Но нападаме хората в бяло (какъв шаблонен израз!), защото допускали грешки.
Няма да припомням колко време и усилия са нужни, за да се изгради един лекар и медик въобще.
Ще ви разкажа една абсурдна, но поучителна история, която прочетох в интернет.
Веднъж в Клиниката на Склифосовски (известна в не само в Русия) внезапно се разболяли половината лекари и нямало кой да застъпи на нощно дежурство. Главният лекар направо се отчаял и не знаел какво да прави. В този момент пред него се появил Христос и му казал: „Ти си спасил десетки човешки животи и аз ще ти помогна в този труден момент”. Докторът онемял от почуда, но не преди още да успее да реагира, в коридора се чули гласове. Спешният екип докарал мъж, премазан от ТИР, в състояние, за което медицината не дава никакъв шанс. Въпреки това хирургът казал да го сложат на операционната маса и започнал да оглежда раните. Христос се приближил и видял, че животът си отива от ранения. Решил, че само чудо може да го спаси и изрекъл със заповеден глас, както някога на Лазар: „Стани и тръгни!”. Умиращият станал и спокойно се отправил към вратата. Когато излязъл в приемната близките и роднините му не повярвали на очите си.
- Какво стана, какво направиха с теб?!
- Какво да ви кажа, знаете ги докторите какви са. Дойде един при мен, небръснат такъв, престилката му скъсана, огледа ме и ми кресна да се махам. Даже на рентген не ме пратиха, мръсниците!
Да не забравяме и думите на Хипократ: Животът е кратък, пътят към изкуството дълъг, добрият случай е мимолетен, опитът недостатъчен, а решението - трудно. Затова не трябва само лекарят да е готов да направи всичко, което зависи от него, но и болният, и обществото, и външните обстоятелства трябва да сторят нужното той да си свърши работата.
Това е. И да не забравите: хапчетата трябва да се пият редовно.
Огнян Попкутуев
Моля, подкрепете ни.
