Парашутът на смъртта: Чия е вината? Дали не е на тези с пачките?

В България децата под 14 години нямат право да карат електрически тротинетки. Парадоксално, тригодишните могат да бъдат качени на парашут и издигнати на 50 метра над морето. Всичко това се предлага като „забавление“, при това масово.

И да, децата се пленяват от идеята, което е съвсем нормално – около тях хвърчат атрактивни джетове, банани, парашути...

Ненормално е възрастните, които предлагат тези услуги, да удовлетворяват този каприз с ясното съзнание, че рисковете са огромни.

Дали най-голямата отговорност не е именно тяхна – и техническа, и морална.

„Няма кой да отговаря“

След трагедията институциите си прехвърлят топката. „Морска администрация – Бургас“ е проверила лодката месец по-рано, но не и въжетата, не и парашута. Министерството на туризма следи плажовете, здравните власти – линейките. На практика се оказва, че никой не носи пълната отговорност.

Жестоката илюзия на доверието

Майката е вярвала, че качва сина си на проверено съоръжение. Вярвала е, че атракцията е безопасна. Вярвала е, че когато плащаш за нещо толкова масово предлагано, някой го контролира. Тя не е подписала документ за „съзнателен риск“. Тя е поверила детето си на хора, които би трябвало да знаят какво правят.

Вината не е нейна. Отговорност би трябвало да носят онези, които са качили 8-годишно дете на въже, което видимо не е в отлично състояние.

Нещо повече – подобни атракциони трябва да бъдат поверявани на хора, които са преминали поне минимални курсове. Всеки рибар по-добре знае как се връзва възел, как на въжето се добавя дублаж, как ветровете влияят на самото въже и го изпъват като смъртоносна струна.

Но явно онези, които дърпат лодки с парашути, не знаят – или нехаят – точно за тези „дребни“ подробности.

Министър-председателят говори за нови регулации за екстремните водни атракциони. В България винаги ли трябва да се стига до жестока трагедия, за да се сетим, че законите са остарели и трябва да се променят?

И докато няма ясен регламент кой отговаря за безопасността, кой проверява съоръженията и кой определя възрастовата категория при децата, трагедиите ще продължават. Без значение дали става дума за банан, джет или аквапарк. Защото и там е въпрос на време да се случи най-лошото – дано не съм лош пророк. И ако нещо зависи от нас, то поне е да се информираме преди да се качим на подобни съоръжения: да знаем рисковете, да изискваме инструктаж, да питаме. В крайна сметка тези хора са там не само за да събират пачките.

Днес едно 8-годишно дете, което от години е гледало летящите балони от плажа и е мечтаело да се качи на такъв, вече го няма – и нищо не може да го върне. А какво правим ние като общество?

Констанца Илиева