Разпознаване на героите

Тогава герои бяха партизаните (но не всичките, защото и между тях имаше непокорни), героите на социалистическия труд и чат-пат някои ярки представители на работническата класа. По онова време, когато ЦК на БКП и ДС бяха скачени съдове, активистите на нелегалните протурски организации се наричаха вражески елементи и терористи. Но пък Леонид Брежнев бе четири пъти герой на НРБългария, защото бе генсек на КПСС, приятел на народа ни и бе маршал, който участвал в боевете за Малая земля. Георги Димитров пък бе „героят от Лайпциг”, а цар Борис III бе завършен фашист. Много по-късно стана "спасител на евреите". Герои бяха и „Черните ангели”, които разстрелвали „класовия враг” направо на улицата. Герои, разбира се, бяха и другарите, взривили църквата „Св. Неделя” през 1925 г. и убили там 213 души, а 500 осакатили. В цял свят такива хора се наричат терористи, но тук 45 години бяха партийни светци...

След преврата на 10 ноември 1989 г. ценностната система се обърна като палачинка и ореола на герои заблестя над други глави. Считаните за вражески елементи борци срещу тоталитаризма станаха новите примери за доблест. В герои се самопровъзгласиха и някои „политици на промяната”. Също и дебеловратите мутри, които за една нощ станаха бизнесмени. Герои на нашето време несъмнено са и фолк звездите – ах, къде без тях. За истински герои бяха обявени и турските заговорници и атентатори от времето на „възродителния процес”. Демокрацията ги трансформира в борци за права и свободи. Някои плейбои също претендират да са съвременни кумири. В „културен” подвиг се превърна дори разсъбличането пред камери и обективи. Доста престижно е и да се държиш просташки в някакви тв формати. Ако пък те обвинят в тежки криминални престъпления и мафиотщина – пискай, че си политическа жертва и кандидатствай за депутат или президент. Казва се „изпиране на образа”. Вярно, че се връзват предимно глупаци, но у нас те не са никак малко...

 

Качествата на всеки човек и направеното от него трябва да получат признание, когато е доказано, че са в полза на обществото. Обикновено мерило за това е времето. Дори Ботев и Левски не са спечелили сърцата на българите отведнъж. Много юнаци са били първо предадени, а после на гробовете им са се появили цветя. Доста по-късно. Често и от лицемерие.

В ценностната ни система отдавна има пробойни. Знаем го, но не знаем как да ги запушим.

 

Уилям Индж е казал: „Повечето от светиите са били бедни, но от това не следва, че повечето бедни са светии”.

 

Иван Хаджийски е още по-близо до душите ни. „Политическото безразличие се изтъква като висша мъдрост. Историческото мъжество на борците за новото, вместо да се прославя като въховен дълг, се карикатури като историческа наивност”, казва той. Затова напънът на някои народни водачи от последните седмици да се преименуват на Че или Левски е отвратителна гротеска. Това е опит да скриеш муцуната си зад чужд живот и дело, да си присвоиш доверието към тях. Щом народът обича Левски, ще заобича и мен след като съм се кръстил на него, надяват се подлеците.

 

И в този момент на хоризонта се появи Пламен Горанов. Той бе един от протестиращите във Варна, който обаче стигна до крайност и си драсна клечката. През първите часове след драмата негови приятели и познати коментираха доста предпазливо постъпката му. Някои дори казваха, че не са очаквали, други, че нямал подобно намерение и пр. Не знаеха какво точно ще стане, как обществените рецептори ще приемат самозапалването му. Седмица по-късно нещата се промениха коренно. Тези около Пламен, които изглеждаха плахи в началото, все по-смело надигаха смело глас и насочваха вниманието към причините за трагедията. Никой не може да бъде обвиняван, че не е бил силно активен в първия миг. Защото никой не е възпитаван на това. Малцина са българите, които познават философията на гражданското общество и гражданския протест. Учим се в движение, както се казва. В Неапол хиляди излизат в подкрепа на писателя Роберто Савиано, който в книгите си громи мафията. Тук за такова нещо още никой не мечтае. В Италия, Франция, Гърция и другаде битките с полицията по улиците не се считат за драма, не падат правителства, а воювалите вечерта на сутринта отиват нормално на работа. Култура на протеста. Освен това протестите в свободните общества имат дълга биография. Нашите сега се зараждат.

Някои сравняват Пламен с чехословашкия студент Ян Палах, който се самозапали по време на Пражката пролет през 1968-69 година в знак на протест срещу съветските танкове. Дали сегашната пролет на българското недоволство е като онази в Чехословакия? Трудно е да се каже. Тогава чехи и словаци се изправиха срещу социализма и комунистическия режим, изправиха се срещу Варшавския договор и съветската доктрина. В нашите протести обаче се чуват гласове за национализация, за връщане на ТКЗС, а заводите и мините да минат в ръцете на работниците. Пражката пролет воюваше срещу това.

 

Мнозина днес у нас искат смяна на системата, но не казват с каква и как да стане това. Искат просто лошите да се махнат и в управлението да се появят добрите. Прекрасно, но кои са добрите? По какво да ги познаем? Лъгани сме толкова пъти, че вече не вярваме на никой, освен на себе си. Може би Пламен Горанов е вярвал в събе си. Може би, не знам... Със сигурност обаче силно е мразел наложения модел от псевдоелита. Мразел го е инстинктивно, като повечето българи. Омраза и вяра са силно избухлива смес. Хората имат нужда от символи и пример. Пламен вече е и двете.

Със сигурност новите герои не са нито партизани, нито знатни производители. Не са такива, но какви са – още не знаем. Времето ще покаже. Не е лошо обаче освен за героите, да имаме готовност и за антигероите. Те винаги вървят ръка за ръка. Често вторите са по-успешни. Пазете се от тях.

 

Огнян Стефанов