Страх от сепуко

Всекидневието ни изобилства от доказателства в тази посока. Полският военен прокурор Миколай Пржибил опита да се самоубие пред журналисти. Да си посегне го накараха съмнения в публичното пространство, че е замесен в подслушване на журналисти в хода на разследването около смъртта на полския президент Лех Качински преди две години. Дали жестът му е плод на смелост или страх не знам, но без съмнение е израз на чувство за отговорност.

Българският вариант на този сюжет е трагикомичен. През 2008 г. ДАНС подслушвала журналисти и политици в т.нар. разработка „Галерия”. Вдъхновителят на идеята, известен повече с прякора си (селскостопански инвентар), отколкото с името от личната му карта, вместо извинение, се самопредложи за президент. Слава Богу, избирателите се произнесоха ясно и категорично и броят на подкрепилите го се вмести в аритметиката за втори клас... Така разбират смелостта и отговорността някои кандидати за каквото й да е.  Онзи ден уволниха шефове на „Автомагистрали” ЕАД, вместо те сами да подадат оставки в момента, в който стана ясно, че снегът не е по силите им. Сякаш поемането на отговорност е щанга за световен рекорд
в тежка категория.

Нежеланието да се признае очевидното сякаш е заразително, защото от този грип се забелязват синдроми и у хора като Волен Сидеров. Той е готов да обвинява всички, които не са съгласни с него, във всякакви смъртни грехове, само и само някой да не си помисли, че допуска грешки. Познавам Сидеров и знам, че не е страхливец. Защо обаче така яростно отхвърля мисълта за лична вина за кризата в „Атака” – остава мистерия. Той не е изключение. У нас е пуснала корени традицията лидерите на партии да обясняват всеки свой провал с някакви външни зли сили. Това създава впечатление, че не живеем в нормален свят, а в страховития „От здрач до зори” на Родригес, където вампирите изскачат от всяка врата. В подобна политическа вампириада жертвите падат като снопи в полята на едри български зърнопроизводители.

Доста трудно е да се определи в коя област са най-талантливите страхливци. Политиците по презумпция са призьори, но далеч не са единствени. Де се е чуло и видяло български магистрат да признае, че е сгрешил. Напоследък все по-често абсурдни присъди се аргументират с формалното спазване на закона, сякаш законът не е призван да служи на обществото и на справедливостта. Формалното му използване води до омраза и масова демотивация. Още по-гадно става, когато виждаме как някои използват закона като химическо чистене за съвести Сръчните рицари на страха понякога са доста изобретателни. Например ген. Ангел Марин. Вицето на Георги Първанов бе накичен с орден „Стара планина” за заслуги към България. Нито една медия, ако не броим форумците, не зададе публично въпроса за какви заслуги по-точно.

Да не би пък да е заради превъплъщенията му на Дон Жуан в президентството или за изпълненията му на съветски песни в разгара на мощни купони? Никой не казва. А може би награждават Марин по силата на онази соцтрадиция, според която щом е пребивавал 10 години в президентството, няма начин да не е заслужил високата награда. Ако генералът-ракетчик имаше смелост поне колкото едно грахово зърно, щеше скромно да отклони това предложение. Спомням си едно интервю с Лили Иванова, в което тя се учудваше на хората, които се явяват във всякакви музикални тв формати, сякаш нямат представа за собствените си възможности. Което доказва, че у нас желанието изпреварва значително чувството за реалност. В този ред на мисли съвсем очаквано би било след месец-два новият държавен глава Росен Плевнелиев да награди Първанов, защото „такава е традицията”.

Това е възможно само в страна, където малцина си спомнят жеста на поета Борис Христов, който отказа наградата „Св.св. Кирил и Методий”, защото е против неговите житейски принципи и граждански убеждения. Чувал съм политици да казват по този повод, че е луд, особняк и проявява неуважение към общественото признание. А е точно обратното. Страхът да бъдем обикновени ни убива, превръща ни във восъчни фигури. Парализира езика ни да изрече простичката истина, че през по-голямата част от живота си сме едни посредствени обитатели на тази земя. Иска ни се Фердоуси да не беше казвал, че
„пътят нагоре е важен, а не самият връх”

Защото искаме да сме на върха и всички средства са разрешени. Колкото по-брутални, толкова по-сигурно е. Затова няма журналист, признал, че е написал голяма глупост или е наранил някого. Няма ги и актьорите или музикантите, които с ръка на сърцето да споделят, че са се изложили като кифладжии. Нито магистрати, че са издали грешна присъда, политици, че са взели погрешно решение. В България това не е прието. Филмите ни са велики, песните уникални, най-красивите жени са тук, българан е най-якият мачо, най-умните и прелестни деца са нашите, природата ни е съвършена, историята ни – грандиозна. Може да ни се опре само новият севернокорейски лидер Кич Чен Ун – „геният на гениите”. Дотам сме се докарали. Миксираме страх и комплекси, от което се получава адска смес, взривява всеки опит да заживеем истински цивилизовано. Стигаме до там да крием истината дори от себе си, за да не се саморазочароваме. Дори прошката ни на Сирни Заговезни е повече лицемерно спазване на стар обичай, отколкото откровен жест.

А колко добре би било да имахме традиция като японското сепуко. Хващат те в лъжа, предателство или нелоялност – забиваш си меча в корема. Трагично е, да, но и много поучително. Живот срещу чест и чисто име. Ако ви се струва крайно, нека помислим за алтернатива. Например направеното от Теодора Захариева през последните години. Тя пребори не просто нечовешката родна бюрокрация, а убеждението, че тази бюрокрация е непреодолима. Което е граждански подвиг, откъдето и да го погледнем. Накрая си тръгна от този свят с гордо вдигната глава, за което всеки самурай би й се поклонил. А ние?

Огнян Стефанов