Свобода за едни - хуманитарна катастрофа за други

В Дарфур, Судан, положението е още по-гадно. Там гинат стотици хиляди. Терминът за касапницата е хуманитарна катастрофа - етикет за очевидното. Международен етикет. Хуманитарна катастрофа е синоним на трупове, глад, кръв, разлагаща се плът, сълзи и безнадеждност. Когато американски рейнджъри и техни братя по оръжие от НАТО налагат правила е хуманитарна мисия, а когато сатрапи избиват собственото си население е катастрофа. Минава за логично.

В белите държави нещата са на пръв поглед спокойни. На пръв поглед. В Калабрия думата за тотален натиск и безизходица, равна често на смърт, е Ндрангета. Нещо като „хуманитарна катастрофа”, но малко по-така. „В течение на годините Ндрангета придоби способността да се всмуква в икономиката и това днес й позволява да атакува и политиката.” Думи на италианския депутат Франческо Форджоне. Негови колеги казват същото за Камората, от което ни става ясно, че мафията поставя на огромно изпитание „здравето” на демокрацията. Не е известно тези политици да са идвали у нас. Интересно какво биха казали, ако чуят пренията между управляващи и опозиция по дилемата Шенген, например, с всички вонящи скандали за СРС-та, контрабандни канали, полицейщина и потъпкани човешки права. Или видят статистиката за неосъдените. И ако за Франсис Фукуяма Пърл Харбър и последвалата „студена война” са Армагедон за Америка, какво са за нас последните 20 години? „Преход” ли е нашата дума за живот в скотобойна или хуманитарна катастрофа? Въобще какво значение има как ще наречеш нещото, което те убива...

Жизнерадостни новинари ни уведомяват, че Алексей Петров вече е с мярка „подписка”. Хип, хип, ура! „Подписка”, според народното тълкование си е направо свобода. Мънканията на юристите по казуса не важат, или важат за маскирането на някакви формалности. „Подписка”, в случая с Трактора, трябва да ни подскаже, че на ул. „Арарат” вонята на сяра всъщност е демократично благоухание. Очаквайте на пазара одеколон за след бръснене „Октопод”. Всяка сутрин ще пощипва бузките на следователи, прокурори и съдии, за да им напомня, че е трябвало да си водят записки по време на лекциите.

Решението на СГС за „подписка” вероятно е учудило най-много двама-трима пациенти в Карлуковската лудница. Обществените и всякакви инициативни комитети в защита на Петров си свършиха работата. Нищо, че са пълни със слабоумни тетки и амбулантни учени. Всеки ден повтаряха до умопомрачение, че правата на Петров се потъпкват, докато наистина ни умопомрачиха. Предполагам, че дори самият доцент и адвокатите му не са вярвали, че българинът ще счупи тъпомера по темата. „Петров е бит в затвора”, „не му дават справедлив процес”, „дискриминират го заради политическите му убеждения”, „искат да бъде ликвидиран”, „тормозят близките му” – все вопли в посока на нарушените права на видния арестант. Възползвайки се от гражданските свободи, а също и от Конституцията, която РЗС толкова иска да махне, че ексхумира трупове в подписката си, българският Данко реши да се кандидатира за президент. Сбъднал е толкова свои мечти, що да не сбъдне и тази, коментират хората. „След като се всмучеш в икономиката, идва ред и на политиката...” - ще си спомним скоро този израз на депутата Джарджоне. Макар че доц. Петров няма нищо общо с Ндрангетата и го вълнуват единствено екипността, свободата на словото, правдата, бъдещето на Родината и други подобни казуси на демокрацията. Като спечели изборите ще въздаде справедливост. Макар че каква по-голяма справедливост от това той да оглави държавата. Не ви харесва? Че кой ви пита.

Онзи ден ми се обади активистка в един от комитетите за защита правата на Алексей Петров. Предложи ми заедно да се борим за свободни медии, свободно слово, прозрачност и да отстояваме правата си. След като се възстанових от шока, я попитах, защо не отстояваме правата на жертвите. „На кои жертви?” – попита тя. „Жертвите на мафията и бандитите” – опитах се да обясня. Не знам дали ме разбра, но до договорка да си обединим усилията не стигнахме. Така и не ми стана ясно, защо правата на Петров, са по-важни от правата на останалите, за жертвите да не говорим. Освен това неговите права са защитавани освен от изброените комитети и от екип адвокати, чиято цена се родее с цените на Диамантената борса в Антверпен.

Катрин Маркова, майка на отвлечено от „Наглите” момче, неотдавна разказа при Цветанка Ризова по Нова разказа, че в съдебната зала обвиняемите и техните адвокати се държали с жертвите като с престъпници. Защитата искала синът й да каже колко сантиметра е бил дълъг пистолетът, който е видял у похитителите и още куп подробности, които човек не може да запомни в нормални условия, камо ли в ситуация, когато не знае дали ще е жив в следващия момент. Нито една медия не се впечатли от този сюжет на ужасите. Нито една правозащитна организация не реагира дори. Което е ясен знак под чий флаг работят. Хуманитарна катастрофа? И морална.

Мога да дам още много подобни примери, но вие ги знаете. Няма българин, който да не е ставал жертва на престъпление и да не е изпитал на гърба си отношението на правоохранителната система. Унижението и обидата са само част от ужаса, съпътстващ процеса на разследване.

Ако пък сте достатъчно луд и упорит и тръгнете да си търсите правата по съдебен път, ще се сблъскате с още по-гадни неща. Ще трябва да доказвате, че наистина сте преживял шок, ужас, болка и пр. Ще се наложи да минете и през куп експертизи, медицински и други, за да се докаже, че оплакванията ви са действителни. Ще трябва да се влачите в съдебната зала месец след месец, година след година и всеки път да се изправяте очи в очи с мъчителите си, които зад гърба на адвокатите си често се държат арогантно и агресивно. Да осигурите свидетели, които рискуват да се превърнат и те в мишена на престъпността, за което ще ви намразят за цял живот. При това няма никаква гаранция, че справедливостта ще възтържествува, защото обикновено служителите на Темида са заети да изчисляват цената на правата на несправедливо обвинените. Това не е филм, който гледаме, скъпи читатели, а филм в който участваме. За българската хуманитарна катастрофа, без happy end.

Чувал съм жертви да пожелават на магистрати да им се случи същото, което се е случило на тях и техни близки. Кълнат през сълзи и стиснати зъби, защото не са научени да бъдат животни и не знаят да се саморазправят нито да отмъщават ефикасно. Те са слабите и да понасят удари сякаш е тяхна съдба, тяхното единствено човешко право.

Това е нашият душевен Дарфур, който ни унищожава и ни прави нежелани пришълци в нормалния свят. Как тогава искаме децата ни да ни уважават, когато самите ние се унижаваме и самоубиваме чрез страховете си пред очите им. От жертви на системата и мафията се превръщаме в жертви на самите нас. Което не е никаква тайна.

Напоследък, като наблюдавам напъните на неколцина херои към властта, се сещам за Стоян Михайловски, който преди толкова години е написал нещо подходящо.

МАГАРЕ В ЛЪВСКА КОЖА

Муле с лъвска кожа се покрило…
Сплашва се светът пред туй страшило…

Вятър духва — сваля грозна маска…
— Дръжте! Бийте! — всеки взе да кряска.

Самозванецо, тъй улетява
най-подир и твоята прослава!

Петко Р. Славейков предлага своя версия на Езоповата басня.

МАГАРЕ И ЛИСИЦА

Магарето облякло лъвска кожа и ходило да плаши другите животни. Видяло лисицата, че ся опитало да уплаши и нея, а она, като го била чула по-напред да реве, казала му: "Оплашваше и мене, ако не бях те чула, като ревеше."
Които мнят себе си, че са нещо, според безумието си езикът им ги издава.

Хуманитарна смешка, а? У нас често това означава хуманитарна криза, че и катастрофа.

Огнян Стефанов