На този ден: Зависимостта ми е позната, а независимостта - съмнителна

Днес честваме Ден на независимостта, която княз Фердинанд обявява във Велико Търново през 1908 т. Прекрасен, красив акт, обагрен с величие – една нация да обяви своята независимост! Има драматизъм и историчност в един такъв акт.

Както често се случва в историята и в живота, независимостта е акт, който има стойност като държавна и политическа воля, но за обикновените хора е трудно смилаемо понятие. Думите на учените, тържествеността на момента, който по някакъв изкуствен начин се опитват да възпроизведат политиците в речите и изказванията на 22 септември може да постигат приповдигнатост и дори патетика, но са далеч от действителността, такава, в каквато хората живеят.  

Имам свои съмнения относно българската независимост. Сигурно съм лош патриот, но мисля, че епизодите от историята ни, достойни за гордост, не са толкова много, колкото се опитваме да ги изкараме.

Но по-важна е проекцията днес. Миналогодишните протести показаха, че над 80% от българите желаят властта на ГЕРБ и Борисов да се разкара. Не стана, упорстваха докрай, а днес претендират отново за доминиране. Чрез ЗАВИСИМОСТ на хиляди „калинки“, заселени в институциите. По-лесно е да се разбие Китайската стена, отколкото да се извадят „калинките“ от властовите им гнезда. Нима не съм/сме зависими от тях всеки ден? Идете в която и да е администрация и ще се сблъскате с високомерието, грубостта и презрението им. Това е вид зависимост, за която не намираме сили да отхвърлим.

За каква независимост говорим, когато на битово ниво всеки е роб на дома, който изплащаш десетилетия, на колата, на домашните уреди, които един по един се развалят или излизат от строя. Тотална е зависимостта ни от здравната система, данъчната, икономиката, местоработата, началството, кефа на някой прокурор, нерядко от професията ни. Зависими сме от презряните пари, защото те поддържат живота и му дават/отнемат качество.

Със здрави пранги са ни закопчали политиците чрез приеманите от тях закони и правила, които влияят на мечтите, идеите и желанията ни.

От 7,00 часа тази сутрин за час само чух от основните телевизии поне потдесетина пъти „Честит празник“. Празник? Не усещам вълнение, честно.

Немалко българи знаят повече за Деня на независимостта в САЩ и декларацията на Томас Джеферсън за отхвърляне властта на Великобритания. Не е лошо но не ме топли.

Чувствата ми са насочени към това, че все не можем да се справим с вътрешните си зависимости. Тези комплекси ни правят зависими по един неприятен начин. От Брюксел, Вашингтон, Москва, Берлин, Анкара - въпреки тържествените слова по празници, свързани с историята ни. И другите страни са зависими, но успяват да запазят повече достойнство и национална свобода. Не случихме на управници, а последният, за когото се сещам ни принуди да се срамуваме не само от него, но и от себе си, че сме го допуснали.

Ами зависимостта от чалгата, неграмотността, алчността, корупцията? Това е робство! Зивисимостите от чувствата, алкохола, големия град, магистралите, купонясването, хазарта, съседите, катаджията – какво е това? Свобода? Навличането на потури и калпаци, размахването на саби и пищови и къпането в реката на Йордановден – това не е сила и независимост – комплекси е. О, свещена простота! – възкликнал Ян Хус. Помните ли повода? Когато палачът не успял да разпали кладата, на която трябвало да бъде изгорен философът-реформатор, една възрастна женица се втурнала и хвърлила няколко сухи съчки. А Хус цял живот защитавал именно такива като нея…

Доста разхвърляни са мислите ми, но не търся изчерпателност и нямам претенции за прецизност.

За мен тази дата има и друго значение. На този ден преди години бях нападнат от немаскирани биячи, които ме смляха. Оцелях благодарение на медиците във ВМА. Вече 13 години извършителите са (не)известни. Защото не се намериха НЕЗАВИСИМИ разследващи и прокурори да посочат извършителите и поръчителите, чиито следи водят към триъгълника на властта. Разговарял съм с главен прокурор, премиер, шефове на служби, опитни криминалисти – повечето са наясно откъде е дошла поръчката и кой е свършил „работата“. Но…

Лично е, да. Но нима независимостта не е лично усещане? Нима не е състояние на духа, което човек сам трябва да пожелае да постигне? Сигурно е невъзможно, както е казал Марк Антоний, но пътят може би си струва. „Може би“, защото се съмнявам…

Не ми говорете за независимост, защото всички вие сте зависими, както и аз. А тези във властта най-много. Висоцки беше казал, че не знае дали е смел, защото не е бил на война. Мисля, че бърка: той бе на война, беше смел и я спечели. Аз водя битки – оправдани, объркани, наивни, - но съм далеч още от смелостта. И съм зависим от компромисите, които правя по пътя към личната си… независимост.

Стана малко сложно. Ако вие вярвате, че сте независими и свободни – няма да ви преча. Готов съм дори да ви завидя, но ми се струва, че няма да се наложи…

Огнян Стефанов