Адв. Х. Хараламбиев: Защитавам П. Стоянов, който ми е бил опонент

интервю на Ана Кочева

‒ Още ли ви боли от отношението на Г. Калоянчев към Вас, г‒н Хараламбиев. Много думи се изговориха в последно време по този казус.

‒ За мен казусът Калоянчев е отдавна приключил и независимо от обстоятелството, че той изрече много неверни неща по мой адрес, аз не съм престанал да уважавам актьора Калоянчев заради неговия изумителен талант. Същото обаче не мога да кажа за личността Калоянчев. Кои са били мотивите и подбудите, за да изрече той тези неверни неща, за себе си не съм намерил логичен отговор. Може би някой го инспирира да говори против мен. Аз съм над нещата и въобще не обръщам внимание на коварните убождания на завистта, но очевидно тук има елемент на завист. Една от пледориите, публикувани в първата ми книга „Ако имате търпението” е тази, която произнесох пред Сливенския окръжен съд по делото на Калоянчев. Почти накрая се позовах на вече реабилитирания руски писател Зошченко, който казва, че страхът е загуба на квалификация. тогава отправих зов и апел към съдиите: „Не се страхувайте! Признайте Калоянчев за невинен, защото такава е обективната истина!” Аз и сега твърдя, че той беше осъден несправедливо.

‒ Разкажете какъв е подходът Ви като адвокат.

‒ Аз не хитрувам в наказателния процес. Можех да кажа на Калоянчев „Слушай, въпреки големите усилия, които положих теб те осъдиха заради констатациите на съдебно‒автотехническата експертиза.” Можех да отправя субективен упрек и към съда и да кажа на Калоянчев, че съдът не е разбрал делото, поради което той е осъден. Аз съм един от малцината български адвокати, които никога не говорят против българския съд. Тъкмо обратното ‒ винаги яростно съм го защитавал и ще продължавам да го правя. Вместо всичко това аз му казах: „Слушай, загубих ти делото, търси друг адвокат!” Тук се ражда неизбежният въпрос ‒ защо той не ме изостави, има далеч по‒умни, знаещи и можещи адвокати от мен. А той непрекъснато се интересуваше от стратегията, която трябваше да измисля пред Бургарския апелативен съд. Връщам се назад във времето, за да се сетя имал ли съм толкова неблагодарен клиент и не мога да се сетя за такъв човек. А с такова вълнение и притеснение очаквах първата си среща с него, той е легенда в театъра и в киното.
Обичам професията си именно затова ‒ среща ме с интересни хора, които духовно и емоционално ме обогатяват, с част от тях искрено се сприятелявам. Един от тях е Иван Ласкин, делото е изключително интересно срещу известния режисьор Иван Добрче, който не държи сметка за морала на словото. Затова се роди това дело.

‒ Работите ли понастоящем по някое интересно дело?

‒ Сега съм адвокат на президента Петър Стоянов. Той е подсъдим по едно дело за нанасяне на лека телесна повреда без разстройство на здравето. Тъжителят се казва Георги Жеков, един бивш журналист от телевизия СКАТ. Поведението му е повече от укоримо. Когато преди известно време съдът прожектира цялата ситуация, беше очевидно, че Петър Стоянов е проявил огромно търпение към наглостта на този човек, но накрая не се е стърпял и му е ударил един шамар. Твърдя, че ще преобърна делото, защото разполагам с доказателства, които ще докажат или невинността на Петър Стоянов или приложението на чл. 9 от НК ‒ т.е., че става въпрос за маловажен случай. Но очевидно цялото поведение на журналиста е било провокативно, защото той в прав текст нарича Петър Стоянов „терорист”, „обядващ и закусващ с комунисти”, „предател” и ред други епитети, които нямат нищо общо с господстващия морал.

‒ А срещали ли сте се в съда с него като адвокати?

‒ Да, много преди да стане президент на България, когато той беше адвокат, ние с него сме били и противници по един бракоразводен процес, който протече legia artis, т.е. по правилата на изкуството. Той го спечели.

‒ Вие живеете в Пазарджик, има ли нещо по делото „Белнейски”, което широката публика така и не разбра?

‒ Не мога да коментирам този казус, защото не познавам доказателствата. Из града се мълви, че досъдебното производство е събрало категорични доказателства, които доказват авторството на престъплението. Дали това е така, ще покаже съдебното следствие, то предстои. За мен беше по‒важно да разбера, че Лазарколевия вуйчо, едно изключително прилично момче, което беше бивш национален състезател по плуване, след това треньор на националния отбор по плуване в Гърция, а сега е един от най‒добрите производители на хляб, няма нищо общо с този казус. Това е доказано по ярък и категоричен начин. И е важно, защото в публичното пространство се прокадваха хлевоусти мълви, че и той е съпричастен към убийството на момичетата. Аз съм скептичен по отношение на това дали съществуват категорични доказателства за авторството на това престъпление.

‒ Кое е най‒важното Ви дело?

‒ За мен няма големи и малки дела. Зад всяко едно дело стои една човешка съдба. Винаги внимателно проучвам доказателствата по делото. За да бъдеш добър адвокат се искат много неща ‒ първо да имаш знания, бърза мисловна реакция, безупречно процесуално поведение в залата и изпепеляваща амбиция да си най‒добрият. Аз никога не питам клиента си коя е истината по делото, първите ми слова винаги са: „Разкажи ми твоята истина!” И започвам да живея с истината на клиента си, съобразявам се с неговото виждане, това е закон в адвокатурата. не обичам да защитавам хора, които признават. не е интересно в залата, а залата е мястото, където се твори правосъдие. Там влизам с чисти помисли и винаги с бяла риза. Но и никога не съм казвал, че адвокатите сме безгрешници. Непогрешимостта е приоритет, който папата ревниво пази за себе си. От нашата лична съпротива зависи и съпротивата на клиента, въпросът е да си убеден в правотата на тезата си.

‒ А какво е отношението ви към използване на СРС‒та в съдебната зала?

‒ По този въпрос предпочитам нищо да не кажа, отколкото да се изразя слабо. Във всеки случай моето отношение е отрицателно.

‒ Когато попитах кое дело за Вас е било на‒важно, очаквах да ми кажете, че това е Либийското.

‒ Спомням си, че тогавашният министър на правосъдието Антон Станков ни извика с Георги Гатев и ние му казахме едно‒единствено нещо ‒ приемаме при условие, че ще се явим без хонорари. Тогава Станков се усмихна и каза ‒ И да искате хонорари, няма кой да ви плати, но ние ще направим нещо много по‒важно от адвокатски хонорар. ще ви създадем слава. Точно това се получи. Но славата е бляскавият траур на щастието, казва мадам дьо Стал. Вярно е, че станахме известни, но тя в същото време пречи, защото и Гатев, и Ялнъзов и аз след този процес вече не можем да се явяваме в съдебните зали в България и да бъдем посредствени. За процеса никога не сме живели с илюзията, че това дело ще се реши в съдебната зала. Обвинението беше чудовищно, имаше категорини доказателства за невинността на сестрите, но юридическите ни доводи бяха много по‒слаби от политическите. Сестрите ни са изключително храбри жени, които заслужават уважение ‒ те никога не отправиха субективен упрек към когото и да било в България; не поискаха невъзможни неща; вярваха, че рано или късно ще бъдат освободени. Затова ми беше чоглаво да слушам след връщането им, че цялата държава се била ангажирала с тях, че получили неимоверно много благини. на мен не ми е известно да са били реализирани обещанията за парични помощи или апартаменти. А те трябваше да се ресоциализират, да се вградят в общата свобода. Запазил съм прекрасни чувства към тях, написал съм книга за всичко, което стана в залата. Но Либия като състояние на духа ми липсва, там аз оставих, без да знам езика, изкючително добри приятели. При това от улицата ‒ симпатични и сърдечни хора. В Либия не могат да ти се случат две неща ‒ да те измамят в сметките и да те нахокат.

‒ А какво Ви липсва като състояние на духа тук, в България?

‒ Тук в България ми липсва топлото и човешко отношение между хората ‒ станахме много зли, много придирчиви, капризни; боли ме затова, че българският народ не всякога може да осъзнае, че ни управляват хора недостойни за това. И въпреки всички ние гласуваме за тях. Ето това не мога да си обясня. Липсват ми и контактите с мои приятели, на които много държа, но те не живеят в провинцията, като мен; разговорите с Георги Данаилов, с Ив. Знеполски, с Г. Фотев, който публикува една изключителна книга каквато е „Българската меланхолия”. Липсва ми моят добър приятел Дими Паница. Аз съм член на журито на фондацията му. От него съм научил нещо, което никога няма да забравя. Веднъж той дойде на гости в Пазарджик заедно със съпругата си, една изключително симпатична французойка, на име Ивон и ми цитира думите на баща си, който го посъветвал никога да не се взема насериозно. Което и правя. Всъщност аз съм един общителен самотник.

‒ Ще се справим ли с претенциите на ЕС по отношение на правосъдието у нас?

‒ ЕС и ЕК се държат менторски с България, искат да я поставят под пълно запрещение. Луис Буньоел казва, че могъществото на една държава се определя от нейните поети. Аз твърдя, че България има изключителни поети, такива каквито в Европа няма. Те лично у мен създават впечатлението, че България е велика държава. Преди време прочетох една присъда и едни мотиви на френски съд. Първоначално мислех, че тези съдии, които боравят с езика на Балзак и на Юго, ще демонстрорат брилянтни мотиви и присъда. Оказа се, че скодоумието властваше в този съдебен акт. Желанието да ни държат на колене е продиктувано от факта, че винаги сме били малка и зависима държава. Искам да се родят държавници, които да ударят с юмрук по масата и да кажат „Няма да се държите менторски с нас”. Мисля, че е узрял момента за един нов Стефан Стамболов.

‒ Може би има политици, които имат желанието да приличат на Стамболов!

‒ Борисов ли имате предвид? Аз не съм привърженик на Бойко Борисов, но не мога да отрека, че той има излъчване, има харизма, но все още не е изграден държавник. Той има качества; простолюдието го обича, защото говори на прост народен език; той може да се прекръсти пред телевизионния екран, може дори да се разплаче, а това се харесва на хората. Има още да учи, за да стане голям държавник, ако въобще стане такъв.