Д-р Александър Стоянов за ФрогНюз: Народът ни е постигнал много победи абсолютно сам! Комунистите налагаха митове и робски манталитет

"Ние обаче сме постигнали доста победи като народ и то в изключително неизгодна позиция. Това са нещата, на които трябва да наблягаме - особено в дни като Деня на Независимостта".

"Българите са народът, който сам си извоюва църковна независимост от Османската империя. Ние сме първият християнски народ, освен гърците, който получава правото на самостоятелен статут в Османската империя като народ. Правим това абсолютно сами, без дори да имаме държава. Хората трябва да повярват в тези неща!".

Това каза пред ФрогНюз д-р Александър Стоянов, историк, специалист по военна история и асистент в Института за исторически изследвания на Българската академия на науките.

Ето и цялото интервю с д-р Стоянов:

В Деня на Независимостта, 22 септември, отбелязваме историческо събитие в българската история. От днешна гледна точка обаче празнуваме ли го, благодарим ли за него, оценяваме ли важността му?

От гледна точка на тогавашните процеси, които са протичали в България, наистина събитието е изглеждало като някаква фундаментална, много голяма победа и промяна в начина, по който България въобще стои на международната сцена. От днешна гледна точка обаче, нещата не стоят точно така и причината е, че дори при комунизма България се води независима държава, толкова много поколения вече са израснали и отгледани в едно състояние на независимост. Фактически не си даваме сметка каква голяма разлика настъпва в България през 1909 година, на фона на 1906-1907 година.

Това е събитие, което е имало огромно значение за хората, които са го преживели. Неговото значение за следващите поколения намалява с всяко следващо поколение, което живее в свободна и независима държава. Това не е ненормално и в никакъв случай не е осъдително за днешното поколение. Много обичаме да заклеймяваме младите, особено в училищна възраст, как не оценяват миналото и т.н. Но истината е, че чисто функционално тези неща са им доста далечни.

Тук идва мястото на историческото образование в училищата и на неговото значение, за да може чрез предмета история да бъде изпратено правилното послание до новите поколения. Те трябва да разберат, от гледна точка на съвременниците на обявяването на Независимостта, какво голямо значение има този акт, за да могат и те от днешна гледна точка да го разберат. Но най-напред, оценката трябва да бъде направена на база разбиране на миналото. Без да стъпим в обувките на хората, които са живели тогава, ние не можем да осъзнаем колко голяма промяна е настъпила с обявяването на Независимостта.

Всъщност колко голяма е тази промяна? И допълнение към въпроса - какво е това правилно послание, което трябва да се предаде днес?

На първо място, България до 1908 година на практика е държава втора ръка. Тя е зависима от Османската империя, няма пълноправен дипломатически статут и абсолютно всеки договор или договорка, който българските правителства са успявали буквално да изкопчат от останалите пълноправни държави, е бил огромна победа за дипломацията, тъй като на практика нито една друга държава не е била длъжна да сключва каквито и да е било съглашения с България.

Съответно, всички договори, които са важали за Османската империя, са важали автоматично и за България. Тоест всички договори за неравностойно икономическо сътрудничество, които Великите сили подписват с Османската империя, важат и за България. По този начин България е в доста уязвима и лоша позиция. Представете си една държава с едва прохождаща икономика и индустрия, държава, която и без това не е много богата, и на всичкото отгоре тя няма право да сключва свободно търговски договори с големите богати държави, а трябва да се съобразява със заварени, изключително неблагоприятни за нея условия, които идват по линия на Османската империя.

Отделно, ние ежегодно дължим данък на Османската империя, който трябва да се плаща. Даже данъкът е двоен, защото България трябва да плаща васалния си данък към Османската империя едно на ръка, а след Съединението трябва да плащаме и една определена сума, която се води румелийски данък към османската хазна, тоест тези две неща се комбинират. Друг въпрос е колко често ги плащаме, но в крайна сметка най-малкото е едно огромно финансово бреме, което дори да не се плаща на момента, се трупа.

Същевременно, чисто политически - Източна Румелия пълноправно става част от България не със Съединението, а с Независимостта. Тоест до 1908 година около 40% от територията на България по международно-правна спогодба се води част от Османската империя, а не от България. България я управлява от името на Османската империя, но реално Източна Румелия до Независимостта си остава османска територия.

Виждате колко много неща има и още, разбира се, които Независимостта променя в полза на България и фактически превръща България в една пълноправна и пълноценна държава. Именно това е посланието, което трябва да предадем на днешното поколение. Първо, че предците ни са постигнали всичко това без да допускат никакви компромиси, обединени от една обща цел, от една обща идея. Това е нещото, което съвременният българин трябва да преследва - ние като нация да си поставяме общи цели, да имаме консенсус за това какво е добро и какво не е добро за България, да преследваме добрите решения за България и да се въздържаме от това да поемаме по грешни пътеки.

За да може да бъде осъзнато това послание, е добре на новите поколения да им се дават примери с онези моменти в миналото, в които българите са взимали правилните решения - каквото е Съединението, каквото е Независимостта. Трябва да бягаме настрана от грешните решения, като например идеята да се включим във Втората балканска война срещу всичките ни съседи, или изборът, който правим за съюз с Германия в Първата световна война.

Това, което описахте, в общи линии е и желанието на Александър Малинов в този период - равноправни с Европа, част от европейската цивилизация. Понеже заговорихте за отражението на това в днешно време, как мислите - има ли опити да бъдем изтласкани от този път, въпреки че той е постигнат с много усилия от предците ни?

България е част от пълноправното европейско семейство още от 2007 година с влизането в Европейския съюз, преди това от 2004 година - с влизането в НАТО. Определено в България има сили, които много искат страната да бъде извадена от тази орбита. За никого не е тайна, че върху тези сили има изключително сериозно външно влияние и финансиране, бих казал. Тяхната цел по-скоро дори не е толкова свързана с някаква много дълбока идеология, колкото с това да обслужват личните си джобове на базата на финансите и подкрепата, която получават отвън.

Тези хора обикновено парадират с някакъв такъв фалшив патриотизъм. Нищо патриотично няма в опита България да бъде изведена от европейското семейство. Ако се замислите, тези хора, които искат да ни извадят от европейския път, те не предлагат алтернатива на него, защото такава алтернатива няма. Ако приемем тази русофилска вълна, която се опитва от време на време да избуи над обществото - ами, Русия не предлага алтернатива на Европейския съюз. В нито една от своите позиции Русия не предлага да замени Европейския съюз и да играе за България тази роля, която Европейският съюз и НАТО играят за България. Тези евроскептични или еврофобски течения целят да извадят България от Европа, но после какво?

Нищо извън Европейския съюз и НАТО не ни предлага нито сигурността, нито финансовата подкрепа, нито нещо, което да компенсира нашето излизане. Една държава, едно общество има смисъл да напуска някакъв съюз само ако другият съюз предлага по-добри условия. От една чисто практична гледна точка - ако използвате услугите на дадена на банка, вие се прехвърляте към друга банка, ако тя ви предлага по-добри варианти, по-добри лихви. Да напуснете някаква финансова институция и да останете на улицата просто защото някой ви е казал “тази институция не е добра, напусни я” - добре, напускаш и после какво правиш? Нищо, седиш и страдаш.

Същото ще се случи и с България, ако излезе от Европейския съюз и НАТО. Хубаво - излизаме, и после какво? Кой ни гарантира сигурност, кой ни гарантира всичките тези търговски и икономически привилегии и възможности. Излизането на България от европейския път е една много опасна химера. Хората, които вървят в тази посока, за мен са хора, които просто искат да си напълнят джобовете за сметка на останалата част от народа.

Споменахте Русия, ако се върнем в миналото - каква е нейната позиция спрямо обявяването на Независимостта на България?

Великите сили като цяло са доста скептични към обявяването на Независимостта на България. Причината е, че за да обявим своята независимост, България трябва да наруши Берлинския договор, който всички Велики сили са подписали. Великата сила, която ни удря най-сериозно рамо в този момент - и това може би е единственият път, в който ние си съдействаме, това е Австро-Унгария. Тя всъщност използва България, така че България първа да наруши Берлинския договор, за да може след това Австро-Унгария също да го наруши и да анексира Босна и Херцеговина, която е трябвало да върне на Османската империя до края на същата тази 1908 година. Тогава изтича мандатът за управление на провинцията, съответно австрийците не искат да я връщат и се договарят със София ние да нарушим първи Берлинския договор, а те да ни осигурят някакъв дипломатически гръб.

Нито една от Великите сили обаче не е особено щастлива от това, че договор, който големите държави са подписали, се нарушава от някаква държава-джудже, която водят втора категория. Изведнъж тези хора скачат, скъсват договора, подписан от големите държави, и това предизвика шок. Руснаците изобщо не са възхитени, но много бързо се усещат, че ако останат в тази негативна позиция спрямо обявяването на Независимостта, рискуват България да попадне плътно в орбитата на Австро-Унгария. Нещо, което Русия не иска да се случва, защото към 1890 г. Европа вече е разделена на два враждуващи блока на Великите сили - от едната страна е Антантата на Великобритания, Франция и Русия, от другата страна - Централните сили на Италия, Германия и Австро-Унгария.

Русия тогава се страхува, че Балканите, които и Австро-Унгария, и Русия разглеждат като свой заден двор, ще останат в австрийско влияние, ако най-силната от балканските държави - България е именно такава: тя е най-богатата и най-силната от всички балкански държави, попадне във влиянието на австрийците. Русия смята, че ако това се случи, руските интереси ще бъдат много сериозно ударени. Поради това към края на 1908 година руснаците започват да работят стабилно за разрешаването на казуса с българската независимост, така че България да остане по-скоро под влиянието на Русия и на нейните приятели Англия и Франция, отколкото да мине в ръцете на австрийците.

Връщам в началото на разговора. Говорихме за това как събития като Съединението, като Независимостта трябва да имат малко по-реално изражение, да си представяме какво са значели в миналото за съвременниците си. Моята теза е, че след окупацията на България от СССР през 1944 година и заради последвалия комунистически режим, партийната и руска пропаганда потиска силно разказа за събития, от които българите могат да черпят национална гордост от собствените ни действия и постижения. Така ли е? И продължава ли комунистическата пропаганда и в днешното обучение?

До голяма степен съвременното образование по история продължава да робува на парадигмите, които са наложени още 70-те години в българското образование. Въпреки че на държавно ниво, на учебни програми, стратегии и така нататък, са заложени съвсем други послания, на практика в класните стаи много редовно и много често продължава да се говори първо, с носталгия към социализма, второ, с носталгия към Русия и трето, продължава да се поддържа концепцията за славянството на българския народ. Идеята за славянството възниква още по времето на Освобождението от нашите учени от проруските кръгове, които искат да спечелят руско внимание и подкрепа. Самата идея е, че трябва да се набляга най-вече на славянския елемент в нашата история, за да се покаже някакво братство с Русия, в замяна на което тя да ни окаже подкрепа. Историята е показала, че това “славянско братство” не работи особено и винаги в наша полза. Това са едни остарели концепции, които нямат място в съвременния свят, ако искаме да бъдем едно независимо общество.

Продължават да работят и тези негативни процеси от комунизма, свързани с налагането на робски манталитет за това, че сме били под турско робство - нещо, което историците още по времето на комунизма отричат. Терминът “османско владичество” е въведен в началото на 80-те години от БАН, приет е официално. Да се говори за турско робство, при положение, че всички сериозни историци в България говорят за владичество и че за робски статут на българите и дума не може да става, вече е въпрос на една социална, обществена и дори политическа инерция. Тази инерция е свързана с това, че много поколения педагози в България продължават в главите си да не правят крачката напред. За съжаление това е една тенденция, която се наблюдава в много сфери на науката в България.

Има няколко поколения, които упорито отказват да променят своята гледна точка по някои много фундаментални въпроси, свързани най-вече с хуманитаристиката, но не само. Аз съм чувал от колеги учени, които са в сферата на медицината, че дори при тях много стабилно продължава да се тъпче с остарели понятия от преди 2000 година. Това е абсолютно нелепо, особено в такава динамична наука, каквато е медицината.

Но историята също - през последните 30 години в глобален план тя е изключително динамична. Навсякъде, дори в Русия, се правят много сериозни преразглеждания на митове и теми табу от миналото. Британци, французи, американци, австрийци, германци - всички много критично подхождат към своята история, обръщат национални митове, които са били много популярни през 19-20 век, за да изследват по-добре историческата истина и фактически да отричат неща, които преди са смятани за геройство и патриотизъм. Ако преди 50 години на улицата историците казваха нещата, които сега се говорят в западните страни за собствената им история, най-вероятно щяха да ги бият. Но ето - те са направили крачката напред, обществата им се модернизират, вървят напред.

При нас обаче това нещо не се случва. Опитваме се с някаква част от колегите да правим промяна, но се срещаме с изключително сериозната социална съпротива от страна обществото, което се е вкопчило отчаяно в някакви митове за миналото ни, което минало дори не е съществувало. Носталгията е по някакви качества, спомени, концепции, които никога не ги е имало наистина. Носталгията е по едно измислено минало, което е буквално изобретено с чисто партийна цел в периода 1945-1989 година.

За съжаление, явно доста добре е изобретено, защото хората много лесно са се хванали. Много мисъл, много внимание и много прецизност са отделени върху това как така да бъде адекватно построен този исторически мит, така че много трудно да бъде развенчан впоследствие. Лошото е, че хората, които пропагандират тази историческа неистина, имат много по-широк достъп до обществото посредством медии, социални мрежи и т.н., отколкото сериозните историци, които не могат да направят крачката към това да бъдат по-отворени към обществото. Резултатът от това е, че в България връзката между науката и обществото се е счупила, поне що се отнася до историята.

Това е отговорност на нас, професионалните историци, да поправим това счупване. Обществото от своя страна също следва да бъде доста по-критично и много по-взискателно към информацията, която получава. Което, между другото, бавно се случва, аз наблюдавам, че все повече и повече хора са изключително критични към нещата, които четат. Определено има надежда, но според мен трябва да мине поне още едно десетилетие, за да наблюдаваме някаква качествена разлика.

Казахте две ключови неща - подлагането под съмнение на всякакви устойчиви схващания, другото е митовете и подлагането на митовете под съмнение. Ако пренесем това в обществен план, когато говорим за независимост - на ниво личност, държава, народ, по какъв път трябва да тръгнем, че да започнем да подлагаме под съмнение митовете?

Абсолютно съм съгласен с Вас, че това е път, който трябва да извървим. Необходимо е да бъдат положени усилия в две насоки. От една страна, българската държава като държава следва да изгради ясна стратегия, ясна концепция, дори доктрина за това в каква посока трябва да се развива културната идентичност и политика в страната.

Трябва да имаме ясен план за 20, 30, 40, 50 години напред, къде искаме да стигне българската наука и какво искаме да се случи с нея като ниво на познание, като основни приоритети, които трябва да бъдат заложени. Сред тези приоритети например може да заложим разбиването на митове и изкарването на показ на историческата истина.

Второто обаче е чисто в обществен план - в българите като хора и като общество, доколкото можем да кажем, че съществува пълноценно българско общество, предвид огромното разделение, на което сме свидетели. Това разделение трябва по някакъв начин, поне по някои теми, да бъде преодоляно и на базата на този базов консенсус да се върви към това обществото да изисква от институциите, да изисква от учените да допринасят за разпространяването и популяризирането на истината - такава, каквато е, а не такава, каквато на някого му се иска да бъде.

В историята пожелателното мислене води до катастрофи. Ако изопачаваме историческата истина и вярваме в неща, които не са се случили, не взимаме изключително погрешни решения като общество, тъй като нямаме ясна поука за грешките, които са допускани преди нас. Използването на историята като мит задължително води до провали. Единственият начин историята да бъде използвана позитивно е като бъде казвана истината. Няма друг вариант, но обществото трябва да изиска тази истина, трябва ясно да дава сигнал и знак на историци, на учени, на държавата, на Министерството на образованието. Обществото трябва да даде ясен знак, че е готово да приеме суровата истина за българското минало - а тя не е чак толкова сурова - и да вървим напред.

Другото нещо, което трябва да направим като общество, е да се отървем от своя комплекс за малоценност. Българите имат изключително голям комплекс за малоценност като народ, доста сме смачкани в това отношение и много хора са доста докачливи - прясната рана боли. Лошото е, че тези рани сме ги понесли преди повече от век, но не искаме да ги излекуваме. Ние сме като тези скитници, които нарочно се самонараняват на улицата, за да им седят отворени раните и да могат по-лесно да просят. Ние по същия начин отново и отново човъркаме в тези рани, които е трябвало да зараснат преди половин век, защото обичаме да го играем жертвата като народ, което е изключително деструктивно. Както човекът, като личност, може да си причини такова нещо, така може и обществото. Ако следваме идеите на философите от 17. век, обществото е като голям човек, съставен от всички малки хора. Това означава, че обществото също, като една свръхличност, би могло да си причинява точно такива депресивни състояния и да се самоунищожава.

И на мен ми се струва, че в народопсихологията ни е вречено да сме тъжни и нещастни. Как според Вас достигаме до това исторически - как повечето българи днес сме някак различни от същите българи, които през 1908 година достигат до Независимостта?

Проблемът с драматизацията на българската история е пряко свързан с целенасочените усилия на Българската комунистическа партия за смачкване на населението. Простичка истина е, че България може би от всички източноевропейски държави е най-слабо подготвена да бъде комунистическа държава. Тук БКП има най-малката основа, върху която да стъпи, от всички комунистически партии в Източна Европа.

Това е и причината в България Народният съд да е издал повече смъртни и осъдителни присъди, отколкото всички останали сходни “съдилища”, проведени в Източна Европа след Втората световна война. В Полша, Словакия, Унгария, Югославия, Румъния и Източна Германия заедно броят на осъдените е по-малък, отколкото в България. Причината за това е, че комунистите са искали напълно да разчистят всякакви следи от менталитета и ценностите, които се изграждат в българското общество след Освобождението.

Тези ценности тогава вече са сериозно ударени от двете национални катастрофи. Смачкването на българското самочувствие, като резултат от загубата на Втората балканска и на Първата световна война е доизползвано от комунистите. В общества, които имат самочувствието на победители, самочувствието на хора, стояли на правилната страна - като Полша, например, или като Чехия, виждате ефекта - по начин, по който през 1968 година те се борят в Пражката пролет, по борбата на полските синдикати срещу комунистическото управление.

От друга страна обаче, да се оправдаваме само със загубите си е доста тъжно, защото унгарците също са хора, които са загубили доста. Те преживяват националната си катастрофа в Първата световна война и то много по-тежко от България - Унгария в състава на Австро-Унгария е била четири пъти по-голяма от това, което е сега. Тоест, ние губим 20% от територията, унгарците губят 80% от територията. За тях този удар е много по-тежък. Те също са загубили Първата световна война, също както и ние, но някак при тях духът остава жив. Те преживяват и революцията от 1956 година, с която първи се опълчват на комунистически режими и са смачкани заради това. Въпреки това техният дух оцелява. Това означава, че не можем да се оправдаваме само с нещата, които ни се случват отвън, трябва да погледнем и към собствения си манталитет като народ и да поработим в този посока.

Българите са народът, който сам си извоюва църковна независимост от Османската империя. Ние сме първият християнски народ, освен гърците, който получава правото на самостоятелен статут в Османската империя като народ. Правим това абсолютно сами, без дори да имаме държава. Ние сме постигнали доста победи като народ и то в изключително неизгодна позиция. Това са нещата, на които трябва да наблягаме - особено в дни като Деня на Независимостта. Хората трябва да повярват в тези неща и да простят най-после всички останали.

Интервю на Илияна Маринкова