Бесарабия - между воюващите украински българи и учебника по български език. Тетяна Станева за ФрогНюз

Това каза пред ФрогНюз авторът на документалния филм "Писма от Войната. Писмо 1 – Пулсът на Украйна" - бесарабската българка и журналист Тетяна Станева. 

Деца в бомбоубежище - Tetiana Staneva/Facebook

Филмa можем да гледаме за първи път в петък, 23 февруари, от 17:00 часа във Военния клуб в София. На 24 февруари ще бъде излъчен по Военния телевизионен канал (ВТК) веднъж в 18:30 часа и още веднъж в 23:00 часа, след това и на 25 февруари от 07:00 часа. Отложеното му гледане след това ще бъде възможно в Neterra TV.

На 24 февруари 2024 година стават точно две пълни години от пълнощабното руското нахлуване в независима Украйна. През същата година Руската федерация вече 10 години ще е проливала украинска кръв на украинска земя, 10 години незаконно ще е анексирала Крим.

“Във филма се представям като герой, който свързва всички останали герои, но съм от цивилните. Ходенето до войниците за мен беше много вълнуващо. Беше ме и много страх - отивах на място, на което постоянно се гърми. Когато обаче попаднах там, ми дойде мисълта, че войниците са там всеки ден и не ги е страх - защо мен да ме е страх? На фронта имат едни такива шеги - “Днес Господ ни пази, недей се страхува”. На фронта ми беше много спокойно. Много по-страшно е, когато не знаеш, когато си измисляш и фантазираш”, каза още тя.

Разказа ни и за сапьора Георги, който в момента е в Херсонска област, остава там. Георги е бил раняван два пъти и има три деца - той можеше вече да се е демобилизирал, посочва тя.

"Във филма показвам защо аз се боря, защо нашите герои отиват да воюват, защо хората остават там - защото те много обичат това място, родината си. Георги например казва: “Аз много обичам Бесарабия. Ако Бесарабия ще бъде окупирана, какъв е смисълът да живея?”. Георги отиде да воюва, когато започна войната, поради тази причина. Окупаторите тогава бяха на Змийния остров, не се знаеше какво ще стане с Миколаив, дали няма да се придвижат до Одеса. Това казва и той - било го е страх Одеса да не бъде окупирана".

В първата част на разговора ни с Тетяна Станева говорихме за филма - за неговите послания, за емпатията, за украинските българи на фронта. Какво каза тя - четете тук.

Във втората част на разговора ни, предстои да видим лицето на Бесарабия - това място, което и Тетяна, и Георги, и още много украински българи обичат толкова много:

Казвате, че на фронта сте спокойна, страхът е бил преди това - от непознатото. Можем ли да кажем, че по същия начин - когато не знаем какво се случва с българите в Украйна, започваме да фантазираме някакви неща - например, че Украйна ви забраняват да говорите български, а сега - с този филм, имаме шанса да видим какво реално се случва?

Задачата на документалното кино е да покаже действителността, да архивира това, което се случва сега, да повдигне болните въпроси. Като директорка на кинофестивала ОКО, много често виждах как действа това и на мен самата, и на зрителите - че всички наши фобии и страхове са построени на незнанието. Защо ни е страх от афроамериканците? Защото не знаем нищо за тях. Един човек с различен от моя цвят на кожата някъде в Гана има напълно различен начин на живот, но има същото желание да бъде в безопасност, да бъде щастлив, да растат децата му в безопасност. Разбираш, че ние сме различни, но всъщност еднакви. И тогава, когато се потопиш, когато идеш или не идеш, а гледаш филма, който те потапя - разбираш, научаваш. 

Понякога дори идването не може да ти покаже това, което може документалното кино, защото, когато отиваш някъде като турист, ти виждаш фасада. Ако идеш на гости на някого, може би ще имаш късмета да разбереш наистина усещанията, да чуеш разговорите на хората. Документалното кино води в спалнята, в кухнята на човека, на героя, в ума му и в сърцето му. Така започваш да разбираш по-добре този народ. 

Село Чушмелий, Бесарабия. Снимка: Олександър Барон; Tetiana Staneva/Facebook

Когато говорим за украинските българи, винаги много настоятелно казвам на хората да отидат и да видят със собствените си очи, че българите воюват, че те умират, че никой не им забранява нищо, а напротив - дори забелязвам нещо друго, някои започват да говорят с децата си на руски, въпреки че два пъти в седмицата в училище децата учат български език. Какво е това, ако не последствие от тежката русификация?! Не на украински, не на английски - на руски. 

Моето дете учеше български в Киив до 5. клас, след това го върнах на село, за да може да продължи да учи български. Сега е 9. клас и вече говори български, идвала е с мен в България. За мен това беше много важно - детето ми да говори български, и не мога да разбера украински българи, омъжени един за друг, бабите и дядовците им са българи, живеят в българско село, а говорят с децата си на руски. Те не свързват това с Русия, просто така свикват. Именно това бе задачата на русификацията - съветите много тънко изчистиха всякакви упоменания за национални малцинства. Чак когато Украйна стана независима, и ние започнахме да учим български, и украинците започнаха да се осъзнават като украинци. 

Украйна няма в гена си чувство на шовинизъм и империализъм, защото украинците бяха дълго потискани. Затова Украйна, след като стана независима, започна да проявява много голям интерес към малцинствата. Наскоро се прие и един закон, свързан с влизането ни в Европейския съюз. Участвах в работната група. Този закон още повече разширява възможностите на националните малцинства – например могат да имат предаване на своя език в националната телевизия. Българско предаване вече има в ефира на телевизия “Суспільне”. 

Учебник по български език за 8. клас. Снимка: Олександър Барон; Tetiana Staneva/Facebook

Преди години, много българи от нашите български села отидоха да учат в Одеса. Аз пък отидох директно в Киив. Българите в Киив тогава бяхме малко, по-трудно се намирахме, защото градът е по-голям. Преди COVID и преди войната правехме много сбирки, интересни ивенти, сега всички са разпръснати. В Киив аз се чувствах уникална - украинците имаха огромен интерес към българите.

Чуваха ме да говоря с мама по телефона на български, питаха ме кога съм дошла в Украйна. Започваше се едно обясняване, че аз съм родена в Украйна, че не родителите ми, а още пра-пра-пра-пра-пра дядо ми е дошъл от България. Украйна сама не знаеше какво има в себе си, докато не стана независима и не започна да възстановява картата на националните малцинства - къде, какво, колко хора и какви села.

Бесарабия буквално допреди 5-6 години беше тера инкогнита. Защо ли? Географски, просто географски причини. Всички отиват до Одеса, до морето и спират там. Ако погледнете картата, Бесарабия е обградена от едната страна от Черно море, от другата - от Молдова и Румъния. Това е гранична зона в най-южната част на Украйна. Това е един уникален и мултикултурен регион, но хората мислят, че прилича изцяло на Одеса. Това обаче са двею различни свята. 

Отвори се една туристическа пътека, която подпомогна развитието на туризма. Това отвори Бесарабия за цяла Украйна и за туристи отвън Украйна. Беше европейска програма - Пътека на вкуса и на виното. Включваше всички тези домашни храни, които се правят в нашите села - ръчно правени кашкавали, вина, сухи меса, сушеница, суджуци, кози сирена, като всичко бе свързано с картата на фестивалите - ако има винен или друг фестивал наоколо, хората да посетят и тези села, да опитат тези продукти. Също така - разходки по винарните, за да се види как се прави виното, как се събира гроздето. В месеците между август и ноември - екскурзии за тъпчене на грозде. С всичко това туристите разбират, че Бесарабия е украинската Тоскана. Бесарабия има много подобен климат на този в Тоскана -  много топла степ, с много отворено пространство, географски също сме на една ширина. 

Tetiana Staneva/Facebook

 

Всичко това в момента възможно ли е, случва ли се?

По време на войната не идват туристи. Идват само хората, които возят хуманитарни помощи. Идват журналисти. Такъв туризъм имаме - военен. Обещала съм на много приятели от България, когато свърши войната, да дойдем веднага, задължително. Войната обаче май ще продължи дълго и неизвестно кога ще свърши. Украинците доста твърдо имаме такова чувство - че имаме само днес, а не утре. Не знаем какво ще имаме утре, ще има ли въобще това утре. Ние не можем да планираме нищо за дълго напред във времето. Затова вече казвам на всички приятели - елате сега. “Как сега?”, ми отговарят. Казвам, ако има сирени, ще се спускаме в мазето - там има вино, това ще ви е екскурзията.

Продължаваме да живеем, не можем да отлагаме живота. Не се знае докога всичко това ще продължи. Затова казвам на моите приятели - елате сега. Аз много обичам това място. Не мога да го обясня. Човек не избира две неща в този свят - къде да се роди и кои да бъдат родителите му. Както не разбирам как може някой да се отрича от своите родители, така не разбирам как някой би могъл да не обича мястото, където се е родил. 

Tetiana Staneva/Facebook

Твоето място, където живееш, може да бъде толкова прекрасно, колкото си го направиш. От нас зависи какво ще е нашето място на силата. Както на мен ми е дадено моето дете и аз го обичам, така обичам и родното място. Пътувала съм на много места по света, но мога да кажа, че дори и Господ да ме попита къде искам да се родя, ще кажа, че искам да се родя отново тук, въпреки всичко, което преживява Украйна. Там се чувствам по-жива, по-българка.

Илияна Маринкова