Даниеле Доде: Аз съм фалшификатор в техническия смисъл на думата

Доде ще покаже уникални репродукции на най-скъпо продаваните картини в света. Платната са копия на Ван Гог, Реноар, Густав Климт, Клод Моне, Пол Гоген.  През 1984 г. проф. Доде създава своя школа и ново направление в съвременното изкуство. Кръщава го “Авторско фалшифициране”. Дълги години той изучава техниката на оригиналните платна, боите с които работи се изработват по специална технология, съставът им е близък до оригиналните ползвани преди столетия. Всяко платно е придуржено със специален сертификат доказващ, че творбата е авторски фалшификат. Проф. Доде е привлякал 40 от най-добрите кописти в света, които в момента работят за него и изграждат марката “Доде”
Даниеле изсраства в заможно семейство в Кремона. След смъртта на баща си той продава огромната му колекция от картини. Тогава разбира, че това са филшификати, продадени на починалия му баща като оригинали. Доде издирва техните автори, но не за да ги съди, а за да ги мотивира да работят за него.
Миналият месец фамозният италианец показа за прав път в Пловдив авторски творби,  една от които вече е притежание на руския олгарх Роман Абрамович. Собственикът на “Челси” брои 10 000 евро, за да притежава лика на Мерлин Монро нарисуван от Доде.  В някои от платната са сложени камъни “Савровски”. Визуалните варианти на Монро Доде  продава от 1500 до 2000евро. Цените на платната са доста по-ниски от тези, които италианецът предлага в Европа и Щатите.

- Професор Доде, кой всъщност сте вие?
- Аз не съм художник. Аз съм фалшификатор в техническия смисъл на думата. Известен съм като най-големия фалшификатор в света на изкуството. Аз съм жертва на телевизията, на анимационните филми, на лъскавите списания, на розовите хроники и светския живот. Като дете четях “Мики Маус”. Изживявах се като анимационен герой. Като дете прякорът ми беше чиука – Стъклена глава. Наричаха ме така, защото с голяма упоритост си блъсках главата в стената, удрях се челно, като се казва. Всеки който искаше да демострирам умението си полуучаваше потвърждение за твърдостта на главата ми. По-големите деца злоупотребяваха с мен, но аз бях щастлив, защото бях  център на внимание и бях въвлечен в една опасна игра. Чувствах се важен, значим, различен, митичен – човек, за който се говори. Още на 7 години изпитвах остра нужда от изява, от общуване, жадувах за внимание. Разбира се, всичко в мен (още от детската ми възраст) беше преувеличено и доста нестествено. Аз съм анархист, търсач на новости, късметлия който може да проиграе шумно късмета си и после по магичен начин да изплува, да направи поредния си голям удар.
- Казахте, че вашето изкуство се продава там, където са парите. Затова следвате маршрута на богатите – излагате картините си само в изложбените зали на хотелите на Сен Мориц, Гщаад, Монте Карло, Кан, Капри, Лазурния бряг, Цюрих, Лугано, Мяами, Рим, Париж Женева... Има ли други правила в продажбата на фалшификати?
- Основно правило в бизнеса с изкуство е да се държиш като богатите. Това са хора, които не спят в хотели за по-малко от хиляда долара на ден, те не питат за цената на това, което им харесва. Второ – те са сноби към обикновените хора. Гледат с пренебрежение всеки, които не посещава “техните” хотели, клубове, тенис и голф игрища. За да им продавш изкуство, да правиш сделки с тях, трябва да си като тях. Винаги се стермя да се обличам като клиентите си – нося златен часовник “Картие” или “Ролекс”, карам “Ягуар”, задължително последен модел. Отсядам в техните луксозни хотели, храня се в техните ресторанти. Това струва скъпо, но печалбата от подобно поведение е гарантирана. Защо?! Да се закусва сутрин с богаташи е полезно за бизнеса. При закуска започваш разговор, завързваш запознанство, следва и изповед. Най-богатите хора на земята са най-оттегчените хора. Ако им дадеш възможност да водят разговор или да клюкарстват за някой и ги слушаш с интерес, то ти вече ги “владееш”, те са “твои”. След като разчупя леда, каня моите събеседници на изложбите си, които обикновено са в хотелите, където те спят.
- Имам усещането, че говорите за клиенти си – едни от най-богатите хора в света, с неприязън, с отвращение?
- Аз обичам парите! До 33-та си година за мен бяха важни само парите. Не подозирах, че има други житейски ценности. Като млад живеех без задръжки, без визия за бъдещето, без да спестявам. Бях плейбой, “живеех” в нощните клубове, баровете със залагания и казината, защото там можеха да се срещнат зашеметяващи жени и блестящи коли. През 70-те, 80-те години в Италия “нормалните” хора нямаха нищо. Такива като мен – показващи се, перчещи се, имаха много по-малко от тях. На 33 години се “събудих” - една фалирала личност с неизборими заеми. Забавлявах се и проигравах късмета си, “приятелите” ми ме изоставиха. Баща ми почина огорчен от разсипническия ми начин на живот, скоро след него си отиде и любимата ми майка. Останах абсолютно сам. Изживях страхотна криза.  За пръв път тогава открих съвестта. Тогава преоткрих щастието от обикновените неща. Бях доволен от наказанията, който Господ ми изпрати заради моя пресилен егоистичен живот, защото открих покаянието и прошката. Гърчех се финансово и морално, но изплувах. Още като дете са ми казвали, че парите се търкалят по земята. Трябва само да се наведа, за да ги взема. Много по-късно обаче разбрах, че това “навеждане” е плод на една тайна, на една стратегия. Успехът е военна стратегия, той е война с разумни загуби и блестящо спчелени битки.
- Действително повечето ваши изложби са поредица от успешни седелки, чрез които продавате фалшификатите си на фантастични цени. Защо тогава в Истанбул вашите бизнес планове и стратегии се провалиха?
- Гастролът ми в Истанбул беше един запомнящ се провал, защото се бях надценил, не бях направил поручване за страната, за пазара там. Още първият ми ход беше грешен. Мислех, че ще завладея Изтока като мина през главния вход – Истанбул. Още преди да отида в Турция се свързах с един местен кореспондент. Той възхваляваше всяка моя стъпка. Вестиците пишеха за мен. Мислех си : успехът ми е гарантиран. 5 звездният хотел “Хайят” беше изцяло на мое разположение. Наех дузина екзотични крисавици, които ми раздаваха каталозите и “примамваха” гостите. Поканих 400 от най-богатите турци, пиенето и яденето платих сам. По време на изложбата оркестър свиреше италианска музика. Поляхме откриването с огромно количество шампанско “Ферари”, и сирене “Пармиджано Реджано”. За да предам по-голям важност на събитието сложих картините в златни рамки и надух цените, за да мога да се пазаря. Знаех – ако в Туция не се пазариш, няма да те уважават. Чаках този момент. Късно вечерта обаче всички си отидоха без дори един да попита колко стува една картина. Абсолютно никой не си помисли, че може да си купи картина! Върнах се съсипан от Труция, защото преди това в Кан и Монте Карло бях преживял поредния си триумф, бях сключил страхотни сделки. Преживях страхотен шок. За щастие една европейска банка в Истанбул закупи 60 от 300-те платна, които бях занесъл в Турция. Така избих малка част от огромните разходи, които бях направил. Много по-късно разбрах причините за провала си в Турция. Един приятел ми каза : " В Турция се наслаждават не на картини, а на килими". Те нямат навика и традицията да украсяват с картини стените, домовете си. Върнах се в Рим психически разбит. Точно тогава ми се обадиха от Ватикана, за да ме попитат дали желая да се срещна с папата. Иска ли питане?! Още на другия ден шофьор от ордена на Малтийските кръстоносци дойде в хотел “Хазлер” в Рим, за да ме вземе. Казаха ми : папата Ви очаква. Тази реплика не просто ме очарова, тя ме изстреля в облаците. Когато се съвзех вече се ръкувах с папа Йоан Павел II. Бях убеден, че тайната на живота е точно в това ръкостискане, по-точно в ръцете му, в неговите небесни очи. Почувствах се лек, красив, признателен. Разбрах, че не е важно само да правиш сделки, да вадиш от тях луди пари, да продаваш картини. Разбрах - съществуват паралелни светове в които има доброта, милост, опрощение, състадание, любов.
- В Турция не пробихте, но успяхте в Щатите. Как пробихте на американския пазар и мотивирахте най-известните щатски звезди да станат ваши клиенти?.

- След откриването на една от изложбите  ми в Париж вестник “Фигаро” излезе на първа страница със заглавието “Един италианец донесе в Париж най-гениалната идея за последните 50 години”. Това бяха всъщност думи на Франсоаз Саган, носителката на Нобелова награда за литература, която тя  каза на самото окриване. След като прочетох материала, адреналина ми се вдигна, не можех да се намеря място. Веднага се върнах в изложбената зала на хотел “Плаза Атене”, където бях подредил 150 маслени платна. Всички бяха копия на Лувъра. Влязох в залата и не можех да повярвам на очите си. След фалшификатите ми стоеше самият Арнолд Шварценегер. Да, беше точно той – целият в мускули и калифорнийски загар. Двама бодигардове и секретарка дискретно стояха до него. Запознахме се. Попита ме дали желая да участвам в изложба в Лос Анжелис, която организират негови хора. Сделката за закупените от него картини стана светкавично. След като се спазарихме обаче той най-неочаквано каза : аз харесвам картините ви. Но до момента не ми се е случвало да плащам зе нещо, което желая да притежавам и което харесвам.  Работата е там, че на мен всичко ми подаряват, а когато искат да се снимат с мен ми плащат за да позирам с тях. След тези думи избухнахме в смях. Стиснахме си ръцете, сделката приключи успешно. В Париж, в същия хотел на изложбата ми дойдоха Латоя Джаксън и съпруга й Джак Гордън. С тях преживях една много забавна вечер в “Мулен Руж”, на която говорихме изключително за бизнес и бъдещи проекти.
В Лондон, докато сътрудничех на Английската асоциация за помощи с президент принц Чарлз, имах възможност да се запозная с лейди Даяна. Тогава тя приключваше обзавеждането на дома си на Пето авеню в Ню Йорк. Поръча ми 6-те нимфи на  Клод Моне. След триумфа си в Париж и Лондон отидох във Флорида. Там имах доста затруднения, защото по това време се продаваха картини предимно на Силвестър Сталоун. Всяка негова творба вървеше от 30 000 до 40 000 долара. Мениджърите на Роко продаваха абсолютно всичко, което той е докоснал с четка или с ръка! В тази ситуация аз не виждах шанса си. Но все пак пробих във Флорида и за това ми помогнаха връзките с Доналд Тръмп, с когото се запознах преди това в Таорима, хотел “Ла Плас” и Хулио Иглесиас, с когото се бях запознал в Мадрид, а в този важен за мен момент той бе в Маями.
- Как стигнахте до идеята да правите пари от авторски фалшификати?
- Използвах ситуацията през 70-те и 80-те години в Италия. Тогава нямаше адвокат, нотариус, индустриалец или доктор, който да не притежава картини от стари майстори. Обикновено тези персони закачваха платната  в кабинетите си, често домовете им бяха пълни с картини. Имено тези “кокошки” направиха продавачите на картини големи и богати.  Разбрах, че продавачите на изкуството, галеристите, са хамелеони – успяват да накарат клиента да  изживее велики емоции при закупуване на картина без абсолютно никаква стойност. Важното е платното да е в красива рамка и да има сертификат за автентичност. За самата продажба е изключително важен подписа на “автора” върху творбата, да има там едно име, та ако ще и то  да е измислено. Ако напомня за смъртта на голям автор, то картината има и сантиментална стойност. Значимост на произведението предава един починал автор. Ако той е измислен, то картината се “снабдява” и с фалшива автобиография. В онзи период беше лесно да се убедят и най-взискателните професори и колекционери на подписи. Ако те не можеха да се мотивират се отиваше на гробището в някой град, взимаха се името и фамилята на някой истински професор по история на изкуството и се попълваше т.н. сертификат от “експерти”. Такава беше практиката. Но изкуството не се купува само за украса. То е инвестиция във времето. Фалшификатът е инвестиция – носи доходност и е лесен бизнес. Много художници започнаха да градят кариера правейки легални фалшификати. Над 20 000 души (със или без биография) работят в този бизнес. Някой от тях са преуспели, защото знаят как да се организират. За посредниците, фалшификатите и самите търговци е важно да обиколят световните музеи и галерии и да потърсят личен контакт с творбите, които фалшифицират.

Интервю на Мария Великова