Димитър Иванов: Живков падна след психологически преврат с принуда

Д-р Димитър Иванов е последният шеф на Шести отдел в Шесто управление на Държавна сигурност. За участниците в неформалните движения преди падането на Желязната завеса ще остане лицето на комунистическите репресии срещу инакомислещите. Подозрителни към него са и в средите на БСП, и демократичните партии, сковани от съмнения, че знае тайни от живота им.
Димитър Иванов е издател на в. “Земя” и притежател на една от най-големите частни колекции с антично изкуство.

Интервю на Стойко Стоянов

- Г-н Иванов, 20 години по-късно, знае ли обществото цялата истина за смяната на властта на 10-и ноември 1989 г.?

- Има измислици, които битуват без да имат корени в това, което се е случило тогава. От къде тръгнаха нещата за тази промяна - имаше рязко остаряване на социалистическите елити. Видя се, че хората, които ръководят СССР и соц общността вече са много демоде. Търсеха се нов тип лидери, идеи, мислене. Това усещане назряваше постепенно в Източна Европа. Отежняващ фактор се оказа че перестройката на Михаил Горбачов няма да реши проблемите на системата. Тя беше просто един самолет, който лети на посоки, няма писта за кацане, няма връзка със Земята. Това са причините за нахлуващата промяна през 1989 г. Никакви дисиденти, никакви настроения и обществени недоволства не стоят в свалянето на първия. Живков вече беше спирачка, а екипът му, и начинът на работа на Живковистите - остарели. Категоричен съм, няма измислени неща около тези събития, има добавени, и то в повече.

Какво всъщност се случи? На 9-и има заседание на Политбюро на ЦК на БКП, върхът на властовата пирамида в България. 11 човека взимат решение Тодор Живков да подаде оставка. Това става след консултации с него и натиск от страна на посланика на СССР в София Виктор Шарапов, но в никакъв случай груб. Три разговора е имал с Шарапов - на 7 ноември два, и на 9 още един.


Иванов с премиера Андрей Луканов

На 10-и, на пленум това решение става факт. Предния ден започва събарянето на Берлинската стена.

- Може ли да се говори за политически преврат в БКП?

- Не е преврат, липсваше основният му елемент, насилието. Имаше психологически преврат чрез принуда.

- Освен от Москва, имаше ли и вътрешни фактори, които формираха натиска срещу Живков?

- Не трябва да има никакви съмнения за лидерската позиция на Тодор Живков, до последния момент. Той си беше лидер и то истински. Имаше авторитета, последователи, поддръжници, респекта. Отделно пък беше рутиниран държавник, обигран човек, а в чисто персонален план беше по-комбинативен и хитър от всички останали. Затова ги командваше толкова дълго време. Истина е, че тримата му най-близки – Добри Джуров, Йордан Йотов и Димитър Станишев също са водели разговори с него в тази посока, комбинирано с посолството на СССР. Но пък Милко Балев и Димитър Стоянов са били твърдо против тази промяна и са гласували срещу нея.

- ДС събираше ли информация за зреещите промени, и за настроенията в ЦК на БКП?

- Знаехме много неща, самият Живков беше стигнал до мисълта, че трябва да си ходи. Този пленум на промяната се готвеше от една година и все бе отлаган. Първо трябваше да бъде март - април 1989 г., после през юли, август, но остана за есента. Накрая стана така, че на 9-ти ноември ми донесоха папката със секретните материали от заседанието на Политбюро. Наше момче от УБО возеше един от членовете, а той си забравил чантата в колата. Така, ден по-рано знаехме, че Живков си отива, кой как е гласувал, а и какво предстои да се случи.

Трябва да е ясно, че предната година Живков си бе подал оставката за пръв път, да пробва настроенията и ситуацията. Тогава му опонирали: „Как, другарю Живков, това не може да стане”. Той им отговорил : „Добре, оттеглям я, но този проблем остава!”

След 1987 г. реално Живков е бил вече узрял да се раздели с властта. Има свидетелства, че е признавал, че социализмът се проваля. Беше наясно, че няма кой да го търпи повече и по някакъв начин бяха включили механизмите му за самосъхранение. Реално накрая, при тоталния срив на комунизма бяха останали той Чаушеско и Хоникер от старата гвардия. Горбачов не можеше да го диша, от друга страна пък Живков не искаше да се съобразява с Горбачов.

- ДС следеше ли конфликта между Горбачов и Живков?

- Интересувахме се. През 1987 г. след посещение в Китай, Живков се връща през Москва и прави среща с Горбачов. Тогава си позволява да обясни на перестройчика как добре се развива Китай, какво значи истинска реформа, и че това което правят там е политическа перспектива, а не това, което той насажда от Кремъл. И всъщност 20 години по-късно виждаме икономическия и социален статус на Китай, въпреки, че имат еднопартийна система и че управлява комунистическата партия. Но тогава Горбачов му е отвърнал с ирония и с омраза. Знаехме по наши канали. По късно разбрахме, че Петър Младенов през октомври 1989 г. е написал писмо срещу Живков и му го е пратил. То беше инсинуирано от ЦК на КПСС.

Стана ясно, че около 25-26 октомври, прибирайки се в България, Младенов непредвидено и несъгласувано спира в Москва. Оправдаха се, че такъв бил полетът. Няколко месеца преди това, през юни, на съвещание на Варшавския договор в Букурещ се прави интересна комбинация. Участват държавните глави, външните министри и на отбраната. От наша страна са Тодор Живков, Георги Атанасов, Добри Джуров, Петър Младенов. Правят комбинация, оставят Живков да спи в някаква резиденция, а те се изнасят на друго място. Тогава става разговор между Горбачов и Младенов, обръщат се за съдействие към Джуров, като авторитет и силен в партията. Малко по-късно Живков разбира за тази завера.

- Живков имаше ли ресурс, ако се заинати да изчисти неудобните в страната и да удържи режима?

- Имаше такъв ресурс, но максимум можеше да изкара още една година на власт. Истината е, че до 10-и ноември той владееше положението в страната. Джуров въпреки някои несъгласия с него нямаше да тръгне срещу другаря си. МВР му бе вярно, включително и ДС.

- Съществуват ли договорки между Живков и приемниците му – да се оттегли с мир, а те да го запазят от съд и репресии, поставял ли е условия?

- Не е поставял никакви условия, а истината е, че приемниците му и не са си мислили за такова нещо. Те просто бяха умрели от страх, говоря за кръга Луканов – Младенов. Лилов се появи по-късно. Години след промените Луканов и Младенов са ми казвали, че подозирали, че ДС ги разработва, че ни било дадено указание от Живков да ги ликвидираме.

- А разработвахте ли ги наистина?

- От 1988 г. вече знаехме, че Луканов тайно от Живков си осъществява контакти с хора на Горчабов. Общуваше с Виктор Терехов от тяхното посолство, с Шарапов редовно. Андрей си смяташе Русия за втора родина и не е страдал, че прави нещо против България, а американците също го приемаха. От друга страна, омразата им с Живков беше искрена и неподправена, въпреки, че Андрей беше дребна риба на този етап. Предполагам, че Петър Младенов е препоръчал Луканов на руснаците, убедил ги е, че им е нужен с интелекта и връзките си.

- Кой нареди ареста на Живков?

- Луканов, и го направи грубо, безсмислено грубо. Веднага след падането на Живков се взе решение за създаване на партийно-правителствена комисия за деформациите и извращенията в БКП. Луканов я оглави. От цялата страна започнаха да валят едни доноси и писма срещу Живков и обкръжението му. Пишеха всякакви и какви ли не простотии. Андрей използува тази обществена настройка. Мен пък ме направиха координатор на групата, която разследваше Живков, Балев, Мирчо Спасов и Иван Славков. 16 души прокурори и следователи се занимаваха с тях. Оказа се, че Балев и Живков са под домашен арест и един месец се чудят за какво да им повдигнат обвинения. В архивите на ДС също бяха започнали да търсят нещо срещу Живков, за да се хванат за него.



- Какво откриха там?

- Нищо, даже се опитаха мене да ме репресират. Трима генерали от ЦК дойдоха в кабинета ми със заповед да им предам архива на Шести отдел. Единият беше Дичо Атанасов, Георги Минев и Георги Младенов. Търсеха за Живков, но искаха да разберат какво има при нас и за тях. Опъвах се, но след разправи ми подписаха документ и го взеха. Семерджиев беше току що станал министър и аз му написах докладна, че съм предал част от архива на трима генерали, но съм разбрал, че са го занесли в ЦК на БКП в партийния дом. Мотивирах се че има опасност от изтичане на информация и разшифроване на източници, затова настоях да ми бъде разрешено да си прибера материалите, а на комисията да им изготвим справка за исканите от тях данни.

Смерджиев резолира с „Да” искането ми и една събота, в неработен ден с двама оперативни работници отидохме в партийния дом на „Дондуков”. Влезнахме в ЦК. Стигнах до Централната ревизионна комисия. Отидох при зам.-председателя бай Асен Маринчевски и му обясних, че спешно трябва да си приберем архива, защото министърът е разпоредил. Качихме чувалите на гръб, натоварихме си ги в жигулката и ги върнахме в службата. И това стана пред въоръжена охрана на УБО. На следващия ден се усетиха какво е се е случило и дойдоха да си ги искат, но им показах решението на Семерджиев.

- Крият ли нещо архивите на ДС за Живков и семейството му?

- И аз съм търсил, но нищо не излезе. Те го арестуваха на на 18 януари, на 19 февруари аз изготвих първия план за разследване на Живков. Разследвахме го в три направления – за икономическата катастрофа, за външния дълг и за възродителния процес. Започнахме да правим всякакви проверки, но нищо не се откри . Тогава новата власт се интересуваше от много неща, като се почне от това дали е бил агент на Гешев до документацията на УБО. Например, кой е разрешавал покупката на тези прословути мазди, които си взеха другарите от Политбюро и разни други? Сергей Станишев още кара маздата на баща си от 1986 г. По линия на Кореком ги внесоха и струваха 8 хил. лева.

С прокурори и следователи съм правил претърсвания в жилищата на Живкови. Но и там нищо не открихме. Попаднахме на една кутийка от кована мед, ритуално поставена на резбована масичка. Като я отворихме намерихме само визитни картички. На тях пишеше: „Тодор Живков – София” и един посочен телефон. Падна голям смях, но наистина на неговата визитка няма нужда от титли и пояснения. Открихме и много документи, всичко е събирал старателно. Имаше много фактури за строежа на двете вили на Жени и Владимир на „Секвоя”, за бетон, за желязо. Строял е и си е плащал. Ровейки обаче във вещите му открихме едно странно картонче с неизвестни цифри, а върху тях изписано „Швейцарска конфедерация”. Тогава си казахме: „Ето, спипахме му сметките в чужбина”. Почнаха едни проверки. Съсипахме посолството в Швейцария с ангажименти, включи се резидентурната ни група във Франция. Изровихме всичко, получихме информация от ГДР. Но номер на сметка не се намери. Накрая се оказа, че Живков бил в Швейцария на държавно посещение и му подарили часовник. И това била гаранционната карта.

- Имаше ли на името на фамилията изнесени суми в чужди банки?

- Изключено. По това време слушахме и разработвахме Славков, Жени, други от семейството и знам как са вървяла нещата. Славков нямаше пари за издръжката на малкия Тошко. Лично Самаранч, а не МОК поемаше разноските му за обучение. Плюс това Живков беше много стиснат и пресметлив. Водеше си до стотинка разчетите и не пилееше пари. Преди да го свалят беше установил големи харчове в семейния бюджет. Имаше сметка в хотел „Рила” за доставка на храна и напитки по домовете на членовете на Политбюра. И един ден ген. Кашев му казва, че този месец е изпил 11 бутилки уиски и 7 с водка. Показал му сметката. Тато реагирал остро, ядосал се, защото се досещал кой ги е изпил. Тогава разпореди да се открият отделни партиди на сина му Владимир и на Жени, а Славков въобще нямаше право на такова удоволствие. Живков не обичаше да се харчат пари. Джибров от протокола ми е казвал, как не е искал да се харчи за нови вратовръзки, ризи и разни аксесоари.

- В БКП бяха ли наясно със зараждащите се неформални движения, от ДС ли получаваха информация за дейността им?

- Пълна боза бяха неформалите, а партията сгреши тогава в отношенията си с тези хора. Тръгна да ги репресира, да ги ограничава. Така ги консолидира, а след 10-и им даде възможност да се правят на герои. Никакви герои не са. Трябва да е ясно, че сред тях най-активните бяха хора от самата БКП, нейни кадри, несъгласни с политиката на партията.

- Но членството в партията им е давало все пак някакъв имунитет?

- Няма такова нещо, какъв имунитет им е давало? Соня Бакиш, жената на председателя на Народното събрание и член на Политбюро Станко Тодоров , е изключиха от БКП заради участие в Русенския комитет. В главите на закостенелите комунисти се въртеше само, че контрареволюцията се задейства и те трябва да я спрат. И Милко Балев и Димитър Стоянов си вярваха, че това се случва, че ще ги изколят и ще ги избесят по стълбовете.

Продев също беше в тази група – изключен от партията, снет като главен редактор на „Култура”. Джеки Вагенщайн, концлагерист, партизанин, със смъртни присъди, комунист отвсякъде, открито афишираше неприязън към режима на Живков. Към тях се числеше и безпартийният Хайтов. Копринка Червенкова три пъти я изключваха от партията. Искра Панова, жената на Чавдар Кюранов, активен борец, била е сътрудник на ЦК на РМС, на ония великите петима от РМС. За 70-годишнината й Държавният съвет я награждава с орден „Георги Димитров”, а тя не отива, защото по същото време в Градския комитет на партията има събрание за изключването й заради дисидентски прояви.

- Кои според вас бяха автентичните десиденти в България?

- На първо място слагам тези, които искаха да реформират партията отвътре, да я променят. Тук е мястото и на Жельо и Блага Димитрова, бяха сериозни идейни противници на властта, но Илия Минев беше най-автентичен антикомунист.

- В ДС имаше ли наченки на десидентско мислене, или сляпо изпълняваха разпореждания?

- Имаше и не бяха изключение. Беше им писнало от схоластиците в партията, в системата. Няма да забравя случай с колегата от Шесто Чавдар Тепешанов. Отговаряше за творческите съюзи, самият той – архитект, творец. Един ден си говорим нещо в кабинета му и влиза началникът на Първи отдел Янкулов и подканва Чавдар, че има да върши работа. После се появи втори път. Тогава Чавдар ми обясни, че го карали да пише справка срещу Блага Димитрова. Предлагали я за званието „Народен деятел на културата” за 24 май, но от партията се обадили да се напише срещу нея и да не се допусне да получи званието. Накрая Янкулов влезна трети път и раздразнено каза: „Тепешанов, ще те накажа!” Тогава Чавдар се обърна невъзмутимо към него и му отговори: „Др. Началник, след 50 г. във всяка българска енциклопедия ще пише за Блага Димитрова, а в нито една няма да пише за Иван Янкулов и Чавдар Тепешанов”. И това става 3 г. преди падането на Живков.

- Кой внушаваше на Живков провеждането на репресии срещу десидентите, кой нареди боя пред „Кристал” на 3 ноември?

- Ясни бяха двете тенденции в обществото – едната искаше промяна на режима, граждански права и свободи, а другата - продължаваше да бъде сектантски настроена. Типичен пример беше Димитър Стоянов, а и наследникът му Георги Танев, въпреки, че беше много по-млад. Що се отнася до арестите на десидентите и конфликта пред „Кристал”, Георги Танев, който тогава беше министър на МВР нямаше голяма вина. Нарежданията вървяха по партийна линия. ЦК разпореждаше на градския комитет на партията в София и от там прехвърляха задачи на МВР. Боят пред „Кристал” е измислен. Сашо Каракачанов отнесе един шамар зад врата, а Деян Кюранов отказваше да се качи в автобус, който да ги закара в Южен парк да си протестират. Тогава Деян легна на улицата и полицаите го натовариха като прасе, естествено, че и малко са го поритали.

Тренчев, Босия и Фори Светулката бяха най-задържаните хора – арестуват ги, пускат ги. Все пак съблюдаваха закона и тогава. Но повтарям, натискът беше основно по линия на ЦК на БКП. Там се притесняваха за местата си, за сладкия живот, за привилегиите си за бъдещето на децата си, това е простото обяснения.

Например Пламен Живков, синът на Живко Живков беше секретар на Ленински район по идеологията, млад мъж, но точно той ги привикваше интелектуалците, плашеше ги с ДС. От БКП последните години ни бяха подлудили заради неформалите.

- Живков страхуваше ли се от неформалните движения?

- Живков беше наясно с нещата, той имаше усещане за собствената си значимост. Какво ще го притесни Жельо. Та Жельо беше на заплата в Комитета за култура и в същата секция беше и внучката му Жени Живкова. Значи главният десидент на държавата и внучката на сатрапа Живков работеха на едно място.

И Блага и Жельо, и Петко Симеонов, и Тренчев, и Босия, и Светулката имаха порив, но не можаха да реализират идеите и вижданията си, защото са фантазьори хора, те не са реални, а виртуални. Тяхната борба никога нямаше да се увенчае самостоятелно с успех. Трябваше да се създаде комплекс от условия, за да стане промяната. Те са само бели лястовици, които съпътстваха промяната, вървяха покрай нея.

Много след 10-и ноември съм имал интересни разговори със Стефан Продев. Тогава вече издавах в. „Дума”, а той ми каза пред цялата редакция: „Др. Иванов, много сме ви благодарни, запазихте вестника, имаме хляб, можем да си упражняваме професията, но аз вас никога няма да ви приема. Вие сте ченге, чудя се човек като вас, как може да е бил такъв подлец”. И такъв остана до смъртта си Стефан – работехме, уважавахме се, но когато опрат нещата до периода преди падането на Живков – отдръпваше се, ставаше особен.

- Имало ли е поръчки от БКП - ДС да създава контролирани от нея структури на десиденти?

- Не, такива задачи не сме получавали, но например един от агентите ни Христо Смоленов открито беше отишъл от другата страна. Колегата, който го ръководеше беше вдигнал ръце от него. Христо излезе от контрол. Отидох на разговор с него, а той ми казва: „Ама аз ви обичам всички момчета от службите, но елате при нас. Този сатрап трябва да го махнем, вашето място е при нас”.

Копринка Червенкова също ми е казвала, че се съмнява дали в ДС не сме си спретнали десидентска групичка, защото сме мислели сходно. Сега мога да кажа, че около 14-15% от участниците в тези неформални структури бяха свързани с ДС, но повечето от тях приемаха идеите на недоволните с режима и мислеха модерно. Въпреки това знаехме всичко какво става в тези среди, разполагахме с агентура, където имаше възможност - слушахме телефоните им, пускахме им външно наблюдение. Но трябва да е ясно едно - те не се криеха, не правеха конспирации. Самият Жельо, като неформален лидер, беше против конспирациите. Те търсеха гласност, публика, изява. Тренчев беше най-открит в това отношение.


С настоящия премиер Бойко Борисов и приятелката му Цветелина

- Защо малко след падането на Живков ДС се оказа лошото момче на МВР и БКП , а Лилов хвърли върху вас вината за всички извращения в държавата?

- Станахме жертва на подлостта на новия елит. Думите на Лилов бяха посрещнати с протестни викове и някои колеги се отнесоха доста грубо към него. После пък Петър Младенов дойде в салончето на Шесто управление в сградата на МВР на 26 ноември 1989 г. и каза: „Днес ви разпускам”. Тогава един колега юрист му опонира : „Др. Младенов, вие не можете да ни разпускате, защото сте председател на Държавния съвет, а управлението е създадено с решение на МС, правителството да издаде решение”. Младенов обаче беше категоричен: „Разпускам ви”. Тогава се чуха освирквания и подвиквания „педераст”. Но истината е, че елитът на партията имаше нужда да снеме от себе си отговорността за всичко и да я прехвърли на някой друг. Ние се оказахме най-удобните.

Преди да го убият Андрей Луканов ми казва: „Митко, прощавай! Простете ни, но това е положението. Извършихме го съвсем съзнателно, аз и Петър Младенов. Сигурен съм, че можеш да ме разбереш – сатанизирахме ви, за да спасим партията. Сложихме Семерджиев за министър, защото той е войн и ще изпълни всяка задача, но ние с Петър го решихме това съсипване”.

- Получи се обаче странен парадокс - ДС се разпадна само за два дни, но вече 20 г. не излиза от живота на държавата. Няма скандал и престъпление, в което да не прозират лица от тези структури?

- Такава система просто не може да се разпадне, защото спойките вътре са идейно-нравствени. Истината е, че ДС не прави скандали. Те са специалитет на политиците, те използват досиетата, разработки, справки, агенти. Сигурен съм, че единици са хората от ДС, които са пуснали на черния пазар документи от службите.

 Ще ви дам конкретен пример. По времето на Иван Костов бях най-репресиран, а Муравей Радев ми правеше през ден проверки. Тогава ми поднесоха една справка с оперативни материали на името на Йордан Соколов, председателя на парламента. Пълно агентурно досие – агент Момата, рапорт от него, как е вербуван, какво е казал след това и т.н. Показа ми ги Тошо Тошев, щеше да ги публикува. Погледнах ги и му казвам: „Тошо, това е чист фалшификат бе братко” Той изстина, пита ме поне не се ли колебая. А всичко беше изфабрикувано перфектно. Според това менте Соколов е вербуван от ген. Боян Велинов, а този човек го познавам, 10 г. съм работил с него. Но имаше много несъответствия. Показах само подписа на Велинов на една дама и вече бях на 100% сигурен, че е подправен. Соколов не ми е приятен, но истината е друго нещо и така спрях този компромат.