Яна Язова – талантливата, красивата, забранената, забравената. А защо?

Яна Язова е родена като Люба Ганчева на 23 май, 1912 г. в Лом в известно и просветено семейство. Самата тя завършва „Славянска филология“ в Софийския университет, а през 1937 – 1938 г. специализира в Сорбоната.

В литературния свят я посвещава известният проф. Александър Балабанов, основател на катедрата по класическа филология в Софийския университет, една от най-ярките фигури в научните среди и бохемата преди 1944 г.

Двамата се запознават през 1930 г., когато гимназистката Люба Ганчева отива при известния професор с тетрадка, пълна със стихове, за да поиска мнението му. Балабанов предлага на начинаещата поетеса с доста обикновено име ярък псевдоним, с който тя остава в българската литература – Яна Язова. Говори се, че професорът се влюбва в младото момиче още на тази първа среща.

Още на следващата година витрината на книжарница „Данов“ осъмва, запълнена с броеве от дебютната й стихосбирка „Язове“ и с голяма нейна снимка.

Младата поетеса е само на 19 години.

Яна Язова през 30-те години...

През следващите години Яна Язова ще става обект на крайни мнения и дори скандали, заради връзката си с женения проф. Балабанов. Ярката й външност я превръща в магнит за очите на обществото. Тя е висока и стройна, днес бихме я определили като моден модел, с бухнала гарваново черна коса, блестящ поглед, с тънки, оформени по тогавашната мода вежди, плътни устни и заразяваща усмивка. На писателски чествания в София, Белград и Прага, тя е звездата на сбирките. На проф. Балабанов се налага да влиза заради нея в съперничества. След разтурен годеж с индустриалеца инж. Игнат Табаков и провалена бурна връзка с художника маринист Марио Жеков Яна Язова все пак се омъжва през 1943 г. – за инж. Христо Йорданов, заместник директор на радио „София“. Той е живял във Франция и от него тя научава много за света и влиза в елитна среда. Този път проф. Балабанов не успява да й попречи. Яна остава със съпруга си до смъртта му през 1959 г.

Преди 1944 г. Яна Язова издава два романа – „Ана Дюлгерова“ и „Капитан“. След установяването на комунистическата власт обаче тя отказва да се включи в редиците на апологетите на социалистическия реализъм и достъпът й до издателства е отрязан.

Тя се затваря и в самота пише историческата трилогия „Левски“, „Бенковски“ и „Шипка“, завършена през 1962 г. След отказ да напише стихове за Георги Димитров трилогията не е издадена до смъртта й.

А краят на Яна Язова е истинска трагедия. През август 1974 г. пожарникари влизат в апартамента й в София, след като съседите се обаждат за остра неприятна миризма. Намират писателката мъртва, а тялото и в напреднало разложение заради горещините и настъпилата смърт преди повече от месец. Според някои изследователи около врата й е бил увит коланът на халата й. Причината за смъртта й така и остава неразгадана. Доказано е, че апартаментът й е разграбен, преди роднините да бъдат допуснати в него. Изчезват ръкописи, семейните бижута, картините на Марио Жеков, бронзовият й бюст, изваян от Андрей Николов… На погребението от страна на писателския съюз идва само Елисавета Багряна.

В следващите години е предотвратено издаването на романа й „Левски“ под чуждо име. Малко преди 1989 г. започва издаването на непознатите книги на Язова, „Левски“ жъне огромен успех със 100 000 тиражирани бройки. Един след друг са издадени всичките й романи, вкл. биографичния „Александър Македонски“, завършен още през 1944 г., в който са включени впечатленията й от пътувания по следите на пълководеца през Сирия, Палестина, Египет, Турция, Гърция. Издаден е по нейните записки, защото оригиналният ръкопис изчезва мистериозно.

С особени заслуги за изваждането от забрава на живота и творчеството на Яна Язова е литературният историк Петър Величков. Според него, а и според други експерти писателят Николай Хайтов е откраднал част от ръкописите на Язова. Дори обявил публично, че ще издава роман за Левски, но когато се появяват откъси от труда на Язова за Апостола, той се отказва…

***

Петър Величков в интервю през 2024 г.:

„За смъртта на Язова е ясно какво се е случило. Минало е ужасно много време. Убиецът ѝ или крадците на ръкописите ѝ е трябвало да бъдат арестувани и съдени, но за съжаление това нещо не се е случило. Няма как това сега да бъде поправено. Ние не знаем нейният архив какво друго е съдържал. Той идва до нас ограбен.

Аз предполагам, че, може би най-важният ѝ роман, „Соленият залив“, който описва събитията в България след 9 септември 1944 година, мисля че е имал и друга част. До нас има достигнали две части. Нейната слабост към трилогиите ме карат да мисля, че този роман е имал и трета част.

И не само този роман – ние не знам какво е съдържал в цялост архивът ѝ, а за българската литература това е много важно.

Относно това какво се е случило в края на живота ѝ – това е обект на работата на криминалисти.

Портрет на Яна Язова

Случаят с Яна Язова е единственият, при който авторът идва при читателя с копие на своите най-важни романи, а не идва с техния окончателен текст. Каквото след 1985 година съм приготвил – „Левски“, „Бенковски“, „Шипка“ и „Александър Македонски“, това са едни много сериозни романи, е издадено по техните чернови. Тоест оригиналите липсват в Централния държавен архив, където черновите са постъпили благодарение на Величка Филипова, която по това време оглавява Главното управление на архивите. Тя е успяла да прибере архивите от дома ѝ, но преди това се смята, че той е бил ограбен“.

***

"ДВЕ ИЛИ ТРИ НЕЩА, КОИТО ЗНАЕМ ЗА НЕЯ"

През 2009 г. на екран излиза документалният филм "Две или три неща, които знаем за нея" на журналистката и тв водеща Люба Кулезич. 
През призмата на опазените свидетелства за писателката, филмът проследява необикновения творчески и човешки живот на Язоваа. Разкрива доброволната творческа самота на писателката като българска версия на съпротивата срещу духовната репресия и конформизма. Документално киноесе за възмездието на паметта над фалшивите митове, лъжите и мълчанието...

***

ПЛЪТТА

Яна Язова

Оковите дрънчат! Оковите дрънчат…
И викове след мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад.
Без огън, без лъча — аз гасна и мълча.

И пак напред сама аз тръгвам в своя път.
Свободна, но без мощ… Оковите звучат.
Див шепот ме следи: „Къде, къде пълзи
таз сянка по върха?!“ — Аз кретам и мълча.

От земния ни ад дочувам смях навън —
пияните от грях… Зад мен оковен звън…
Аз пъпля в пълен мрак и този шепот пак:
„Тук има само ад, върни се наназад!“

Със плач обръщам взор: „Аз искам светлина!
Навсякъде е мрак, а там си ти сама“.
На оргии в дола доземам аз страстта.
Крещи грехът в кръвта. — Аз пламвам и мълча.

И ето там, от ада — пламък всред нощта
Разгаря буен огън — едничка светлина.
Там — клада от души… Страстта, страстта гори!
Вериги им — плътта! — Аз гасна и мълча…

Оковите дрънчат! Оковите дрънчат.
И викове до мен — и викове ечат…
Обръщам се назад — зад мен гърми цял ад!…
Там пламна светлина! — Аз плача и мълча.

***

Столична община поставя паметна плоча на гроба на Яна Язова през 2022 г. – 42 години след злополучната смърт на една от най-талантливите български авторки.

(Използван е текст от Държавния архив)