Марин Бодаков, без когото аудиториите на Факултета по журналистика носят частица празнина

Доц. Марин Бодаков е роден на 28 април 1971 г. във Велико Търново. От 2006 г. е преподавател, а от 2011 г. е главен асистент в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика и масова комуникация.

Редактор в сп. „Български месечник“ (1997-2000), във в. „Култура“ (2000-2018) и в. „К“ (2018-2019). Съветник по въпросите на културата в кабинета на председателя на Народното събрание Георги Пирински (2006-2009).

Автор е на монографиите „Кой "уби" критиката: Политики на представяне на българската литература в печатните медии през 90-те години на ХХ век“ (2019) и „Критика и искреност. Случаят Йордан Маринополски“ (2020), на осем стихосбирки и стотици статии и рецензии.

Преподавател по жанрове в печата, публицистика и художествена критика в катедра „Пресжурналистика и книгоиздаване“ на Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Носител на награди за поезия и критика.

През 2023 г. бе публикуван и първият том от сборника „Ходене по буквите“ от Марин Бодаков. Книгата съдържа подбрани статии от едноименната му колонка във вестник „Култура“. 

Днес говорим за Марин Бодаков с няколко негови стихотворения:

Това ли е лятото.
Говориш с любовта на трети език,
нито на своя, нито на нейния.
Обикаляш гробищата на далечна страна,
непознат в непознат са се сгушили.
Мачти между колибите, оградата – нападала в тревата.
Cелски ангел кърпи обущата ти наблизо,
но закъде да бързаш.

***

Поредно сбогуване

Между теб и мен има леха
от разбуден синчец.
Земята е кална, отрудена и срамежлива,
сенките са добри, хората – бедни,
дори фронтовата линия избяга от тези места.
Всяко стръкче е подвиг в безкрая на зимата,
обикалям от хълм на хълм песента си.
Тракат клюновете на крана, с който товарят поредния ферибот,
но оставам тук, татко.

***

Мечка страх

бях писал:

над нас лети невидим изтребител

тази нощ изтребителите станаха видими:

с Любо се разхождахме зад Художествената академия

и те започнаха да прииждат, все по-големи и тежки,

опаковани в маскировъчна хартия,

смазващи като играчки

изтребителите прииждаха от най-дълбокото детство –

и залегнахме на тревата

бях завършил същото стихотворение:

всичко подлежи на унищожение, абсолютно

днес ти казвам: не всичко

Илияна Маринкова