Димо Райков: Сърцето ми е „синьо”, но няма да кажа лоша дума за ЦСКА

- Винаги е трудно един автор сам да говори за своите рожби, т.е. книги, но представи накратко „Сини сърца”!

- Сигурен съм, че всеки читател на "Сини сърца" ще се "опари" от силата на моята обич, с която цял живот писах тази книга. Когато едно нещо, независимо какво е то, се прави със сърце,то няма начин да не предизвика тръпка и сълза. А това всъщност е най-трудното за постигане нещо, но същевременно и най-сладката "награда" за един автор. Образът на Левски, образът на Гунди, както и образът на "Левски" и този на безиименния запалянко са били винаги у мен. Те са били моята утеха, надежда и ...спасение. Да, спасение от един толкова несправедлив свят...
СИНИ СЪРЦА е вик за човечност, морал и съпричастие ... Един повик просто да бъдем естествени, тоест добри - и към другия, но и към ...самия себе си. Нещо, което ние, българите, отдавна забравихме.

- Какво имаш предвид?

- Ние забравихме да се... обичаме, да се радваме на себе си...Ей така, понякога и само за миг да се поглезим. Забравихме, че на този грешен свят има и капчица законна човешка радост. Радост от живота... Че той, животът, не е само борба за оцеляване, битка за надмощие, начин за подчинение и "прекарване" на другия, а и свят, в който все пак има хармония, има жажда за свобода и достойнство, има... Гунди!
„Сини сърца” е книга, която ще ви разтърси! Тук има уникални изповеди на много люде, сгрени от една обич - към Апостола и към Гунди...  Към "синьото" свято име... Има поразяващи разкази за ония последни мохикани на Доброто, на любовта, а не на омразата между хората....Разтворете страниците... Усещате ли дъха на моята "синя", на нашата човешка обич и преклонението пред съвършенството на майката Природа, създала своите български шедьоври - Левски и Гунди...

- Не се ли боиш, че редом с половината запалянковци, които ще се радват на книгата, другата половина няма да я докоснат, най-меко казано, поради факта, че симпатиите им клонят към вечния съперник на Левски – ЦСКА?

- Сигурно ще бъде така, защото поне 100 страници от общо 300 са посветени на онзи велик, уникален мач, в който Левски побеждава ЦСКА със 7 на 2. Има и много снимки, свързани с тази история. Но трябва да кажа, че моето поколение не беше настроено войнствено. Седяхме едно време на „Васил Левски”, аз бях левскар, до мен имаше цесекар, но след това ставахме и приятели. Сега не мога да възприема тази омраза, заградените сектори… Тук трябва да кажа, че книгата ми е и за достойнството, за човешкото достойнство и в този смисъл тя е продължение на всички мои досегашни романи и разкази. Независимо че е на спортна тематика…Основното, което доминира е усещането и поривът към свободата и запазването на личното достойнство. Това съм научил във Франция. Французите не позволяват някой да навлезе в личното им пространство, но и сами не го правят. Докато при нас това е като че нормално – да нараниш някого грубо, да го унизиш…Включително и по отношение на футболните пристрастия. Нещо, което навремето не се случваше. И затова тук няма да намерите и една лоша дума за противниковия отбор. Защото унижавайки другия, ти всъщност унижаваш себе си. Това е било и веруюто на великия Гунди.

- А откъде дойде въобще тази идея за подобна книга. Все пак познаваме другите ти романи, в тях като че ли не загатваш, че подобна тема ти е толкова присърце.

- Още от едно време, когато бях ученик в Бургас. Аз съм от Малко Търново и по онова време пишех стихове. Но си спомням как по един месец работех на лозето заедно с баща ми, за да можем да отидем двамата в Бургас на мач и да видим Гунди. Когато мачът свърши, се шмугнах на стадион „Девети септември” в съблекалнята тогава и видях този исполин, видях краката му, той си сваляше чорапите. Целите му крака бяха прорязани от шевове, а в очите му имаше болка. След малко обаче той се преоблече, излезе, а в другия край беше съпругата му с Андрейчо, тогава съвсем малко бебенце. Докато съм жив няма да забравя картината, която трудно се описва – многохилядната тълпа изведнъж направи коридор. Жена му, млада, красива, идва отсреща, а по лицето му вече нямаше и следа от болката. Ненапразно прозвището му е било „Президента” и целият стадион е скандирал „Президента, президента”…Тази картина остана вътре в мен и когато се прибрах с баща ми в Малко Търново си обещах, че ще стана писател и един ден ще напиша тази книга. И сега, въпреки че имам 15 книги, романи, разкази, тази книга е моята книга. Тя започва от часовника, от центъра на Бургас, там където запалянковците бистрехме футбола. И същевременно е книга за онова младо момче, което е изправарило времето си. Знаете ли каква е била мечтата му? Да стане обикновен учител по физическо. Не политик, не депутат, а учител. А сега тази професия е унизена безкрайно.

- Унизени обаче в някакъв смисъл са сега и ЦСКА, и Левски…

- Левски и ЦСКА ще бъдат вечни. Това са два отбора, които не могат един без друг. В момента се прави нещо много лошо. Усещам как някой иска те да залинеят и да изчезнат, но това никога няма да стане. Само като чуя химна на Левски и видя очите на хората, знам, че никой няма да угаси синята любов. Както и моята увереност, че ние, българите, можем много. Само ни трябва малко повече достойнство и доброта.