Доц. Донка Александрова: Мълчанието в българската политика ражда недемокрация

Интервю на Елизабет Дафинова

Доц. д-р Донка Александрова е един от основателите на катедра „Реторика” в СУ „Св. Климент Охридски” преди 30 години. Тя е завършила българска филология и е защитила докторска дисертация по изкуствознание в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Специализирала е в Санктпетербургския институт за театър, музика и кинематография, Московския държавен университет, Братиславския университет, Института за комуникация в Делхи и др. Била е гост-професор в два индийски университета и един в Тексас, САЩ. Член е на редица български и международни научни дружества и организации. За приноса й в областта на реториката е удостоена с орден „Св. св. Кирил и Методий”. Наградена е и от президента на Индия – д-р Шанкар Дайал Шарма за заслуги за развитието на българо-индийските културни връзки. Автор е на книги, учебници и антологии.

- Госпожо Александрова, повече от половин година България е член на Европейския съюз. Този факт отрази ли се по някакъв начин на езика и лексиката, които използват нашите политици? Промени ли се начинът им на изразяване?

- - На този въпрос може да се отговори двузначно. Не – не се промени като качество. Да – промени се главно като количество. Непрекъснато се говори за Европарламент, еврофондове, еврофинансиране...Всичко се съсредеточава върху фондовете, които ще дойдат, върху материалните облаги, които ще получи нашата държава, когато влиза в семейството на богатите, макар и най-бедната. Но всичко е в бъдеще. Главната причина за това количествено натрупване на прилагателното „европейски” в политическия език е фактът, че ние не познаваме достатъчно какво означава ЕС за България, какво ще бъде мястото й в ЕС, какво ще допринесе за българските граждани ЕС. И тъкмо заради това, че 90% от българите са в окаяно положение, то вниманието ни е съсредоточено върху това как ще се подобри положението ни – ще бъдат ли по-високи пенсиите, ще могат ли студентите да плащат по-малки такси, ще можем ли да пътуваме по-евтино. Разбира се, не бива да бъдем черногледи. Ето например, БНТ с тази кампания „100 въпроса за ЕС” направи доста, за да научим повече. Но като цяло няма достатъчно дискусии и информация по тази тема. И това най-ясно пролича в гласуването за Европарламента.

- Кое е най-характерното за изказа на управляващите и съответно – на опозицията?

- Най-характерното е отново на полюсите. Управляващите до 1 януари имаха една свръхзадача, която се стремяха да постигнат и трябва да отчетем, че я изпълниха успешно. Опозицията и до 1 януари, и след тази дата, се проявява като напълно отричаща. Няма обективност в оценката й и в политическия й език. Както го наричат французите, това е епатажният стил. Стиловете са главно два – епатажен и агресивен. Агресивният стил се базира на омразата, на насаждане на страх, на насаждане на етнически противоречия, насаждане на един национализъм, който никога не е бил присъщ за българина. Ако има нещо, за което да се гордеем, това е толерантността на българите. И не става дума само за спасяването на 50-те хиляди евреи, а изобщо – обикновените хора, за които говори Бойко Борисов, винаги са живели в споразумение, в добросъседство, в разбирателство. Тази агресивност, която се насажда от опозицията, е вредна. Аз подозирам, че статията, която беше публикувана в американското издание срещу Бойко Борисов, е провокирана от българска страна. Дълбоко съм убедена, че има българско желание чрез външно въздействие върху правителство, върху политически елит, да може да се постигнат някакви цели.

- Направило ли ви е впечатление, че много политици, особено от БСП, дори когато излагат по-модерни идеи, употребяват стилистика и лексика от 50-те и 60-те години на миналия век?  Например новият министър на икономиката и енергетиката Петър Димитров, депутатът Георги Божинов...

- Това е логическо следствие. И не са само те, дори не са само от БСП. Аз бих казала, че и от ДСБ, и от други чисто десни партии, се наблюдава същото. Споменавам ДСБ, защото по скалата това е най-дясната, най-агресивната, най-активната, дори хиперактивна, опозиционна партия. Образованието, управленческите методи и средства, и в крайна сметка политическият език са от преди 15-20 години. Не случайно БСП продължава да бъде първа политическа сила, независимо от претенциите на Бойко Борисов, защото едни европейски избори още не могат да бъдат определящи – други са критериите. Нека ГЕРБ да спечели местните избори и тогава ще можем да говорим коя е първа политическа сила. Но тези щампи, шаблони, стереотипи в политическия език продължават да съществуват, независимо от „земетресението”, което се случи преди 17 години и което продължава в политическия изказ. Те ще продължават да съществуват, защото няма достатъчно управленчески ресурс, независимо че се подготвят политолози и социолози в университета. Но те пък обикновено не стават политици. Политици стават други, неподготвени хора.

- Нямате ли обаче усещането, че и политолози, и социолози, и политици говорят често пъти на един неразбираем за хората език? Хората просто не разбират какво им говорят политиците, сякаш им говорят на чужд език.

- Това е обратен въпрос на този за Бойко Борисов. Защо успя един Бойко Борисов да спечели толкова много симпатизанти? Тъкмо защото той говори на един език, който отговаря на представите и изказа на мнозинството. Иначе сте права, че и политолози, и социолози, понякога и политици, говорят на език, който е твърде книжен, твърде абстрактен. В повечето случаи това е съзнателно, за да се избяга от горещите въпроси, да се замълчи. За мен лично, мълчанието в българския политически живот, е пълното отрицание на демократичния дух, на истинската демокрация. А това се насажда непрекъснато. Ето да вземем например скандалът „Румен Овчаров-Ангел Александров”.  И тази сутрин (във вторник – б.р.) по телевизията Овчаров пак повтаря: „Аз ще кажа, един ден ще си говорим с вас...” „Кога?”, пита Асен Григоров. „Когато му дойде времето”, усмивка. Александров, като един ангел, независимо че обвинява някого, че го заплашвал, изнудвал го, не обяснява кой, защо. Всъщност, казва кой, но не казва защо, не казва как той е реагирал. Някой пишел мръсен сценарий! Мълчи се обаче, кой пише сценария, кой е режисьорът, кои са изпълнителите. Няма демократичен дух в подобен политически език.

- Как ще коментирате комсомолския стил и език, с които си служи премиерът Станишев?

- Не знам какво точно имате предвид под комсомолски стил, но на мен ми харесват две неща у него. Едното е, че той никога не губи самообладание. Спомням си през 2005 г., когато стана гафът в НС с клетвата му като премиер, пък не избраха правителството му. Мисля си, че друг на негово място би загубил самообладание и просто би си тръгнал. И не е само този случай. В много трудни ситуации той е бушонът, който трябва да предпази тази тройна коалиция. Второто нещо, което ми харесва у него – той все повече набира инерция и самочувствие на мениджър, на управленец, т.е. на човек, който може да заяви своята воля. В същото време, разбира се, усещането за комсомолски манталитет остава. Може би, защото е млад или защото беше предложен от човека с най-висок рейтинг в държавата, или защото е длъжен да се съобразява с други, които са много по-опитни и по-възрастни от него. Всичко това се наслагва. Аз искрено се надявам той да съумее да овладее действителната техника на управлението и като един Никола Саркози да успява.

- На колко гласа говори Съветът на тройната коалиция – на три или на един?

- Когато има трио, то всяка партия е самостоятелна – но не можем да кажем, че в триото има различни гласове, различни партии, които не звучат в синхрон. До сега те звучат в синхрон. Друг въпрос е дали този синхрон е на базата на обективно споразумение „на ползу роду”, както обичаше да казва Жорж Ганчев или това е сделка, за да може да се постигне една по-висша цел и постигането й да пренебрегва малките неразбирателства, моментите, в които има противоречия и в които трябва да се направи компромис. Сигурна съм обаче, че без коалиция не би могло да се управлява страната – лоша или добра. На мен лично много добро впечатление ми прави предаването „Говорещи глави” – сатирата е много добра, не винаги е много сполучлива, но в повечето случаи сценарият и изпълнението са великолепни. Най-важното е, че хората, които го правят усещат духа, усещат действителните противоречия. Така че, тройната коалиция, колкото и дисонансно и стържещо да звучи понякога, ще изкара мандата. И дай Боже, да постигне своите цели.

- Кой според вас е най-големият майстор в нищонеказването от нашите политици?

- В това поле се борят няколко фигури, но безспорно на върха е Симеон Сакскобургготски. Призовото място не може да му се отрече и то не защото  не знае добре български език. Причините са по-дълбоки от лингвистиката. Просто той няма изгода да казва много неща. Последните събития, които станаха около конгреса на НДСВ, великолепно доказват това. Може би доброто в този случай е, че неговите хора, събрани по необективен принцип преди 6 години, вече започнаха да проявяват някакъв политически опит, да демонстрират някаква политическа позиция, да се опълчват срещу самодържеца и вожд на партията. А това значи, че тази партия вече има потенциал да се развива.

- А кои са подгласниците на Симеон Сакскобургготски?

- От другите, които се борят за този приз, на второ място е Ахмед Доган – разбира се, от гледна точка на друг щрих и тоналност. Преди време правих едно изследване на парламентарната реч – Жорж Ганчев за участието си в 2 парламента беше се изказал 396 пъти, докато Ахмед Доган за участието си в 4 народни събрания плюс ВНС се беше изказал 13 пъти. Тук може да има две оценки – че той, по съвета на Петър Велики да речем, не се изказва за всяко нещо. Другата обаче, е не по-малко вярна – че той предпочита не чисто парламентарния начин на вземане на решения, не излишното шумене в ефир и на трибуната, а решаването на проблемите зад кулисите. Изобщо, истинските актьори на българската политическа сцена не винаги са точно тези, които са на сцената пред публиката. А тези, които са на сцената, като Доган, предпочитат да стоят зад завесата и да суфлират на други.

Третото място може да бъде заето от един Иван Костов например. В продължение на 2 години той мълча в буквалния смисъл на думата. Разсърди се на народа  си и от това загуби for ever, както казват англичаните, доверието на хората. Защото не може ти да се сърдиш на народа си, а той да продължава да те обича и   да ти вярва. Е, има поддръжници, разбира се, но изборите показват какво число са, намалели са със стотици пъти. И изведнъж Костов премина от пълно мълчание към абсолютно агресивно говорене и отричане – като махалото на часовника от една крайност в друга.

Друг човек, който мълчи, когато трябва, това е президентът – не напразно рейтингът му е най-висок. Той не се изказва за всичко, но в същото време не може да бъде обвинен, че не критикува и предишното правителство, и сегашното и че не заема позиции. Искам да кажа, че в реториката мълчанието не се разглежда само в негативен аспект, то има и позитивен аспект. Защото не можеш да говориш за нещо, което вече е решено или нещо, което би разлаяло кучетата в неподходящ момент и би преобърнало каруцата, или пък нещо, което не е достатъчно важно, а има далече по-важни неща.

- А има ли прекалени бъбривци в родната политика?

- Изключително много. Един такъв прекален бъбривец е Яне Янев. То не бяха  димките на партийни форуми, пускане на балони, раздаване на кашкавал на пенсионери и други такива „изобретения”, и последното - използването на трагедията на медицинските сестри в Либия, за да може неговата партия да придобие по-добър имидж. Това според мен е не само бъбривост, това е политическа немощ, която естествено се открива и в езика му. А езикът е само върхът на айсберга. Бъбривец също така е и един Нено Ненов от ДСБ, който се пише компетентен по всичко.

- Не смятате ли, че и Татяна Дончева твърде много говори в медиите, в публичното пространство?

- Не бих казала, че Татяна Дончева е бъбрива, но тя не винаги успява да намери адекватния тон за това, което иска да докаже. Но в същото време искам да кажа, че не мога да простя на двама вътрешни министри, които я обидиха съвсем неджентълменски (според лексикона на бившия премиер Димитър Попов, който призова да бъдем джентълмени). Единият преди години се обърна към нея с „Не му разваляйте имиджа на човек, любител на женската красота” (Богомил Бонев), а другият произнесе „сакралната” фраза „Тишината в спалнята ражда безумия” (Румен Петков). Е, не можеш така да се държиш с една жена, дори да ти е политически враг, камо ли пък да е от твоята партия. Това ме навежда на въпроса за политическата култура. Нашата политическа култура за тези 6 месеца членство в ЕС, за съжаление, все още е на равнището на „трите степени”: Първо, въвеждане на уличния език, профанизиране на езика и в медиите, и в парламента, и на много други места. Второ - рутизиране навсякъде, защото всичко забранено, табуто, е излязло на показ. Трето, това е умението да се говори без да се казва нищо.

- Как си обяснявате превъплъщенията на Волен Сидеров – на митинг на площада той се държи и говори по един начин, а като седне в телевизионното студио на някоя от националните телевизии е съвсем друг?

- Волен Сидеров през тези 2-3 години, откакто нправи партия и участва в президентските избори, набра невероятна инерция. Той премина през няколко метаморфози – от самовлюбения  Аполон Белведерски, който се снимаше гол през 1993 г. до един умерен, мислещ, анализиращ политик, какъвто сега се проявява в някои телевизионни предавания. Това не означава, че за последните 3 години е израстнал страшно много, но рутината си казва своето. Той безспорно е един талантлив журналист, независимо от това, че не може да се вярва на нито една негова постановка, защото той сега може да каже едно, а след половин час обратното и да го твърди по същия начин. Второ, не може да насаждаш непрекъснато негативизам срещу турци, цигани, политическия елит, отричайки всички. Всъщност, напоследък той добре взема ориентация към ГЕРБ. Трето, не може да отричаш целия политически живот и целия политически елит и да се надяваш на сътрудничество. Абсолютно същата грешка прави и Бойко Борисов. Не може да отричаш всички партии и да очакваш утре някой да те подкрепи, за да управляваш заедно с него. Изобщо, нарцисизмът, когато е изведен във висока степен,  много пречи на българските партийни и политически лидери и точно заради това непрекъснато се раждат лидерски партийни формации, които умират бързо като мухи наесен. Не искам да бъда лош пророк, но ГЕРБ дори да спечели изборите в София, няма да ги спечели в страната именно заради този нарцисизъм на лидера си.