Доц. Светослав Живков за ФрогНюз: 6 септември е урок накъде трябва да вървим. Има разлика между национални интереси и чужди пропаганди

Това каза пред ФрогНюз доц. д-р Светослав Живков, историк и преподавател в Историческия факултет на Софийския университет.

На днешния Ден на Съединението, 6 септември, ето и цялото интервю:

Когато говорим за Съединението на Княжество България и Източна Румелия, освен историческите събития, ми се струва важно да говорим за ролята на събитието, символът му. Каква е ролята на Съединението през 1885 година?

Това е едно от събитията, с които младата българска държава и младата българска нация показват, че желаят да бъдат еманципирана нация, самостоятелна и независима държава, не в теоретично-формално-международен план, защото ние сме васали на Османската империя до 1908-909 година, но в чисто фактически план. С този акт ние показваме, че желаем да сме най-малкото равноправни.

Около Съединението казват, че има външни влияния, но все пак ние не живеем на някакъв остров извън цивилизацията. Неминуемо в Европа винаги има взаимозависимости и, естествено, българската държава, като по-малка, повече е зависела от международната конюнктура и отношенията между Великите сили тогава. Инициативата за Съединението обаче е изцяло българско дело. Самото организиране и извършването на Съединението не е в резултат на някаква външна намеса или на някакво външно подбудителство. То е изцяло българско дело и то забележете - не толкова на българската държава, а на българите в Източна Румелия. Инициативата тръгва от тях. 

В геополитически план, след успешното Съединение ние имаме по-голяма територия и по-голямо население. От 2 милиона българското княжество става малко над 3 милиона души население, с по-големи икономически ресурси. Дори в културен план българският елит е бил по-скоро в Източна Румелия, отколкото в Княжество България. Пловдив, като културен център, а пък и като големина, и като население, тогава все още е по-голям от София - и това е така още 5-6 години след Съединението. Със Съединението ресурсите на държавата и на обществото се увеличават, увеличава се самочувствието заради начина, по който постигаме успех с това Съединение. Това е първата стъпка в реализирането на нашия така наречен национален идеал от това време. В онези години като национален идеал се разбира идеята за присъединяване на земите, населени с българи към Отечеството. Фокусът, разбира се, е Македония. И до ден днешен ние все още имаме тръпка по македонския въпрос. Съединението с Източна Румелия е първа и много важна стъпка към националния идеал. За съжаление, следващите стъпки не са чак толкова успешни. 

Съединението успява временно да обедини българската нация в тези критични моменти на зимата и есента на 1885 година. След това обаче вътрешнополитическите проблеми отново избуяват. Трябва да отчетем и външната намеса - най-вече руската намеса. 

Само една година след Съединението имаме проруски преврат в България, който е полууспешен, защото в край на краищата в България не се установява проруско управление, но първият български княз абдикира. Съединението не е виновно за това, по-скоро обратното, тъй като руските планове за инвазия в България - не в буквалния смисъл, а по-скоро чисто дипломатически и геополитически, руските планове за това да превърнат България в един буквално протекторат стартират от по-рано. Поне от 1883 г. започват плановете за детрониране на българския княз. Открито проруската пропаганда започва поне от пролетта на 1884 г. Това го имаме в спомените на различни съвременници. В този смисъл, може да се каже, че дори Съединението по-скоро отлага - за съжаление не успява да предотврати тази брутална руска намеса, но отлага тези събития с една година. 

А каква е ролята на Съединението днес? 

Винаги даваме примера със Съединението като един от случаите, в които нацията е наистина единна. Ако задълбочим в историята, трябва да кажем, че и тогава има хора, които не са много съгласни със Съединението. Крайните русофили не са много съгласни със Съединението. Дори в хода на Сръбско-българската война хора като Драган Цанков, като митрополит Климент чакат в София сръбската армия, за да я посрещнат. Тази група хора обаче е едно малцинство в българското общество в онези месеци. Ентусиазмът е много силен. Неслучайно на княз Александър дават прозвището Сливнишки герой.

Казвам всичко това, защото е очевидно, че българското общество в наше време има нужда от сплотяване. Ние сме много силно разделени не толкова в социален, по-скоро в политически план. Тук влияе роля и наследството на комунистическия режим. Влияе роля и съвременната геополитическа ситуация, руската хибридна и не само хибридна война.

Разбира се, не трябва да разбираме това национално сплотяване в смисъла, който се даваше по време на комунистическия режим - всички едно да мислят и да се съгласни с правилната линия. Но, все пак, може би имаме нужда от някакъв консенсус по базовите въпроси. Далече сме от този консенсус. Съединението, пак повтарям - инициативата за него е изцяло българска, актът на Съединението е изцяло български. Впоследствие, разбира се, имаме намеса на Великите сили и няма как това да не се случи - международното признание на Съединението го изисква, тъй като то е нарушение на Берлинския договор, няма как да се случи без санкция от страна на големите държави. Но българите показват смелост в онези години и достатъчното единомислие, единодействие, за да бъде постигнат успех. Това може би е най-големият урок от гледна точка нашето съвремение.

Някои историци смятат, че точно 6 септември трябва да бъде национален празник. Вие как мислите?  

Трети март също има място в празничния цикъл. Проблемът с 3 март е, че проруските кръгове в България много злоупотребяват с него. Те използват 3 март за директно пропутинска пропаганда.

Тогавашна Русия няма общо с Путинова Русия. Тогавашна Русия, с всичките ѝ кусури, е една западна държава като поведение в международните отношения и като поведение на политическия им елит. Не са точно англосаксонска държава, но са много по-близо и до Германия, до Австро-Унгария. Да, влизат във войни, но тогава така са зададени международните отношения. 

6 септември е официален празник в България. Той да бъде национален празник - малко съм скептичен, защото това означава да принизим историята на България до Съединението. Имаме все пак Търновска конституция, с която наистина с право се гордеем и трябва да кажем - малко се гордеем с нея. Това е един документ, за който ще кажат - ама, той е преписан от Белгия. Всъщност e повече основан върху Гърция и от Румъния. Няма обаче конституция, която да не ползва някакви предишни модели. Търновската конституция е дело на българските учредители. Те взаимстват от най-напредничавите конституционни модели по това време и съставят тази конституция, която наистина прокламира всеобщо избирателно право, пряко избирателно право, неща, които в края на XIX век все още не са норма, включително и в Западния свят. Във Великобритания например всеощо избирателно право за мъжете се установява след Първата световна война.

За мен, може би най-удачният вариант за национален празник е 24 май. Това е датата, която обединява, поне за момента. Като историци, можем винаги да намерим някакви кусури и на 24 маj. Например Св. Кирил и Св. Методий не са българи, те са византийци. Винаги можем да намерим някакви контрапункти. Но тук е важно какво символизира празникът, даже не толкова какво се е случило в конкретния ден, а какво символизира и то най-вече за нашето съвремение. От тази точка, 24 май е по-удачен. 

Може да преминем и към вариант, в който да нямаме национален празник или да има няколко национални празника. При това положение, 6 септември е напълно адекватно да е тук.

Признавам, че в личен план съм най-много за това 16 април да бъде почитана дата - приемането на Конституцията. Отчитам обаче, че тя е доста непозната за българското общество и затова няма да изпълнява функциите си на национален празник. А функциите на националния празник са в наше време - не толкова какво е станало в миналото. Трябва по някакъв начин да ни обединява.

Имайки предвид засилената руска пропаганда у нас, около 6 септември миналата година се прокарваха паралели с незаконното анексиране на украинския Кримски полуостров от Руската федерация. Защо анексирането на Крим и Съединението на Княжество България и Източна Румелия не са идентични казуси? 

Напълно безпристрастно казано - Съединението наистина представлява анексия. Не всички анексии са нещо лошо. Не всички анексии са незаконни и не всички анексии представляват нарушаване не толкова на международното право, колкото на това, което започва още от Просвещението - ествените права на човека, свободите. 

А защо е анексия? Защото в края на краищата имаме практически ликвидиране на тази област и присъединяването ѝ към България. Под ликвидиране разбираме пълното унищожаване на институциите на Източна Румелия и въвеждане на българските държавни институции и на българската държавна уредба в тази област. Всичко това, което е било Източна Румелия като областно събрание, парламентът на Източна Румелия, правителството и директората, административното деление, съдебната система - всичко това е изчезнало. 

На международните карти Източна Румелия продължава да съществува до 1908-1909 година. Това е поради начина, по който е утвърдено Съединението - с Топханенски акт.  Великите сили и Турция просто си затварят очите и приемат, че тази област съществува с главен управител българския княз. В Топханенски акт се казва, че българският княз се назначава за главен управител на Източна Румелия. Второ, казва се, че ще се свика една българо-турска комисия, която ще разгледа и ще нанесе промени в органическия устав на Източна Румелия, на конституцията на Източна Румелия. И третото, което е много любопитно, е, че се казва, че докато тази комисия не изпълни своята дейност, управлението на Източна Румелия се поставя буквално “на добрата воля на българския княз”. 

През 1986 година се свиква такава българо-турска комисия. България тупа топката - бавим, протакаме. Идва и проруският преврат. Тази комисия нищо не решава. От международноправна гледна точка, управлението по добрата вода на българския княз продължава до Независимостта, но на европейските карти Източна Румелия има. Това е едно. 

Второто е, че областта е напълно ликвидирана, напълно анексирана към България. Аналогия ще направя не с Крим, а с обединението на Германия. През 1990 година също имахме анексия - анексията на ГДР е от страна на ФРГ, че даже и на Западен Берлин от страна на ФРГ. Държавата и сега се казва Федерална Република Германия. 

Защо Съединението не може да бъде като кримския случай? Неслучайно казвам - самото Съединение тръгва от гражданите, от обществото в Източна Румелия. Всъщност, как е извършено то? То не е извършено с някаква военна инвазия от страна на Княжеството - да нахлуят българските войски и да превземат Източна Румелия. Чисто технически, то е военен преврат от страна на източнорумелийската войска. Има две чети - на Чардафон от Голямо Конаре и една чирпанска чета, но не те извършват фактически Съединението. Войската, начало с майор Данаил Николаев, обсажда конака, арестува главния управител и обявява Съединение. Инициативата идва от самата Източна Румелия. 

Нека да кажем няколко думи и за Захари Стоянов. Голямата заслуга на Захари Стоянов не е толкова около самия акт на Съединението, а в това, че поощрява обществените нагласи в полза на Съединението със своята организация - Български таен централен революционен комитет, който между другото не е много таен, защото всички знаят за него, и с вестник “Борба”, който издава и е изключително четен по това време - този вестник е зает изцяло с пропаганда на съединистката акция. Стоянов използва вестника за пропаганда на съединистката акция с изключително даровито си перо и чрез използване на различни празници или годишнини, като гибелта на Хаджи Димитър, четата на Ботев. Това са действия от самата Източна Румелия. Това не са някакви тролове или хора, спуснати от Княжеството, които да тролват атмосферата в Източна Румелия. Самото правителството на Източна Румелия знае за всички тези подготовки и не взима никакви мерки. В дните до 6 септември въпросът се обсъжда в правителството на Източна Румелия - дали да не повикат турски войски на помощ. Има такова право по Берлинския договор - главният управител може да извика такива войски. Не го правят, с което косвено подпомагат съединистката акция. Самата акция протича без никакви жертви. Капитан Райчо загива, но той загива при нещастен случай, не вследствие на някакъв военен сблъсък.

Нека да напомним и как стана анексията на Крим. Първо руските войски навлязоха в Крим. Този псевдо-референдум, който беше проведен, беше проведен в условията на чужда окупация. Татарите - най-старото население в Крим, бяха против тази анексия. Да не говорим, че руското население в Крим са новоприходци -там са от последните 150 години вследствие на колонизаторската политика на Русия, просто Крим е бил много важен за Русия. 

Паралелите чисто технически могат да се правят, но по съдържание, по същество - разликата е колосална. И не на последно място - в края на краищата, България, след като обявяваме Съединение, след като българският княз приема Съединението, ние се съгласяваме международна конференция да обсъди въпроса и да вземе крайното решение. И това е Цариградската посланическа конференция, която започва да заседава още през октомври и която времено прекъса своите заседания заради Сръбско-българската война. След нея отново е възстановена и Българското съединение е уредено в международен план с Топханенския акт. България формално не е страна в Топханенския акт, защото това е - поне на теория - едностранно волеизявление от страна на султана. Неслучайно Топхане е един от дворците в Цариград. 

От какво да черпим патриотично чувство на днешният Ден на Съединението? 

6 септември е един урок за това как и накъде трябва да вървим, какво поведение трябва да имаме като българска нация, ако искаме наистина да сме пълноценна нация и да имаме една самостоятелна, независима национална държава.

Разбира се, XIX век е съвсем друго време. Ние в момента имаме един все по-глобализиращ се свят - малко или много националните различия се размиват в това общество. Ние сме член на две изключително мащабни организации – Европейския съюз и НАТО, които не съществуват в края на XIX век. В наше време тези организации ни помагат да отстояваме нашата национална независимост. Много по-трудно е било на нашите предшественици да отстояват това нещо в един крайно фрагментиран, поляризиран свят, какъвто е в края на XIX век.

Трябва да правим разлика между национални интереси и това, което чужди пропаганди обявяват за национални интереси, но всъщност работи срещу българската нация и срещу нейната самостоятелност. Няма как да слугуваш на чужда държава, особено такава, която те смятат за вражески агент, и същевременно да си патриот. Може да си въобразяваш, че си патриот, но това се размива с реалностите.

В България и тогава е имало проблеми с чуждите влияния. Крайното русофилство и тогава действа подривно на българската нация. Смятам, че една част от българския елит в онези години, макар и по-малката част, не се осъзнава като национален елит, защото са прекрено много обвързаностите ѝ с Русия. Една голяма част от тези хора са учили в Русия, станали са нещо благодарение на Русия, заради руските училища, гимназии, руската църква. Така са ги разбирали нещата. Но не благодарение на тях българската държава се еманципира, а е благодарение на другите хора, които осъзнават, че всъщност една Русия в определени моменти може да бъде наш съюзник, каквато е Русия в Руско-турската война, абстрахираме се от нейните имперски интереси, което обаче не значи, че България и Русия трябва да бъдат непременно съюзници във всеки един момент. Още повече, когато Русия има определено завоевателни или най-малкото агресивни намерения спрямо България.

Много важно във връзка със Съединението е, че Русия се обявява против Съединението. И това е така не толкова заради лошите отношения между княз Александър и император Александър III. Има го и това като фактор, но по-важният фактор е друг. Във виждането на Русия, България трябва да бъде сателит. Руски сателит, руски протекторат, но не както сегашният Путин разглежда нещата.  Тогавашния Русия смята, че България трябва да бъде външнополитически сателит - да бъдем техни съюзници в борбата за проливите. Не смятат, че в България трябва вътрешнополитически и икономически да върви по някакви руски модели. В това отношение, дори и най-крайните русофили в България тогава са ориентирани на Запад, за разлика от по-късните русофили и днешните русофили, които смятат, че всичко хубаво идва от Москва, а от Запад идва всичко лошо. Българските русофили в края на XIX век се опитват и спомагат за това България да се изгради по един западен модел, със западни институции, доколкото се може демокрация, доколкото се може парламентаризъм. 

В конкретен случай обаче, тъй като България отказва да бъде руски сателит, желае да се еманципира и да се превърне в самостоятелна страна, очевидно руските планове не се случват. И това става ясно още преди Съединението. В контекста на събитията преди това, на т. нар. Режим на пълномощията, на неговия крах и т.н., през 1983-1984 г. Александър III разбира, че България по начина, на по който върви, няма да бъде руски сателити, руски протекторат, а по-скоро ще играе самостоятелна игра.

Тогава започват плановете, както вече ви споменах, на руският император да детронира българския княз. Не заради самото детрониране, а за да постави пионка в България. И това е основната причина Русия да не подкрепи Съединението - Русия няма интерес от голяма България, която е самостоятелен играч. Има интерес от голяма България, ако България бъде в руското русло. Това е един факт, който изобщо не е удобен на съвременната проруска пропаганда и който обаче трябва непременно да се отчита и да се обяснява, за да не се правят някои спекулации.

Илияна Маринкова