Искра Баева: “Къси съединения” раждат бисери

Историкът в СУ ”Св. Климент Охридски” доц. Искра Баева събра в книга “остроумията” на кандидат-студентите, щурмуващи всяка година Алма матер. От няколко дни своеобразната антология с “бисери” вече е на книжния пазар. Книгопродавците са категорични, че редом с разработените теми по история, новият сборник може да се окаже ценно помагало как не трябва да се пише на приемния изпит.

Интервю на Мая Стоянова

- Г-жо Баева, на 1 април представихте “Историците се смеят. Българската история в кандидат-студентски “бисери”. Как се роди идеята за създаването й?

- От много години в края на кандидатстудентската кампания ние, преподавателите от Историческия факултет на СУ ”Климент Охридски”, се събираме и “изработваме” една обща “бисерна” кандидатстудентска тема. Дори издадохме тези теми през 1990 година. Така че днешната неголяма книга с 18 теми, подредени хронологично, представлява продължение на онази преддемократична традиция. Само че заради новите комуникационни възможности сега съставянето на подобни “бисерни теми” се превърна от колективна в индивидуална дейност – вината е на компютрите. Затова тази книга е плод на моите събирателски и компилационни способности.

- На какъв принцип са подбрани и организирани темите?

- Темите са съставени от множеството смешни неща, които съм срещала в кандидатстудентските работи и съм си ги записвала. Много колеги също са ми диктували смешни фрази. След края на кампанията обикновено набирам на компютъра си всички “бисери”, след което започвам да съставям общата тема, като спазвам структурните изисквания на изпитната комисия за съставянето на една цяла историческа тема.

- Кои са най-впечатляващите “бисери” в изданието?

- Най-впечатляващо е невероятното умение на младите хора да съединяват в едно несъединими неща и да пречупват по невъобразим начин събитията от миналото през призмата на днешните ни предизвикателства. Аз обикновено най-много се радвам на т.нар. въвеждащи думи (мото) на някои работи. Има толкова забавни изрази, че съм ги превърнала в мото на една или друга тема. Ще посоча някои:

От темата за антиосманската съпротива ХV – ХVІІ в.
Историята е фенер
В тъмната нощ на човечеството.
Жалко е, че вместо да го носи
В протегната ръка напред,
То го окачва на задника си.

От темата за новобългарската просвета:
Майтап, майтап, обаче
България дръпва напред!

От темата за националноосвободителното движение:
Имало обаче зло проклятие,
което винаги е удряло
и нашия народ,
което гледа се и днес
и то е туй, че всичките
сме толкова умни,
че едвам прокопсахме до днес!

От темата за Съединението:
А историята наша
Днес превърна ми се в каша –
За “Съединението” иде реч.
Ах, от яд ще се разплача,
Изпортих важната задача,
Но пък си поука взех,
Ще се трудя неуморно
В бъдещето илюзорно.

Тези кратки текстове показват може би най-ясно самооценката на кандидат-студентите за българската история и заключенията, които правят с нея.


Корицата на кандидатстудентската антология

- Кои събития и личности провокират най-често раждането на “остроумия”?

- Доста любопитни са “остроумията”, свързани с времето на княз Борис и цар Симеон. В тях се долавя онази криворазбрана логика на събитията и склонността на кандидат-студентите да правят странни “къси съединения” между различни имена, дати, епохи. Ето и “мъдрости” за Борис и Симеон, които не са поместени в тази антология:
Расате се отдал на пиянство, разврат и безхаберие. Започнали видни гонения.

Борис чрез преврат заловил Владимир, избол му очите и го свалил от престола.

Изкачването на трона от Симеон става най-значимото събитие в българската история.

Едва ли някой от преподавателите в Магнаурската школа е предполагал огромните поражения, които цар Симеон ще нанесе на византийщината.

Симеон успява да издигне България до такава ниша, че да я нарекат новата империя на Балканите.

Политическите цели на цар Симеон І се изразяват в културен израстък на държавата.

Разпространението на България вече е на три морета и един океан –Адриатическия.

Най-запомнящата се битка на цар Симеон е тази при река Ахелой, защото там намира смъртта си.

Симеон имал злочестата съдба да умре.

- Само неграмотността на българските младежи ли е обяснението за бисерите?

- Не всички кандидатстудентски “бисери” са плод на езикова неграмотност или на непознаване на историята. За част от “бисерите” вина носим всички ние – родители, учители, преподаватели, популяризатори на историческото знание. Защото или не го правим достатъчно достъпно за децата и младежите, или го предлагаме в толкова “оригинална” и претенциозна форма, че ги принуждаваме не да разказват “с думи прости” какво се е случило и защо е станало така, а да редят безсмислени фрази с цел да се представят по-интелигентни и зрели, отколкото са реално.

Що се отнася до неграмотността, безспорно я има. Но не са толкова малко и изключително добре подготвените и умни младежи. Само дето винаги по-ярко “блестят” глупостите.

- Какво още е закодирано в тези нелогични прозрения?

- Бих казала, че “бисерите” са като криво огледало, в което се отразяват преди всичко обществените проблеми на днешния ден. В спонтанните разсъждения на кандидат-студентите безпогрешно могат да се проследят политическите етапи на българския преход, както и външнополитическите предизвикателства и спорове. В “бисерните теми” могат да се уловят и променящите се обществени нагласи: от единствената истина до 1989 г. към плурализма, от превъзнасянето на “бедните и унизените” към възхвала на “чорбаджиите” и “предприемачите”, от прославянските увлечения към завръщане към “прото-българизма”, от русо/съветофилството към прозападна ориентация, от уважението към интелектуалните занимания до презрение към всичко, което не осигурява бърза и лесна печалба.

 В това отношение най-любопитна беше и си остава еволюцията в националните чувства. През 90-те години се усещаше силният стремеж към толерантност и разбиране към чуждите гледни точки. В началото на ХХІ в. пък все по-чести стават проявите на краен национализъм, превъзнасянето на българската държава като първа и уникална в Европа, справедливо гордееща се със своята армия и модел за останалите. Но не е трудно да се направи и изводът, че бомбастичните твърдения за величието на България в далечното минало всъщност скриват горчивото осъзнаване на днешното незначително място на страната ни. Те говорят и за криворазбраната употреба на историята в политиката.

- Кога кандидатстващите бяха по-плодовити на чудати словосъчетания – преди или след демокрацията?

- При обсъждането на книгата един колега – бивш мой студент, каза съвсем искрено, че вече и “бисерите” не са толкова оригинални и смешни, колкото бяха по-рано. Не зная дали трябва да се съглася с подобно твърдение. Сигурното е, че в годините на прехода “бисерите” също се промениха, станаха плуралистични и “демократични”. А основната причина е, че в историческите си текстове младежите неминуемо сравняват миналото с днешната реалност. Затова сегашните “бисери” имат “демократичен” привкус – често срещаме обяснения за това къде са корените на българската и европейската демокрация в най-далечното минало, а още по-чести са паралелите на историческите герои с ярките фигури на нашето време – “борци”, мафиоти, вестникарски босове, политици и т.н.

- Осъзнават ли авторите им грешките си, защо често тяхното незнание е комбинирано с агресивност и амбиция да се доказват?

- Откровено казано, мисля, че немалко кандидат-студенти нарочно сътворяват “бисери”. Това става, когато им липсват конкретни познания по темата и предпочитат да пишат нещо, а не да предават бели листове. Някои го правят и за да упражнят своята оригиналност. А на онези, които не съзнават, че пишат “бисери”, никой не може да им помогне. Тях ги има във всяко общество – това са блажените хора.

- Но с бисери са пълни и многобройните учебници по история, това не е ли по-сериозния проблем?

- Несъмнено е така – “бисери” има навсякъде. Има ги и в учебниците, има ги в политическите речи, във вестникарските публикации, да не говорим колко много от тях могат да се открият в световната мрежа. На времето във в. “Стършел” бяха публикували подборка от изключителни “бисери” от разработки, написани от преподаватели в помощ на кандидат-студентите. Единственият ми коментар тогава беше: е, това е, ученото си е учено! Бедните кандидат-студенти трудно биха могли да измислят подобни образи. Защото и “бисерите” са творчество. Бих го нарекла съвременното ни народно творчество.

- Какво куца на преподаването по история в средното училище?

- Вероятно липсва достатъчно учебно време, за да може историята “да се разкаже”, а не просто да се учат готови текстове с множество факти. По-глобално казано – липсва уважение към училището, към учителите, към знанието като такова, а и дисциплината, без която никой не може да научи нищо. Когато училището и изобщо знанието се превръща в пазарен продукт, няма защо да се чудим, че много младежи и техните родители пожелават “да си купят” диплома, а не да получат знания и умение как да ползват знанието.

- Висшето образование отново е пред поредната реформа, къде са най-големите противоречия в тази посока?

- Тъй като от много години съм в системата на образованието – висшето познавам отвътре, а средното, защото аз, моите синове, а вече и внуци минават през него, мога да кажа само, че то винаги е било в процес на реформи и те рядко са довеждали до нещо по-добро. Според мен, най-добре е децата де се учат на умения да намират и ползват знанието, и над това да разсъждават логично.

 Що се отнася до висшето образование, най-големите ми опасения са, че за пореден път ще последваме чужд модел, който не само не е пригоден за нашата традиция, но не е и по-добър от нашия. В тази система здравият консерватизъм като че ли е най-доброто, което можем да си пожелаем. Бързай бавно! са казали древните. И са били прави.