Историкът д-р Силвия Сиракова пред Фрог: Трябва да изринем Авгиевите ни обори и държавата да не е мащеха

Без визия за управление на нацията, ще продължим да бъдем манипулирани слепци. Дълбочина липсва на днешния човек

Това казва за Фрог нюз д-р Силвия Сиракова , водеща на предаването „Щрихи от миналото“, автор на множество документални филми и предавания по ВТК

- Г-жо Сиракова, да поговорим за протестите. Бяхте активен участник на площад „Независимост“ и „Орлов мост“. Защо?

- Защото след влизането на Прокуратурата в Президентската администрация чашата преля! Спонтанно излязох първата вечер след този акт. Оказа се, че крайното възмущение не е само мое. Винаги съм защитавала граждански каузи и съм била на много протести, но това което видях тази първа и следващите вечери на протеста, беше нещо съвсем различно. Там, на площада, беше една друга България – млада, креативна, решителна. Не казвам „умна и красива”! Знаете ли, споделих с приятели, че Орловият мост мирише различно – на младост, на качествена козметика, ако щете… Тази България аз не знаех, че съществува. Мислех, че живее само по дискотеките. За мой срам бях отписала тази България. Тези младежи ми върнаха вярата. Ден след ден, всяка вечер, аз виждах хората около мен как израстват и се освобождават от страха. Маските паднаха.

През мен минаха всички „екстри” на протеста. Първите сблъсъци пред МС, в които застанахме с още една дама и двама – трима мъже, като жив щит да пазим полицията от агресиращи провокатори. Нали и те семейства хранят! Нали полицията е част от българският народ….

Минах и през Гладна стачка, която за пореден път ме убеди, че Властта е изгребала моралното дъно и не я интересува нищо. След това от човек, който пази с тялото си полицията се оказах човек обгазен и бит и премазан от точно тази Полиция – част от българския народ…

Всички екстри май ми минаха през главата, но съм много благодарна на тези дни, защото дадоха на България новата визия, визия за ЗАЕДНОСТ за ЕДИНЕНИЕ. Там на площада бяхме всякакви. Хора, които като ги видех преди това по телевизора - го изключвах, но точно те ми помогнаха, когато беше станало тежко при гладната стачка. Никога няма да забравя една паметна нощ с генерал Димитър Шивиков на Орловия град. Цяла нощ повдигаше духа на всички ни. Ето, това беше България. Тази нощ в Орловия град. Нямаше „комунисти” и „червени боклуци”, нямаше „психодесни”, нямаше Левски и ЦСКА – бяхме българи, които цяла нощ в дъжда стояхме прави за да пазим Орловия град от разрушение. След една такава нощ, когато си видял единна България – това, което тя не е била от 100 години – няма как да не вярваш във Възкресението на Държавата си. България ще се отърси, защото „матреала” й е от качествени и интелигентни хора, които не са част от постоянните присъствия по телевизиите… Дефилиращите политици ги гонехме или ги гледахме безучастно.

- Командировките ви са из цяла България. Жива ли е още българщината?

- При обиколките се срещам с невероятна българщина. Има все още невероятни българи. Тези хора се борят с недоимъка, с безработицата, с атмосферните условия в някои случай, но са по-българи от нас, живеещите в центъра на София, именно защото така е трудно да си българин. За тях няма паради, няма официални тържества и годишнини. Няма протокол и казионност! Има просто България! Защото така са научени, а не защото медиите трябва да ги отразят.Те кротко и тихо отстояват българщината и ме докарват до сълзи от респект пред родолюбието им и тихия си патриотизъм.

Невероятна за мен е и всяка среща с ветераните. Тези хора са вселени. Жива история. Всяка тяхна дума, жест, черта на лицето, очи, ръце – трябва да останат запечатани за тези след нас. Постоянно повтарям на оператора „Снимай очите!“.

Обожавам срещите си българските офицери от запаса и резерва и явно този ми респект и пиетет пред тях е взаимен. Това за един историк е докосване до живата история, а за съвременния човек е среща с реални герои. Длъжници сме на ветераните от Българската армия!

- Какво на вас като историк и се струва, че липсва в момента на българина?

- Най-големият проблем днес на България е липсата на напълно осъзната цел! Но, от началото на протестите – чудото, както казах вече се случва. Българинът разбира, че разделението вече 30 години, го държи в тунела на несвършващия Преход. Точно защото позволяваме да бъдем манипулирани и разделяни от политиците, за да ни владеят по древното Римско правило. Точно заради това се случва това с училищните програми, с чалгата, с оскотяването. Все още липсва Духът за постигане на Национална цел. Липсва това, което е обединявало българите в навечерието на Балканските, Първата и Втората световна война. Хора, заминали на гурбет в Америка, студенти от цял свят вкупом са тръгнали да се връщат в България, за да осъществят националния идеал. Моят дядо е бил в Америка и се е върнал. Никой не го е карал насила. За него това е било просто и ясно, че трябва да го направи. Но, пак заради протестите по цял свят мисля, че това се променя. Българите трябва да повярват в държавата. Трябва да го направим заедно. Да си изринем Авгиевите обори и държавата да не бъде мащеха! Това е за Държавата. Познавам чистите хора от Протеста, които няма да позволят България да потъне отново в безнадежността и отчаянието на настоящето.

Не съм любител на Гьобелс, но той е казал нещо вярно, което с пълна сила важи и днес: „Премахни на един народ историята и след едно поколение той се превръща в тълпа, а след още едно поколение можеш да ги управляваш като стадо.“ Бих добавила и литературата. И е много страшно това, което се случва сега в българската просвета с премахването от учебния материал на автори като Захари Стоянов, Смирненски, Вапцаров, Алеко… Без „Записки по българските въстания“?! Без „неправилни личности“ като Бенковски и трагедии като Баташкото клане, Така ли? Не може да го допуснем! Трябва да се включат спирачки на това прокрадване в нищото, в забравата.

Националният идеал за ЕДИНЕНИЕ трябва да се формулира от Държавата и да следваме пътя му и в образованието, и във вътрешната, и външната политика.

Без ВИЗИЯ ЗА ЕДИНЕНИЕ на нацията ни ще продължим да бъдем манипулирани слепци, чакащи нещо си – дали Годо или Второто пришествие… След, като ние, по площадите успяхме да го постигнем – значи може и цяла България. Само така ще сложим край на тази 100 годишна Гражданска война на разделение. Не че и на площада нямаше центробежни сили, но като мантра си повтаряхме – да стигнем до Оставката, а след това на изборите – всеки който както му повелява възпитанието, средата и съвестта на българин. Можем да сме заедно!

Трябва ни осъзнаване на Националния идеал, а той е прост и ясен и го пише на парламента!

Съединението прави силата! Трябва ни ПРОГЛЕЖДАНЕ и ЕДИНЕНИЕ!

- Често пътувате из Македония? В момента там горят български знамена. Как ще коментирате тези действия на съседите?

- Някога старите хора казваха „Боли ме Макята“ - „Боли ме Македония“. Аз нямам никаква родова връзка с тези български територии и подбудите ми са изцяло патриотични, но и мен ме боли Макята! Тази свещена земя, напоена с толкова българска кръв. Кръв, неглижирана, пренебрегната от българските политици, които принизиха славните победи на Българската армия. Да, имам специално отношение към мъченицата Македония. За мен Македония е по-малката сестра на България и България трябва да се грижи за нея като малко, прохождащо дете, което допуска грешки в развитието си. Македония е една свещена българска земя, която аз не деля по никакъв начин от сегашните български територии. За съжаление през последните години, след отделянето на Македония от Югославия, ние водихме много непоследователна политика там. Политика, осланяща се на стари тези и „опорки” на пропагандата още от времето на войните за национално единение. Бяхме слепи и глухи, тук в София и не отчитахме огромните промени в съзнанието на тези хора там. Да, аз често ходя там и знам, че този романтизъм, който имаме ние в мисленето си по отношение на тях – те го нямат. Напротив! Запознах се дори с македонски офицер, който ми беше разказал, как преди за първи път да дойде в България е мислел, че едва ли не сме наистина монголоидни татари! Парадокс! Да, тъжен парадокс, който стана възможен, благодарение на Титовата пропаганда, в основата на което беше твърдението, че сме два съвсем различни народа, а не деца на Майка България. Според мен се пропусна момента за изграждане на една стабилна, модерна контратеза. Почиваща на целия инструментариум, на науки, като история, археология, антропология, фолклор, етнография…Освен това трябваше да се използват съвременните похвати на маркетинга и рекламата - да ги накараме те сами да искат да бъдат българи, но не само заради паспортите. Този момент беше проигран. Не направихме нищо от това. Какви „инструменти” използваме и досега като контрапункт?! Повтаряме „вие сте българи” нищо повече. За съжаление са минали поколения, които вече не са живи и никой там не помни бурното строителство, просвета и всичко, което е направила нашата армия и България през 40 те години на 20 век там. Много е тъжно, но дори в този толкова екстремен момент в нашите междудържавни отношения – аз съм оптимист. Расте едно поколение, което ще преодолее стереотипите на миналото. Това вече се случва. Това е поколението, което разбира, че езикът на омразата само сковава народите и спира просперитета на Балканите. Когато политиците спрат да се надвикват, когато хората там престанат да се чувстват притиснати до стената от тези политици – хората от двете страни на Вардара ще се разберат, защото точно политиците живеят от „езика на омразата”, не народите.

Но, както казах – Балканите са ми любима тема. Аз обожавам Балканите. Обожавам балканците. Вярвам в „хомо балканикус“ и в неговата безкрайна адаптивност, възможност за оцеляване. На Балканите трябва много бързо да преодолеем нашите „филии” и „фобии“, населяващи умовете ни, защото те са ретроградни и наследство от вече мъртви пропаганди. Балканите през последните 150 години умишлено са превърнати в „буре с барут“, защото иначе биха имали огромен потенциал, ако бъдат оставени сами на себе си. Това не е наивна вяра в „теория на световната конспирация“, а подплатено с исторически факти верую. Ние, балканците, чудесно бихме се разбрали едни с други, ако интересите на големите световни играчи вече 150 години не ни „пробиват” политиците и вкарват в кървави конфликти за да обслужваме техните интереси. Вярвам, че над реките от кръв, текли на Балканите, трябва да се прокарват мостове. Вярвам в силата на едни обединени от знанието и моженето си Балкани и нека да е химера, но нали „трябва да мечтаем за звездите”...

- Как избирате темите и събеседниците си?

- Темите за предаванията избирам по няколко начина. Някои теми си идват сами с датата – годишнини, чествания. Основна тема ми е Българската армия, към която респекта ми е огромен. Други теми като тази за Апостола, за полковник Дрангов, полковник Пенев са вечни теми в съзнанието ми. Теми, на които се връщам и ще се връщам, докато дишам. Преди време бях изпаднала в пълна обсесия по полковник Дрангов. Направихме филм. Близо 2 години се ровех, обикалях, срещах с военни историци, внучката на полковника за да мога да се доближа максимално до него и да го разбера. Делото на полковник Дрангов трябва да бъде познавано от всички ни, а всеки български офицер му дължи алфата и омегата на Кодекса за честта на офицерската чест. Поклон пред този величав българин!

Същото се случи и с полковник Пеньо Върбанов Пенев. „Потънах” в този велик български офицер, дотолкова, че вече година от създаването на двата филма за него – още не мога да „изплувам”. Наскоро дъщеря му арх. Валентина Пенева дори ми каза „Да се освободя”, но не виждам начин това да се случи, защото продължават да се случват събития, които ми държат образа на полковник Петев, като „Nota bene”, като коректив в мислите. Ето, наскоро създадохме и Организационен комитет в родното село на полковника Дългач за изграждане на паметник в центъра.

Преди месец беше и премиерата на последния ми филм „Изповед на разузнавача 3”, посветен на 40 годишната работа на полковник Димитър Вандов по Основното направление – Турция.

Преди това бяха първите два филма за генерал Бояджиев и полковник Владимир Константинов. Огромни хора! Великани! Българи! Е, как да се върна „на земята” в сивотата, когато съм била благословена да се докосвам и общувам с подобни личности, с които впоследствие станахме и приятели, които много обичам! Както казва един друг приятел – продуцента и актьор Антон Касабов „Човек трябва да мечтае за звездите”. Да си поставя светли, високи цели, но не като комерс, а като самоизграждане и принос към духовното извисяване на обществото.

Мисля, че точно дълбочината липсва много на съвременния човек. Хората някога са били много по-задълбочени, многопластови…Днес всеки се плъзга по повърхността. Сърфира през живота…

Не харесвам и подхода на някои учени, „пенкелери”, които са повече „лица от медиите“, отколкото хора, творящи наука. Всяко откритие в науката е постамент, стъпало за прогреса и „кухите“ само ефектни псевдооткрития някак си не носят нищо. Истинската наука не може да „стъпи“ върху тях. Запазила съм рефлекса си на учен. Именно заради това се стремя към доказани сериозни експерти, като събеседници и стъпвам само на доказани факти от историята. Доказани не само по емпиричен, а и по документален път. Това е отново в потвърждение на кредото ми, че дължим истината и че хората не трябва да се подхлъзват по повърхността. Медиите трябва да формират съзнания, не да подвеждат с лъжи. За съжаление много колеги не осъзнават тази отговорност. Медиите трябва да са наистина „камбаната” на този свят. Моето житейско кредо, като журналист, но и човек е една мисъл на Волтер: „Може да не съм съгласен с това, което казваш, но ще защитавам правото ти да го казваш, дори с цената на собственият си живот."

- Разкажете нещо за себе си на нашите читатели!

- Аз бях средностатистическо дете от Соца. Имах щастието да отрасна в среда, в която думата духовност беше наситена със съдържание. Баща ми, който също беше историк, от най-ранна детска възраст провокираше въображението ми с разкази от историята. Отраснах по разкопките на древни градове и игрите ми бяха свързани с фантазии за тези далечни времена и хора. „Гръцки легенди и митове“ беше настолната ми книга вместо обичайните детски приказки. Но не само заради историята съм благодарна на баща ми, а и заради безграничната обич и пиетет към България, на които ме научи. Наследството, което ми остави, беше една религия – да бъда българка. България се нарича моята религия и сега. Като дете аз се учех да чета с „Епопея на забравените“ и със стиховете на Ботев, Яворов...

Той направи от мен горда българка и аз живея с усещането за сигурност, защото корените ми са здраво побити в тази свещена земя и зад мен има 13 века история.

Сега като размислям – аз съм един щастлив човек – сбъдна ми се детската мечта да завърша археология. Никога не съм си представяла, че мога да уча друго. Бакалавър, магистър, доктор – не усетих колко бързо минаха тези прекрасни времена. Трудовата ми биография започна в най- голямата българска съкровищница - Националния исторически музей. Огромна привилегия за един млад, току що завършил университета човек.

Превратностите на съдбата, обаче направиха така, че смених попрището и влязох в журналистика, в току що създадената ВТК и в-к „Българска армия”. Първоначално се занимавах само с Балкани и Балканска сигурност, но по- късно нямаше как да не стане амалгама от образованието ми и военната тема и да започна да работя по военноисторическата тематика.

Не съм краен фаталист, но вярвам, че някои срещи са фатални по своему. Някои хора са изпратени да ти бъдат учители в живота и срещата с тях те стъписва, но дава нови, страхотни уроци. Такива срещи съм имала няколко и благодаря на Бог за тези така ценни за мен хора.

Имах късмета да се докосна до академик Антон Дончев и до мъдростта му. Тогава чрез една притча за Климент Охридски и дъбовете той ми обясни смисъла на човешкия живот – точно за 5 мн!

Някои хора цял живот не разбират, защо са на тази земя и какъв е смисъла от съществуването им, а аз срещнах

академик Дончев и той ми помогна да проумея го просто чрез една притча. Каквото и да прави човек – трябва да мисли в перспектива, но не само от перспективата на собствената си камбанария, а мащабно, за тези, които ще дойдат след нас. Точно така са разсъждавали големите умове в историята. Не са живеели с идеята, че всичко започва и свършва с тях, а че всичко е надграждане и отговорност към тези след нас, от които сме взели тази земя „на заем”. Всъщност това не е нещо ново за професията на историка – познаването на историята световните цивилизации, това, което е било преди нас – дава една съвсем друга перспектива. Много по - глобална и може би по – обективна от тази на хората с други професии.

И други учители – приятели срещнах в живота. Срещнах уникални български офицери – патриоти. Полковник Петко Йотов – Вечна му памет! Той първи ми разказа за полковник Дрангов и неговото „След мен, юнаци”, а не „Напред, юнаци!”.

Академик Георги Марков, проф. Димитър Йончев, о.з. полк. доц. Станчо Станчев, оз. полк. доц. Петър Ненков - Научиха ме на много! Попивах от тях знанието и разбирах колко малко всъщност знам. Освен чисто историческата експертиза, ми дадоха личната си експертизата за дълг и служене на Отечеството, благородие и човечност.

Активно служа и на няколко обществени каузи - Военноисторическата комисия, моите любими Тракийци от Съюза на Тракийските дружества са каузи, с които съм благословена, че се срещнах и станах част от тях. Скоро учредихме и Обединени за свобода и справедливост в Отечеството ОССО в подкрепа исканията на протеста и в защита на Българският Президент и Върховен Главнокомандващ на Въоръжените сили на Българската армия - генерал Румен Радев. Радостна съм да съм до моите съмишленици – цветът на българското войнство от запаса и резерва и службите за сигурност, както и гражданската експертиза от ОССО. Само чисти хора, отдали животите си в служба на Отечеството. Огромна чест за мен беше, че бях поканена на бъда до тях и да дам, каквото мога, за осъществяване на поставените цели..

Въпросите зададе: Красен Бучков