Кинодокументалистът Илко Давидов: Вдъхновението за филмите си черпя от музиката

Интервю на Симеон Гаспаров за в. «България», Чикаго

Илко Давидов е роден в София. Завършил е столичната 21-ва гимназия и икономика. През 1990 г. напуска България и се установява трайно в Чикаго. Илко е президент на филмовата компания Bullet Proof Film - www.bulletprooffilm.com, която се занимава с производството и продуцирането на документални филми и видео клипове. През 2006 г. Илко Давидов и Bullet Proof Film нашумяха в САЩ и Европа с документалния филм “Неоторизиран и горд от това” (“Unauthorized and proud of it”), посветен на мистериозно убития основател на Revolutionary comics - Тод Лорен. Една от легендите на рок музиката Алис Купър, известният радио водещ Моджо Никсън, авторът на книгата “Може ли рокендролът да спаси света” Йън Ширли, са едни от участниците във филма на Илко Давидов. Филмът на Илко е представен на няколко от най-известните филмови фестивали в Ню Йорк, Амстердам, Сан Франциско, Лондон и Уудсток. Част от музиката във филма също е направена от български рок музиканти - Огнян Цолов, бившия вокал на Фактор, ЕЛИТ и Стоун Хендж и китариста Наски Корело - Атанас Андреев, който живее в Хофман Естейтс край Чикаго.

Около метър висок, оранжево-червено-черна графика, портет на пънк иконата Сид Вишъс, е първото нещо, което грабва погледа ти, когато пристъпиш прага на Bullet Proof Film в Чикаго. Починалият преди 28 години басист на колосите на пънк-рока Секс Пистълс е облечен в черно кожено яке. Около врата му виси верига, заключена с катинар. В едната си ръка държи кутия фанта, в другата цигара. Две фигури на Сталин и една на Ленин се подават зад гърба на сърдито гледащия пънкар. “Вишъс реалити” е написано отдолу. На български се превежда като жестока, гадна, нечовешка действителност. А някои казват, че пънк рокът умря някъде в началото на 80-те.

- Илко, защо напусна България?
- Аз исках да правя филми. Когато напуснах България през 1990 г., нещата се променяха и не беше много лесно да се влезе в този бизнес.
- Съжаляваш ли, че напусна страната?
- Не! Защо да съжалявам, Америка ми даде много – работа, приятели, кариера. За какво да съжалявам? За миналото?
- В твоя филм засягаш една битка между свободата на словото и авторското право. Къде свободата на словото и авторското право се преплитат и започват да си пречат? (Филмът на Илко проследява детайлно един от съдебните процеси, получили широк отзвук в САЩ преди повече от 16 години, между издателя на Revolutionary comics Тод Лорен и Гънз енд Роузес, които заедно с няколко други групи го съдят за това, че прави комикси с тяхната биография. Т.е. нарушава авторските им права - б.а.)
-Значи не можеш да използваш нещо, което е авторско право в защита на свободата на словото.
- Например?
- Например, все едно ти да си написал една статия във вестника и аз взема и я препиша, след което я публикувам в друг вестник и взема пари за това. И ако ти ме хванеш, че съм ти откраднал статията и ме осъдиш, аз да започна да се защитавам, като се скрия зад свободата на словото. Това не е свобода на словото! Защото не е моето слово, а е твоето. Свобода на словото е всичко, което аз създавам, всичко, което аз измислям и там никой не може да ме спре да го публикувам, защото тогава се нарушава свободата на словото.
- Добре, но ако пишеш за хора, които са известни, без да ги питаш, нарушаваш ли тогава тяхното право на личен живот?
- Можеш да пишеш, без да ги питаш. Това е един от казусите в моя филм. Например, ако някой ми напише биографията, без да ме пита, аз мога да го осъдя, защото не съм, да речем, толкова известен, все пак това е само като пример. Но ако напишеш биографията на известен човек, той нищо не може да каже, защото вече е известен. Когато започнат да пишат за теб по вестниците, дават те по новините, телевизията, радиото и т.н., ти вече загубваш правото си на частен живот или частно лице. Т.е. ти вече си известен. Вече си обществена, а не частна личност и като такъв обществото има право да знае всичко за теб.
- В твоя филм участвува легендата на рока Алис Купър. Какво ти е мнението за него?
- Много приятен човек. Много е предразполагащ за работа, лесно се работи с него, шегува се. Разказва много истории, много е гостоприемен. Кадрите с него ги заснехме в неговия ресторант във Финикс, Аризона.
- Имаше ли някои от известните рок музиканти, които отказаха да участват във филма ти?
- Имаше, защото филмът ми засяга историята на издателя на списание - Тод Лорен, за който много рок музиканти са мислели, че той прави пари зад гърба им. Но конкретно мога да ти кажа един пример с Джин Симънс от KISS. С него се видяхме, снимахме се, но като разбра, че ще го сложим във филма ми, ни каза, че ще ни съди. Но иначе не се държа лошо с екипа ни. Той просто не искаше да е във филма за Тод Лорен. Имаше си съображения. Иначе ни даде автографи, направихме си снимки. Във филма ни той все пак се появява, но само като глас, не и визуално.
- Какво е за теб рок музиката?
- Музиката, не само рокът, е най-голямото вдъхновение за мен. Аз правя филми, но филми не гледам. На мен идеите ми идват от музиката и от концертите, на които ходя. Аз гледам повече концертни изпълнения на живо, отколкото филми. Това ме вдъхновява. От музиката, от там ми идват идеите, проектите и всичко творческо. Аз като слушам музика, започвам да си представям неща и ми идват идеи за работа. По този начин на мен музиката ми се представя визуално, като образ, не само като аудио или като звук и това наистина е много интересно.
- Кой е концертът, който най-много те вдъхнови?
- Всеки концерт е различен. KISS все пак е любимата ми група и най-много ми харесват техните концерти!
- Докато беше в България кой концерт ще запомниш завинаги?
-О, на групата Тротил. Те бяха от Френската гимназия в София. Беше някъде около 1981-82 г. в едно читалище край Софийските централни гробища. Още първото парче не беше свършило и сцената се подпали, изгърмяха уредбите им, спукаха барабаните, а и от китарите им започнаха да излизат искри заради получилото се късо съединение.
- В твоя филм участват и български музиканти. Как публиката приема техните изпълнения?
- Много харесват музиката на нашите музиканти, защото е актуална за филма. Става въпрос за времето от 80-те и 90-те години, когато хеви метълът беше в силата си. А това е и времето на моя филм.
- Имаш ли представа как се развива БГ рокът?
- Не ме питай! В България няма пазар и това е. Има все пак добри рок музиканти. Например Димитър Ковачев - Фънки е най-великият басист в света! Запиши го това добре! По-добър просто няма - това е!
- Над какви проекти работите в момента?
- В едната стая завършваме филм за убийството на Кенеди, а в другата стая работим върху филм за лагерите Гулак в Сибир. ( Ilko, everything is f… up!) се чува вик от стаята с филма за Гулак. Илко моментално скача да оправи проблема и след малко пак продължаваме). Филмът за Гулак ще е сериен. Първата серия е за деца, прекарали детството си в тези лагери, заточени там, когато са били под 18 години. Имам интервюта с хора, които са били 4-5-годишни, когато са ги пращали в лагерите.
- Моля? 4 – 5 годишни деца? И какво е било тяхното престъпление срещу комунизма?
- В много случаи те са пращани там с родителите им, но родителите им умират и те остават сираци. Там е било пълно с такива деца. Повечето от тези деца са били от завоюваните територии на Съветския съюз, а и от републиките – Украйна, Полша, Латвия и т.н. Българи също е имало, но не съм правил интервюта с тях.
- Колко души работят в твоята компания в Чикаго?
- Около 5-6 души са постоянно на работа.
- Само американци ли работят при теб?
- Не. При нас работят хора от няколко страни, всичко зависи от проекта, който снимаме. В момента имаме едно момиче от Германия.