Скулпторът Красимир Кръстев-Ломски пред Фрог: Страната ни е ограбвана, а грабителите са ненаказани

Това заяви в интервю пред ФрогНюз скулпторът Красимир Кръстев - Ломски.

Наричат го скулпторът с "чаената лъжичка". Твори с размах и създава шедьоври. Завършва Националната художествена академия. Споделя, че няколко пъти в живота си е имал късмет. Взет е под крилото на Чапа - майстор Георги Чапкънов. Автор е на единствения в света паметник на рок легендата Рони Джеймс Дио в Каварна. Той е автор и на монумента на българския рок и поп певец Георги Минчев. Автор и е на барелефа на светеца Иван Рилски, поставен на входа на Рилския манастир. Помагал е в създаването на скулптурата на Славейкови в София, статуята на София, както и при изработването на българския герб.

Красимир Ломски обаче е повече от просто скулптор. Той е от хората, наистина нужни на културата и обществото ни. За да ни има. Той е човек на духа, човек, осъзнал, че материализмът е преходен, но ценностите и морала - вечни. И много нужни. И ми бе нужен един единствен телефонен разговор, за да го разбера.

Ето и цялото интервю:

Имате много философско виждане спрямо живота. Смятате ли, че такъв разговор трябва да бъде поставен на дневен ред и би бил разбран?

Малък е процентът от хората, които осмислят тези разговори. Но не е и нужно да е голям. Въпросът е тези хора да са в управлението, да са по-независими от задкулисието и да работят истински за народа си. Тогава нещата влизат в реда си и другите тръгват след тях. Сега това е станало по лошия пример.

Споделяли сте неведнъж, че не обичате да говорите за политиката. Но сякаш в днешно време е много трудно да избягаме от това.

Аз съм аполитичен и не симпатизирам на нито една партия. Но политиката постоянно ни се бърка в живота и то по лош начин. Няма как да я прескочим.

Ето един пример с мен. Наскоро публично коментирах темата за или против демонтирането на паметника на Съветската армия. Независимо какво символизира за някого този паметник, той е част от историята. Идеята за демонтирането му е все едно да си хванем книгите и да ги изгорим, да изгорим снимките на бабите и дядовците си, защото се срамуваме от тях или не са били достатъчно успешни в очите ни. Това е белег за миналото ни, но не го изтрива. 

Нещо такова се случи при вълната протести за правата на чернокожите. Чуха се гласове за събаряне на паметници на исторически фигури с расистки възгледи. Смениха се заглавия на иначе важни литературни произведения.

Подобни прояви са белег за ниска интелигентност. Но някои хора не разсъждават по този начин. В днешно време основният проблем е лицемерието и след това плъзгането по повърхността, което ни изиграва много лоша шега.

На какво дередже е България? Какво е състоянието ни като общество и какви са причините за това?

Ние сме на дереджето на лъжливото овчарче. Неотдавна разказвах на 3-годишната си дъщеря тази приказка. Тези "отгоре“ ни лъжат, че правят нещо добро за нас, а ние ги лъжем, че им вярваме и сме съвестни поданици. Живеем в една обща лъжа. А вълкът вече идва. Ето ясен пример с COVID-19. На фона на огромния брой жертви на вируса, ние избираме пътя на антиваксърството и тезите за чипиране с ваксините. 

Факт е, че в първия момент на сблъсък с епидемията, не знаехме какво става. Сега, след години живот с вируса и хилядите му жертви, се оказа, че сме страната с най-висока смъртност. Но сме и страната с най-много „дървени философи“, които твърдят, че ваксините с нищо не помагат. За тези хора гласът на специалистите няма никакво значение. Десетки хора умират всеки ден от вируса, болниците са пълни, но някои казват “Не е вярно, лъжат!”. Ето това е дереджето ни. Това е следствие на лицемерието, трупано години, години наред.

Как можем да излезем от това?

Много бавно, но с ясни и категорични стъпки. С приказване и политиканстване няма да стане. Като начало трябва да бъдем честни пред себе си като общество, за да си изясним в каква посока искаме да тръгнем.

В каква посока трябва да са тези стъпки? Напоследък сякаш ситуацията у нас изглежда доста безнадеждно. Какви са правилните стъпки, за да можем като общество да тръгнем напред и да станем една западна, демократична държава, пълноправен член на Европейския съюз?

Много е простичко. Напоследък си препрочитам произведенията на Йордан Радичков. Той има едно дълго пътуване до Сибир и Алтай, посещава и езерото Байкал, където си говори с един шаман - последната издънка от рода велики шамани там. Той казва, че човек трябва да живее с мисълта, че Господ постоянно го гледа и един ден ще даде отчет за действията си. Това е. Вяра. Когато човек има вяра, нищо друго не може да го повали и дори в тежките моменти знае, че има изход. Неверието ражда страха, а страхът е оръжието на Сатаната, който иска да ни вземе душите. Това е вечната борба. Това са философските теми. Звучи като притча, но ако всеки човек се вглъби в себе си и си прехвърли живота и примерите около себе си, ще види, че това е схемата на нашия свят.

Като нация ни е нужен дух. Това ли е?

Нищо не може да се случи, ако я няма силата на духа. Наскоро завърших и монтирах в родния си град Лом барелеф на Димитър Маринов. Едва сега, на тази възраст, имах честта да  създам своя работа за родния си град и съм много горд. Този човек е направил много за България в периода преди и след Освобождението, най-вече със своето етнографско и духовно дело. И не само той. Ако един от тези възрожденци го махнем, държавата и народът ни би изгубил много. Димитър Маринов е обикалял България на кон и е събирал село след село песни, билкарски рецепти, истории, които описва в труда си "Жива старина“. Това е било революционно за времето си. По света до онзи момент етнографски музеи почти е нямало. 

Хората на духа, науката и спорта са онези, които тласкат една нация напред. Бизнесът и икономиката са двигател, но "мозъкът“ са тези хора.

Смятате ли, че културата по една или друга причина е изоставена на заден план и то съзнателно?

Смятам, че срещу нея дори се провежда геноцид. Не знам под чие давление, но това е геноцид. Ето, аз например, избирайки пътя на изкуството, оцелявам, откакто съм завършил Академията. Трудно е и за мен и за много мои колеги от чисто материална гледна точка да реализираме идеите си. Работил съм в леярна, бил съм заварчик, работил съм във фирма за мебели. Какво ли не съм правил и какво ли не съм причинявал на семейството си, за да мога да се нарека професионален скулптор. Мислите ли, че това е нормално? Подобно отношение към доказаните творци няма в нито една западна държава и аз не съм единственият пример. Затова и в последните години обърщам поглед към колекционерите и почитателите на изкуството в чужбина, където имам известни успехи това ме радва много, защото ми дава увереност, че трудът ми не е бил напразен. 

Излиза, че сме нецивилизована държава?

Напротив, България е страна на духа и в нея има изключителни творци. Но липсва правила и политика за хората на изкуството. В това отношение политиците ни са длъжници. Повечето ми колеги започнаха да се занимават с компютри, станаха учители, преквалифицираха се изцяло. Все прекрасни и талантливи хора, които ако България бе взела под крилото си, можеше да бъде развит пълния им капацитет и дори да печели от тях. Ние сме прекрасна географска територия с най-плодородните земи, с уникален климат, но и с много неща, които са "апетитни“ за доста хора.

Ще ви дам пример с това, което става в моя край – в Северозападна България. Земите на хората се изкупиха на безценица, хората бяха прогонени, а останалите работят за обидно ниски доходи. Повечето ми връстници са или в чужбина, или в София. За възрастните хора не ми се говори – не мога да си представя как можеш да изкараш в днешни дни с 300 лева пенсия. Гледам да не прехвърлям много това в главата си, защото ме "запушва“ и не мога да направя нищо. Не се отчайвам, но гледам да плувам над тази помия, защото иначе няма да оцелея психически. Трябват ни дух, вяра и хора, които да управляват "кораба“ ни успешно.

Във въртележка ли сме през последните няколко години?

Да. И освен това страната ни е ограбвана във всеки смисъл. Не виждам тези грабители да са посочени, да са изправени пред съд и да им е потърсена отговорност. Нали знаете това какво значи? Че след това ненаказано зло се отваря врата за още по-голямо такова. Но и ние сме виновни като хора. Ние сме тези, които трябва да потърсим сметка, да кажем “Оляхте се. Спрете!”. Но наистина. На мен много ми дотегна, но въпреки това оставам тук, и продължавам своята лична борба.

Всичко това не ли свързано с много висока духовност и нравствени ценности, които са свързани с културата, която, както казахте, е подложена на геноцид?

Ето това е взаимовръзката между всичко. Даже има едно клише: Прост народ - слаба държава. Упрекваме много близкото минало, но е факт, че то създаваше далеч по-образовани и по-важното – по-възпитани хора. Всички виждаме какво е масовото ниво на образованието у нас.

Но светлина в тунела има. Отчаянието никога не може да измести надеждата, но трябва да започне да се работи. Крайно належащо е да се усетят вече и тези, които ни управляват. Надявам се, че някои от тях имат съвест. Един ден ще им бъде потърсена сметка, сигурен съм.

Кой е най-ценният житейски урок, който сте получили от своите учители?

Много дължа на майстор Чапкънов и не само на него. Дължа много и на първия си учител по рисуване Иван Маноилов, светла му памет. Той ми казваше - "Работи непрекъснато. Дори в началото да няма резултати, рано или късно, всеки труд се възнаграждава“.Това бе най-силният ми урок. Нашата работа е такава. Ние сме занаятчии, а върховото изкуство се отдава на малцина. То е на върха на "иглата“. И това важи за всички и всичко - за морала, обществото, отношенията между близки хора.

На какво искате да научите 3-годишната си дъщеря?

Искам да я науча да се бори, да се бори с трудностите, да отстоява себе си. Ако научиш човек да се бори, той ще се справи. Ще я възпитам и да цени изкуството и образованието, защото образованието е най-сериозният капитал на човек.

интервю на Джесика Вълчева