Крум Благов: Медиите са пиар отдели на собствениците

Журналистът и издателят Крум Благов е роден на 17 октомври 1953 г. в София. Завършил е българска филология в Софийския университет. Специализирал е немски в Лайпциг. През 1991 г. създава конкурса "Репортер на годината", в който е председател на организационния комитет до 1997 г.

Автор е на книгите „60-те атентата в българската история", „Първият милион” както и на филмовия сценарий "Битката на каменните войници".

Инициатор за създаване на Наръчник за журналистически разследвания.

Крум Благов

1. Г-н Благов, подготвяте Наръчник за журналистически разследвания. Има ли нужда от такъв наръчник?

Със сигурност да. Има два възгледа за разследващата журналистика – не само у нас, а и в чужбина. Единият е, че такова нещо няма. Ако е така, трябва да му помогнем да се появи. Вторият е, че разследването е висшият пилотаж в журналистиката и е важен лост на гражданското общество за контрол върху властта. Тогава също е важно да бъдат обучавани професионалисти в тази сфера.

2. Не е ли актуално и друго помагало като наръчник за оцеляване на журналиста?

Има доста сфери, в които нашите журналисти трябва да се усъвършенстват. Моята област е разследването. Радвам се, че съм част от екипа, който подготвя наръчника, и се гордея, че успях да намеря организация, която да финансира това начинание – фондация „Америка за България”. Благодарение на тях наръчникът ще се разпространява безплатно по редакции и университети със специалност журналистика.

3. Има ли у нас истинска разследваща журналистика?

Да. Резултатите се виждат. Ето, миналото лято МВР промени практиката за приемане на дарения, след като в. „Сега” разкри, че сред спонсорите има лица с криминални досиета. Законът за конфликт на интереси беше резултат на разкритията на в. „Капитал” за шуробаджанащината във фонд „Републиканска пътна инфраструктура”. Шефката на фонд „Земеделие” Калина Илиева беше уволнена след разкритията на в. „168 часа” за фалшивата й диплома. Добра практика има, макар че не е много голяма по обем.

Лошото е, че под прикритието на „разследване” често се маскират поръчкови материали. Като чета някои вестници, разбирам кой на кого за какво е платил. Само едно не знам – колко. Но там не винаги се плаща с пари. Това е просто търговия с влияние.

Другият проблем е, че понятието разследване се тълкува различно и това го размива. Някои институции обявяват конкурси примерно „за репортаж  и разследване”. Добре, но репортажът е жанр, а разследването не е. За наръчника решихме да прочетем всички разследвания в пресата от последните 11 години. Разпратихме писма на редакции и организации, които провеждат конкурси, и бяхме заляти от публикации. Много от тях, може би дори повечето, изобщо не са разследвания. Примерно репортаж от полицейска проверка или подробности от официален доклад. Тук го няма основното – собствената инициатива на журналиста да провери някаква хипотеза ида се добере сам до сведения, да не разчита само на официалните канали.

 Главната разлика между обикновеното новинарство и разследването е именно в това, че новинарят цитира източниците си, докато разследващият репортер ги проверява. Затова той носи лична отговорност за качеството на съобщената информация.

4. Май няма български Уотъргейт, говоря за последствията, не за политическите гафове?

Е, няма и английски, нито немски, нито френски. Затова Уотъргейт е останал в историята на световната журналистика. Аз съм гледал два игрални филма за тази афера, а сега снимат трети. Но в чужбина работят на по-високо равнище на обекта. Нали разбирате, всяко разследване има обект, субект и цел. Субект е журналистът, обект – разследваният, а целта – да се предизвика обществено възмущение към непочтени или неморални действия на високопоставени лица.

Ето, преди седмици английски журналисти доказаха, че срещу дарение за Консервативната партия можеш да се срещнеш с премиера Камерън. Иван Славков също беше хванат да нарушава правилата на МОК от БиБиСи и това предизвика световен скандал. Подобен експеримент можеха да си направят и български журналисти, но или не са се сетили, или не посмяха.

Изобщо ми се струва, че напоследък у нас медиите не смеят да се захванат с лица на по-високо равнище, особено в изпълнителната власт. Припомнете си случая с флашките, на които някакъв чичко разнасяше записаните разговори между Бойко Борисов, Симеон Дянков и Ваньо Танов. Сигурен съм, че те са обиколили няколко редакции, но ги публикува само вестник „Галерия”, защото имаше зъб на властта. Излиза, че за да публикуват една информация, медиите трябва да са мотивирани или финансово, или политически. В разследванията мотивацията на журналиста е от голямо значение.

5. В САЩ има разследващи журналисти, вкарани в затвора за неиздаване на източника на информация, в Русия има убити като Анна Политковская, в Ирландия убиха Вероника Герин. (Тук са Георги Стоев, който искаше да е писател и радиоводещия Боби Цанков.) В Италия Роберто Савиано е със смъртна присъда от мафията и го пазят карабинери. Защо тук няма такива?

Е, хайде са не наричаме Боби Цанков и Георги Стоев журналисти, Бог да ги прости. Но списъкът от чужбина може да се продължи с хърватина Иво Пуканич например. За Америка ще кажа, че в Европа вече е установена друга практика. Европейският съд за правата на човека има решения, които закрилят запазването на източника от журналистите.

Не знам дали трябва да скърбим, или да се радваме, че у нас не убиват журналисти. То може да значи, че разследванията ни не са достатъчно задълбочени, за да застрашат някого, но също, че държавата ни е по-цивилизована.

Лично аз съм по-склонен да вярвам във второто. Начините за контрол над медиите у нас станаха много по-изискани, отколкото бяха преди десет години. Когато искам някаква по-щекотлива информация, първият въпрос на отделите за връзки с обществеността е: „Вие в коя медия работите?” Което значи: „На кой главен редактор да се обадим да спре материала ви?” Не обвинявам главните редактори за всичко, защото натискът върху тях е огромен. Икономическата цензура е по-страшна от политическата.

6. Защо чужди, а не български институции (граждански организации и фондации) подкрепят разследващата журналистика?

В България няма местни донори. Програмите за обучение и финансиране на разследващи журналисти са предимно европейски и американски. По тях се отпускат средства за командировки, телефонни разговори и други консумативи, без да се изисква да се представи готовият материал. Средствата се отчитат с публикацията – на хартия или на диск. И така трябва да бъде. Като знам манталитета на нашите политици и бизнесмени, съм скептичен, че те ще дарят пари за разследвания без условия. Ако спонсорът иска да одобри материала, преди той да бъде публикуван, каква е гаранцията, че няма да има цензура?

7. Разследващ журналист къща храни ли?

Зависи от носителя. Медиите не финансират скъпи или дълги разследвания и не ги заплащат по-добре от другите материали. По друг начин стои въпросът с книгите. Моята „Първият милион” претърпя три издания и донесе значителна печалба. Книгата на Иван Бакалов „В сянката на Борисов” също се продава много добре. Но тук има една тънкост – ние сами сме си издатели. Ако трябваше да разчитаме само на процент от продажбите, не бихме могли да се препитаваме от това. Българският пазар е прекалено малък и беден, за да живееш от литературен труд. Няма наш писател – с изключение на Иван Вазов, който да не е бил на служба някъде. Пенчо Славейков в библиотеката, Яворов в театъра, Йордан Йовков в посолството в Букурещ…

За журналистите е още по-зле. Неотдавна на една конференция американска дипломатка заяви, че бъдещето на разследващата журналистика е в интернет. Прави ми впечатление, че през последните година-две няколко много добри разследващи журналисти напуснаха редакциите си и направиха сайтове – Христо Христов и Асен Йорданов например. Но нямам впечатление да са просперирали, напротив – май те издържат сайтовете си, вместо да е обратното. Засега няма механизъм да се получават пари от интернет.

8. Има ли връзка между разследващата журналистика и политически кръгове, мафията, олигарсите?

Не знам, но ако има, какви разследвания ще са това? Поръчки. Мисля, че журналистите, в това число и разследващите, би трябвало да очакват одобрение единствено от публиката, а не от хората, за които пишат, или от редакторите си.

Проблемът е, че за да стигнат до аудиторията, те трябва да минат през медиите, т. е. да се харесат първо на редакторите и на собствениците на медията си. Удивително явление е, че някои журналисти поддържат собствени блогове. Това значи, че те не могат да изкажат мнението си там, където работят.

9. Кой (кое) затваря устата на разследващите журналисти?

Преди всичко техните ръководители. Вижте какво стана на вестникарския пазар през последната година и половина. Продадени бяха, изцяло или отчасти, най-големите всекидневници. Те станаха собственост на хора с много пари, направени в друг бизнес, които не се интересуват от печалбата, а от влиянието. Медиите престават да са информационни предприятия и стават пиар отдели на своите собственици.

10. Коя е по-актуална: корпоративна или разследваща журналистика? И коя е по-безопасна?

Ясно е, че по-безопасна е корпоративната журналистика. Лошото е, че тя стана доминираща у нас. Преценките какво да се публикува и къде, дали да е челна новина или да се забута някъде назад, не се ръководят от обществения интерес, а от съображения като това да не разсърдим рекламодателя. Сега заради кризата най-голям рекламодател стана държавата. Оттук и отвратителното подлизурство към властта, което ни залива отвсякъде – от телевизии, радиа и от печата.

Бих предложил следното разследване, което никак не е трудно да се направи. От отчетите за европейските програми, които са достъпни в интернет, да се види кои медии са получили най-много като „партньори”. После да се направи една статистика на техните материали за съответните министерства, които управляват тези пари и ги насочват към една или друга редакция. И да се види зависи ли отношението им към властта от паричните потоци. Само че се питам кой ще го публикува?

11. Има ли въобще условия и воля за медийни разследвания без замесване на корпоративни и политически интереси?

Воля има, но условията се влошават. Според мен състоянието на разследващата журналистика е индикатор за състоянието на  гражданското общество. Ако я няма нея, няма да го има и него. Тя е негово оръжие и защитник.

12. Има ли въобще в България свобода на словото?

Свобода на словото – да, но свободата на медиите става все по-ограничена. Не случайно отиваме от година на година по-назад в класацията на „Репортери без граници”. Чудесно е, че можем да застанем пред парламента и да извикаме: „Долу премиера (или президента)!” Преди 23 години това не беше възможно. Но медиите няма да ни обърнат внимание. Даже работещите там журналисти не могат да изразят мнението си свободно.

 Въпросите зададе Огнян Стефанов