Николета Николова, клиничен психолог за ФрогНюз: Важно е да се говори открито за насилието и да излезем от порочния кръг на вина и срам

Липсата на помощ отнема и усещането за сигурност и подкрепа, които са жизнено важни за възстановяването на жертвите. За много жени идеята, че зад гърба им има някой, че не са сами и че ще получат подкрепа, е ключов фактор, който може да ги насърчи да напуснат токсичната среда. След години на живот в насилие жертвите решават да предприемат тази трудна стъпка, но вместо помощ се сблъскват с липсата на кризисни центрове. Тази ситуация по-скоро укрепва страхът и несигурността, както и усещането за безсилие и безнадеждност. Това може да накара жертвите да отложат или изобщо да откажат да напуснат насилствената среда и по този начин да се затвърдят техните вярвания, че излизането е невъзможно и промяната също е невъзможна. Лошото е, че се затвърдява и цикълът на насилие. Жертвите остават в нездрава среда, където насилието може да стане систематично. А когато говорим за деца, при тях се увеличава вероятността да възприемат насилието като норма. 

По отношение на детската агресия, тя е естествена емоция. Децата често не знаят как да се справят с агресията, която изпитват, но тя може да бъде канализирана. Според мен, голяма част от тях не осъзнават какво правят и какво провокира тази агресия. Те не преминават през психологическа обработка на чувствата си и не си задават въпроси като: „Какво ми е трудно? Как да постъпя?“ Родителите трябва категорично да осъдят агресията на децата си, но същевременно е важно да се говори с тях и да се разберат причините за агресията. Подходът трябва да бъде с разбиране, а не с упреци и агресия, защото насилието ражда насилие.

Ето и цялото интервю: 

Каква е настоящата ситуация с кризисните центрове в България – колко са?

Ситуацията в кризисните центрове може да се опише като кризисна. Капацитетът е крайно недостатъчен за територията на страната. Според данни от 2023 година, в България има около 8 държавно финансирани кризисни центрове за жени с общ капацитет от 94 места. Неправителствени организации управляват още няколко центъра, като общият брой е 17. В 17 области на страната пък няма нито един център. 

Какви действия трябва да предприеме държавата за разширяване на мрежата от кризисни центрове?

Трябва да се предвиди дългосрочно и целево финансиране за изграждане на кризисни центрове във всички 28 области. Това означава, че трябва да се извърши оценка на регионалните нужди. Трябва да се идентифицират кои са районите с най-голяма нужда, като приоритет е по-добре да се разкриват центрове в по-малките и отдалечени населени места, там, където достъпът е силно ограничен. Трябва да се инвестира в обучение на професионалисти като социални работници, психолози, адвокати и медицински лица, които да работят в тези центрове. Защото привличането и задържането на квалифициран персонал е изключително важно.

Има ли криза на персонал и в кризисните центрове?

Да, има криза на професионалисти в тези центрове. Те трябва да преминат през специализирано, дълготрайно обучение – трябва да са запознати с тематиката и със спецификата на хората, които търсят помощ, защото те са специфичен тип хора. С тях трябва да се работи изключително внимателно и дългосрочно, защото в тези центрове се получава не само психологическа помощ, но и подкрепа за това как човек отново да се реинтегрира, да може да потърси работа, да си създаде социален кръг – как да започне да живее живота си нормално отново. Тоест, тук се работи на много нива, затова е важно жертвите да срещат обучени професионалисти, които да могат да им оказват тази помощ.

Защо насилието е често приемано като „личен проблем“ в българското общество?

Ами, личен проблем е точно заради много културни стереотипи в българската история, свързани с начина, по който се гледа на българското семейство. Много често това се случва в малки населени места, където хора стават свидетели на агресия и казват: „Тихо, това не е наша работа, те ще си се оправят“. Причините за това са, че хората се познават, мястото е по-ограничено и има социален натиск. Традиционните български ценности и социалната динамика също оказват влияние. Факторът насилие е тема, която е tabu, нещо, което трябва да остане в дома и не трябва да се коментира.

В нашето общество от много дълги години семейството е възприето като неприкосновена институция. Това вярване, разбира се, е изключително ценно и ни е съхранило като народ, но в контекста на домашното насилие се сблъскваме с една нездравословна, дори опасна нагласа. Тази нагласа се подсилва и от схващането, че конфликтите и проблемите в семейството трябва да се решават „вътре“, без да се разбира и говори за тях навън, без да има намеса от "чужди хора". Освен това сложността на преживяванията, които съпътстват тази динамика — като срам, вина, страх, тревога, любов и лоялност и др., кара много жертви да замълчат и да поставят проблемите „под ключ“ у дома.

Как можем да променим обществения разговор за насилието, за да се възприема като обществен проблем?

Важно е да можем да мислим и да преживяваме насилието като системен феномен. Трябва да мислим за социалните последствия. Би било добре да се наблегне на публичната осведоменост, образованието и, разбира се, превенцията. Трябва да се образоват младите хора как да разпознават насилието, как да предотвратяват такива ситуации и как да могат да говорят за него. Например това би могло да се случи чрез въвеждане на програми за емоционална интелигентност и за управление на конфликти в училищата. В момента почти никъде няма такава инициатива. За да се промени общественият разговор за насилието, трябва да се съсредоточим върху осведомеността. Трябва да сме чувствителни и будни към тази тема – нещо, което започва да се случва през последните години.

Има ли напредък в това отношение през последните години?

След поредица от случаи на насилие през годините, които разтърсиха страната, това по някакъв начин доведе до обществен натиск срещу домашното насилие. Все повече се дискутират различни случаи на насилие. Според мен, напредък има в това, че все повече мъже от разнородни сфери подкрепиха протестите и женските движения срещу насилието над жени. Все повече започва да се говори за това какво е насилие и най-вече какъв тип насилие е, като се прави разграничение, защото има една стигма, че насилието е по-присъщо за мъжката част. Някак мъжете да се включват и да подкрепят борбата срещу насилието над жени е също доста ключова разлика. Тоест, мъже да обсъждат насилието е признак, че има напредък.

А добре, защо се говори толкова за това през последните години, обаче случаите не намаляват, а те даже продължават, като домашното насилие, и то в наистина тежки случаи, с много изобразени жени и така нататък?

Само с говорене и протестиране няма да стане. Насилието винаги е съществувало и то няма да изчезне просто ей така. Това е нещо, което отнема време – било то чрез превенция или по-строги мерки. Фокусът не трябва да бъде как ще го накажем или как ще говорим за него, след като се е случило вече, а как ще говорим за него, преди да се е случило. Още от малки децата трябва да се възпитават в това как да се държим, когато сме ядосани, как да показваме, че сме гневни или нещо не ни харесва – как правилно да изразяваме емоциите си, а не да ги потискаме и да не ги правим.

Как се различават подходите на България и други европейски държави в справянето с домашното насилие?

Основните разлики се откриват в законодателството, подкрепата от институциите и обществената ангажираност. Повечето държави в Европейския съюз са приели значително по-строги закони. Например, в Испания има специализирани съдилища за домашно насилие, в които случаите се разглеждат приоритетно, което осигурява много по-бърза защита. В България този процес е изключително тромав и бавен, което допълнително травматизира жертвите, тъй като те често прекарват години наред в такава тежка ситуация. В страни като Норвегия и Дания, например, има обхватни образователни кампании, които обучават големи групи от обществото за различните форми на насилие и насърчават нулева толерантност към такива прояви. Докато в България ситуацията не е точно така. Във Финландия, например, има програми, свързани с превенцията на насилието, включително задължителни програми за самите насилници, с цел прекъсване на цикъла на насилие. 

Какви законодателни мерки са въведени в ЕС, които България още не е приложила?

През последните години Европейският съюз прие редица законодателни мерки за справяне с домашното насилие. В Съвета на Европа бе приет закон, който инкриминира онлайн насилието, което все повече се разпознава, но често бива неглижирано, особено сред тийнейджърите, които понякога го приемат като нещо нормално или част от ежедневната комуникация. Беше приет и закон за укрепване на правата на жертвите, който осигурява защита и подкрепа в процеса на правосъдие. В България се предприемат стъпки в тази посока, но все още не сме приели напълно този закон. Остава и въпросът за Истанбулската конвенция, която България още не е ратифицирала.

Какъв е достъпът до подкрепа за жертвите на насилие в другите европейски страни?

В развитиите страни се предлага не само психологическа, социална, а дори и финансова помощ. В Германия, Нидерландия и Австрия, например, съществуват денонощни безплатни линии на различни езици, както и онлайн платформи, които предлагат бърза помощ и позволяват на жертвите анонимно да потърсят подкрепа. Това е много важен елемент, тъй като често жертвите се страхуват да потърсят помощ поради опасения, че ще бъде разкрито, че са търсили помощ. В Испания и Италия също съществува паралелна подкрепа, като се осигуряват безплатни адвокати за жертвите на домашно насилие. В тези страни има първоначални съдебни процеси и незабавно отстраняване на насилника от дома при установени случаи.

Какво можем да научим от успешни европейски модели?

Можем да научим, че е важно да се говори открито за насилието и да излезем от порочния кръг на вина и срам. В другите страни се отнасят с голямо внимание и деликатност към хората, които са преживели насилие, като обществото и институциите съзнават тежестта на преживяното и разбират колко дългосрочна и комплексна трябва да бъде подкрепата за тях. Въпреки че кризисните центрове са важни, те са само едно от звената в много дълга линия на подкрепа. Идеята тук е не само да има кризисни центрове, но и какво следва след това.

Интервю на Бояна Маркова

При случай на насилие, може да потърсите помощ на Национална гореща телефонна линия за пострадали от насилие: 02/9817686