Операторът Стефан Куцаров: У нас мнозина мислят, че работата на другия е много лесна.

интервю на Ана Кочева

След дългогодишен застой българското кино през последните години демонстрира признаци на съживяване. Почна ли действително то трайно да изпълзява от дупката?

Оптимист съм и вярвам, че киното ще излезе от дупката, в която се намираше повече от десетилетие. Надежда дава фактът, че вече излизат повечко филми на кинолента. Спомням си години, през които не съм гледал нито един български филм. А сега се появяват немалко продукции за киносалони, в действителност сигурно са и повече от тези, които аз следя.

Стига ли държавната субсидия, за да се направи един филм?

Екипът по принцип трябва да се спасява в рамките на бюджета, който е отпуснат. Когато снимахме игралния филм - „Шантав ден" - успяхме да се справим с парите, които ни бяха предоставени. Не е зле да се явяват и фирми, които биха дали някой лев допълнително, но аз не съм се възползвал досега от тази форма на спонсорство.

А как става пробивът на един млад оператор в съвременното българско кино; априори се знае, че това не е никак лесно.

Най-първосигналното, което всеки ще каже (а то се отнася за който и да е бранш), би било: крайно време е да се махва старото поколение, за да направят място за следващите, за нас, пък тогава ще видите, ние на какво сме способни. Мисля си обаче, че не е съвсем такова положението. На първо място - ние сме се учили от мнозина от хората, създавали кино през предишните години. На второ - сигурен съм, че те има още какво да покажат. Или поне се надявам, че е така, защото не съм забелязал някакви шедьоври в последно време. Имам чувството, че дори и големите имена в киното влязоха в някаква криза.

И при актьорите ли е така?

Аз лично не смятам, че настоящето актьорско поколение е нещо изключително. Без да персонализирам, но внимателно гледам новите актьори на екрана и повечето са ми скучни. Оценявам ги и като зрител, затова смятам, че те не си разработват ролите достатъчно; просто нямат време да влязат в тях, защото носят много дини под една мишница. Ето един пример - вика се актьор за някакъв филм, но този човек направо няма време да си прочете сценария, да го помисли героя, да го обиграе, да види как ще го развие. Гледа бързо да свърши работата, да му минат снимачните дни; дойде, изпраска го пред камерата и тръгва да си върши другите работи. В цялата тази работа финансовата страна е много определяща, защото, ако го поканят за кино, той трябва да откаже няколко други доходни ангажимента, предимно рекламни в повечето случаи, а това много пречи. И си претупват  работата - вероятно на всичките места, където са се захванали. Голяма вина обаче носят и режисьорите, които допускат това да се случва.

Е добре де, но това не важи ли за всички, включително и за вас, операторите?

То си е до човека. Аз лично, когато имам ангажимент, предпочитам да си освободя за него максимално време, да си поговоря с екипа, да обмисля нещата, опитвам се колкото се може повече да стане хубаво. При нас също се струпват понякога повече ангажименти, и ние също гледаме да не ги отказваме поради аналогични финансови проблеми, та в такива случаи се налага сгъстяване на програмата. Но актьорите все пак са друга мая. Ако ще се снима филм, операторът трябва да се откаже от всичко друго, да разкара всички други дребни работи, включително и по-високо платените, за да може да се представя после с тоя филм, защото това е истинската му работа, филмът е атестатът за онова, което умееш като оператор.

Че то и за актьора би трябвало да е идентично положението.

Не е точно така. Актьорът се снима и в реклами, рекламата, наистина, е кратка форма, но тя се излъчва всеки ден, образът му се върти, налага, докато името на оператора в тия реклами си остава неизвестно. Така че аз мога спокойно като оператор да пропусна някоя халтура и друг колега да я свърши, докато актьорът всеки ден се явява по десет пъти по телевизиите чрез нея, почват да го разпознават и дори и да не е направил някаква кариера в театъра, става известен, вземат да го канят насам-натам, та дори накрая може да го поканят и в някой филм. Много често пътят е точно такъв. Защото все пак участието в игрален филм си е върхът на айсберга. Аз съм гледал филм на един режисьор, който специално си беше избрал за него лица от рекламите и от телевизионните игри заради популярността им; беше решил, че така ще дръпне филма. Но парадоксалното при някои актьори е, че след цялата тая борба, достигайки до филма, те точно там се провалят, някои и поради факта, че не го взимат достатъчно насериозно, защото е по-ниско платен. И това е ненормалното у нас: че най-сериозното, най-елитарното нещо в бранша е най-зле платено.

Но и твоето съсловие се натиска да участва в заснемането на риалити-шоу програми, което е съвсем обяснимо с оглед на материалната страна, за която си говорим.

Не го отричам. Казвам само, че филмите за нас, операторите, са най-високото професионално стъпало. Но има наистина хора, които се натискат за риалити програми и телевизионни игри, защото там ги уреждат условията. Зависи кой какво търси. И там трябва професионализъм, естествено, и там има композиция, осветление, но в телевизията е друго. Филмът се мисли и гради като едно цяло, той е като пъзелче, трябва да се строи кадър по кадър, да се мисли как да става по-ясно на зрителя, как да му е по-приятно да гледа, докато риалитито си е риалити, то се снима в момента, излъчва се веднага и вдругиден се забравя. Но това не представлява професионален интерес за мен.

А технически дръпна ли българският оператор?

Истината е, че българският оператор не е по-лош от американския оператор, но няма пари да си изпипа технически нещата, така както ги прави американският. Спасяваме се с това, което има тук. Когато трябва нещо да се заснеме, аз изброявам какво ми трябва, но в повечето случаи ми казват - може, но без няколко от нещата. Тогава има два варианта - или да откажа да снимам, но ще го направи някой друг, естествено също ограничавайки се, или да направя компромис и да приема онова, което ми се предоставя. Въпрос на избор. Така че пак финансови са проблемите. Казано на едро, кино няма, защото няма пари. Когато някой извън бранша чуе сумата, която се отпуска за филм, обикновено извива на умряло: „О-о-о, че аз ще построя цяла къща с толкова пари". На нас обаче те не стигат. Просто всичко е много скъпо. Ето, за малък, едночасов филм, беден, без спецефекти бюджетът е около 200-300 000 лв, които наистина не достигат.

Само че, дори и когато ги има, нашите спецефекти са твърде смехотворни.

Да, винаги изглеждат смешни в българските филми, защото се правят само с по един дубъл и той не винаги е заснет по най-добрия начин. У нас средната възможност е да се снима с една камера. Но въпреки това НЕ сме на светлинни години от развитите в кинематографично отношение държави, както понякога чета, че се твърди. Можем да направим добри филми с актьорска игра, без бомбастични ефекти - просто нормална човешка драма, например. Технически това е съвсем възможно, въпросът е да не се мъчим да снимаме нещо, за което предварително се знае, че няма да стигнат парите.

Само че тук ти повдигаш един друг въпрос, който е свързан по-скоро със сценариите на нашите филми. В огромното си количество те са слаби, някои направо кухи.

Да, но не ме разбирай погрешно - аз нито мога, нито искам да се бъркам на сценаристите. И все пак наистина не разбирам защо всички български филми изглеждат нелепо. Хайде, да не са всички, но повечето. Но има нещо друго: когато се дават субсидии, мисля, че съществува задължението сценарият да е оригинален, български. Така че дори и да ни е харесал сценарий или книга на някой чужд автор, на практика не можем да направим филм по него. Според мен това не е правилно. Хем държавата уж ти дава възможност да направиш филм, хем обаче те ограничава в сценария. А не е толкова скъпо да се откупят права. Може би, за да стигнем до стойностен наш сценарий, трябва да минем през няколко чужди. Ако чужда книга ме е вдъхновила да направя филм, българските правила ме спират в реализацията му. Ако съм музикант, ще свиря първоначално чужди парчета, ще правя кавъри и после вече ще почна да измислям свои неща. Това в крайна сметка не е мой проблем, защото аз като оператор снимам по сценария, който ми подадат, но не мога да не разсъждавам по тия въпроси. От друга страна пък кинаджийската работа е екипна работа и не може всеки да дърпа чергата само към себе си. Изработването на една реклама също е екипна работа. Но и рекламите ни не са особено издържани, копират се чужди модели, съществува боязън да се измисли нещо ново, оригинално. Понякога направо си идват и чужди екипи; за по-сериозните неща май ни нямат доверие. Въпреки че пак повтарям във всяко едно отношение в бранша има някакво раздвижване. Което обаче не е достатъчно и мен направо ме хваща яд, че македонци, албанци, босненци, иракчани дори правят стойностни филми, а ние още се лутаме. Нашите герои са и лошо изиграни, и зрителят трудно се отъждествява с тях.

Ти се увличаш от историческа проблематика в киното. Снимал си „Пътеводител на историческия стопаджия". Съзнателно ли бягаш по този начин от съвременните теми?

Това са любимите ми теми. С удоволствие бих снимал и игрален исторически филм. Много харесвам стилистиката на „Опасни връзки", да речем - това е друга атмосфера, приятна, с меки осветления, героите контактуват по по-особен, забравен вече начин, който обаче в киното може да се осъвремени. То е просто друг свят. Донякъде ми напомня за другата моя страст - фотографията.

Стигнахме и до тази тема, за да те попитам, колкото и банално да звучи: какво предпочиташ да снимаш?

Това, което се нарича "Street фотография"; не пейзажи, а улици, сгради. А когато в снимката влезе и човек, тя става още по-хубава, оживява, придобива съвсем нов смисъл. Понякога седя и чакам доста време, гледайки през визьора. Като, естествено, не става дума за дигитална фотография, а за класическа, при това черно-бяла. Бялото и черното имат хиляди тонове, нюансите на сивото са неизброими. Давам ти за пример една олющена стена на много стара къща. Въпреки че такива къщи са изключително опасни, те са и много красиви. А съвременното строителство изглежда плоско, то не става за снимка.

Кой ходи сега по фотографски изложби?

Много малко хора се интересуват от тях. А иначе има фотофоруми из интернет, които са много посещавани. Мнозина мислят, че умеят сами да снимат и няма смисъл да гледат какво е заснел някой друг, а пък и не се интересуват от историята на това изкуство.

Това да гледаш единствено в собствения си пъп си е чисто нашенски синдром.

Изобщо България е населена от хора, които си мислят, че работата на другия всъщност е много лесна. Подобна „философия" засяга не само киното, но и всички други области. А това е страшно мислене. Всяка професия си има своята сложност. За нас си въобразяват, че си вдигаме камерката на рамо и си щракаме. А какво се крие зад един снимачен ден, никой не се интересува. Макар и след редица филми зад гърба си, аз продължавам да изпитвам снимачна треска преди да започна работа... Но напоследък хората поизгубиха сетива, а и спряха да се интересуват от гледната точка на другия. И другото, което май много ни пречи, е ниското самочувствие, все се изживяваме като втора категория хора. Ако си обичаш работата, ако вкараш цялата си душа в нея, няма как да не се получат нещата. Трябва и хъс, но и настроение. В нашето малко, но сплотено екипче колеги, с които често снимаме, си имаме една много здравословна закачка. Работим, работим и в един момент аз, като оператор, поглеждам заснетото и казвам: „Това никога нямаше да се получи толкова добре, ако не беше чудесният сценарий!" А сценаристът пък веднага подхваща „О, при тази великолепна актьорска игра, какъв ти сценарий!" Актьорът на свой ред продължава: "При тази режисура какво да играеш, то всичко е наредено, ти просто си изливаш душата!" И накрая режисьорът затваря кръга: „С такъв оператор как да не се получи!" Смеем се, но пък се и стимулираме един друг. Ние сме малко нарцистична гилдия и явно имаме нужда да се поглаждаме взаимно с перо, но ако това подклажда креативността на всички от екипа, няма лошо. Пък и не го правим безпричинно. Иначе в България има доста хора на друго, по-високо стъпало, които не само, че нищо особено не са създали, но двойно повече се тупат в гърдите.

Твоята професия се води свободна. А ти свободен ли си в нея?

Сложен въпрос. Аз съм се хванал на хорото в едно колективно изкуство, в което на снимачната площадка съм свободен или зависим в същата степен, в която и режисьорът, например. Не може всеки да прави каквото си знае в нещо, което трябва да работи като машина. Все едно едното от колелцата на часовника да реши да се върти по-бързо. А в тази, нашата, машина влиза всичко, та даже и комисията, която оценява филмът. Но мисля все пак, че съм по-свободен от много други хора. Поне имам избор да приема или да откажа в зависимост от стойността на предложението. А днес не всеки е в състояние да си позволи този лукс!