Отец Роман: Трябва ни трус, за да се осъзнаем в Бога

Интервю на Стойко Стоянов

- Отец Роман, много бяха изпитанията за българите през тази година, по-силна ли стана вярата ни към Бог?

- Изпитанията каляват човека, каляват вярата му в Бог, на само този, който иска да приеме поуките, от това което е станало. Трябва да се учим от изпитанията, защото Господ казва, че прави допущение, допуска ни до възможността за поука, и тогава да можем да се стреснем и да търсим нов и верен път. Но за съжаление не виждаме допущението, което ни е дадено. Народът не си вади поуки от това, което става постоянно, да вземе мерки, да промени живота си чрез вярата.

Тя вярата е основата на всяко общество. Няма голяма нация без силна вярва, без силна църква. Ако продължаваме да се отдалечаваме от силната си вяра, която ни е завещана от нашите предци, нямаме начин да извлечем поука и следователно ще затъваме в бездуховие. Това се случва в момента и за съжаление не се отчита от нашия народ. Разбираме вярата като декорация, като нещо външно, а тя е същността. Махнете му вярата на човека и той остава като животно.

- Но българското семейство се отказа да продължи да бъде вековния пазител на вярата.

- В момента българското семейство деградира. Свидетели сме на бягство, на отказ от семейството. Става модерна тенденция и младите приемат, че съществуването на семейството е някакъв външен и безсмислен акт, а не дълбоко същностен модел, в който се възпитават децата, израстват поколения българи, формират се основите на живота ни. Тези основи са - любовта към родителите и домашната църква, тоест религиозното възпитание на децата. Ако сътворим това в семейството, идните поколения ще имат устои.

- Защо през последните години религиозният смисъл на Рождеството бе изместен от някакви светски правила и символи, подменена е същността на празника?

- Този феномен се наблюдава при всички религиозни празници. Акцентува се върху външната страна, а не виждаме духовната същност. Да вземем като пример постите, приемаме само външната част, какво се яде, а не разбираме, че те са духовни, че през това време се правят добрини и се пазим от грехове. Забравяме, че постът води до изповед и взимане на причастие, за да бъдат пречистени духът и тялото ни за сакралния ден. А ние се интересуваме от обвивката, от черупката на празника – от хапването, пищната трапеза, от подаръците, това е важното.

А Рождество е началото на Спасението. На този ден става Боговъплащението и тогава ние вече имаме надежда, че този който бе обещан на човечеството – Иисус Христос, ще извърви своя житейски път и възкръсвайки ще стане спасител на цялото човечество. Но всичко това не го разбираме, тоест не разбираме същността на празника. И това се отнася до всеки църковен празник. Трябва реално да си давам сметка, че много малка част от населението едва 5-10 процента са наясно с вярата си, а това е страшно.

- Излиза, че ние тачим фалшивото в празника, а сме загърбили духовната му същност и така почитта не е пълноценна и истинска?

- Да, реално така се получава, но не си даваме сметка за това. Ето на вечерната служба в навечерието на Рождество, в храмовете ще има много малко хора. Народът е по къщите си и по заведения, празнува и се весели, а това не е изобщо почитане, признаване на Коледа, а по скоро сквернене.

- Оправдаваме се, че комунизма е убил религиозното чувство на българина, но през изминалите 20 г. преход към демокрация вярата на българина претърпя зверска катастрофа и сега е в будна кома. Дава ли си църквата сметка за това?

- Вярно е, не трябва да се казва само 45 години атеизъм, а към тях да се добавят още 20 години от тъй наречения преход. През това време бяхме оставени в условия на свобода, за разлика от преди, когато за вярата се налагаха ограничения. Но с какво можем да се похвалим през тези 20 свободни години? Построиха се много храмове, други се реставрираха, но храмът е черупката, в която трябва на молитвено събрание да се събират вярващите. Но тъжното е, че повечето храмове не ни направиха по-силно вярващи, не се увеличиха последователите на Божието слово. С погледа на свободните хора видяхме, че около нас съществува друг свят – светът на свободните народи, които изповядват силни християнски ценности. Но не пожелахме тях да вземем, а се поблазнихме от обвивката, от външните съблазни.

- Как коментирате факта, че младите хора почитат и се поздравяват повече за Хелуин, или за Свети Валентин, а не познават православния църковен календар.

- На тези празници външността, шоуто са ярко изразени. На Хелуин младите се маскират, а пропускаме, че имаме православни празници, на които народната традиция е свързана с кукерски игри, но те са ни останали чужди. Тези празници са външни за българина и той не може да им сложи садържание не защото са католически, протестантски или други, а защото на българина по начало му липсва вярата. Затова честваме деня на влюбените, а и представа нямаме за житието и страданията на покровителя им Свети Валентин.



Духовникът е убеден, че без вяра българското семейство няма бъдеще

А в същото време в православието имаме такъв силен светец – Николай Мирликийски Чудотворец, също покровител на влюбените и желаещите семейство. Това е Дядо Коледа, празнуват го и католици и протестанти. Той е пуснал три кесии със жълтици на три отчаяни девойки, които не можели да се омъжат заради беднотия. Това е светецът, който поддържа брака, желанието за семейство. Защо той да не е повече почитан от католическия Св. Валентин, но не искаме да разберем и да вярваме в нашия покровител. Затова чакаме подаръци и благословия от Дедь Мароз, или Дядо Коледа, но не знаем кой е той? А подаръците трябва да са духовни, защото бракът не е нещо материално. В основата на семейната двойка са любовта и разбирателството. Няма ли ги, всичко е безсмислено, ако щете си подарявайте бентлита, лимузини и къщи в Америка, безполезно е защото няма любов.

- Свидетели сме на зловеща традиция през последните години - преди големи празници България се почерня от случайни трагедии и невинна кръв. Какъв знак ни дава Бог, разчитаме ли го?

- С тези трагедии ни се казва, че обществото е болно, че по този начин повече не можем да живеем. Това е смисълът на тези знаци. А дали ще ги разберем, и ще извадим поука е въпрос на лична, свободна воля, ние си носим кръста. За да спрем тези трагедии трябва да има силна вяра в хората, но и здраво духовенство, което да помага на хората да намират истината.

- Българите са отчуждени от православието, но църквата ни мълчи по тази тема, защо не я превърнете в национален дебат?

- В голямата си част църквата се примирява, това което го казва, го прави само от амвона, в храма по време на проповед и служби. Но слушателите са малко. И те не могат да пренесат навън чутото и преживяното. Губи се брънката към семейството, към улицата, местата където работим. Свещениците не излизат от храма, затворили са се в него и виждат ролята си само в богослужението, а не се общува с народа. Църквата вече не е фактор в обществото и в държавата. Напоследък все повече личи, че дебатът не е как да спечелим още един вярващ за храма, а говорим за имоти, за санове. Църквата сама абдикира от мястото си в обществото. Хората не знаят какво тя върши, къде е насочена силата й. А всеки един свещеник трябва да познава и новороденото в енорията си, да знае какво става в семейството в квартала. Това е нашата роля, но сме я загърбили.

- Защо духовниците се отказаха от мисионерството, предпочитат да са попове, а не войни за вярата?

- За съжаление нашата църква има мисионери , но само извън границите на България. В Америка, Австралия, Европа духовниците ни провеждат такава дейност и привличат към православието чужденци. Наскоро четох за разрастването на общността ни в Аляска.

- Но от мисионери има нужда в Родопите, а не в Аляска, там живеят хиляди потомци на българомохамедани, които днес се лутат и търсят идентичността си.

- Тъжна тема, но в Родопите имаме един, двама апостоли, които работят сред тези хора, а другото край тях е пустиня. Там където са те нещо се случва, но територията е огромна. Загадка е защо местните свещеници в Кърджалйско, Смолянско, Благоевградско, са се затворили само в храмовете си, а не работят сред търсещите Бог.

- Православната ни църква е канонична, но в 21 век имали в нея място да реформаторство за да стане по-адекватна за обществото?

- Според мен правилният път е препокриване на това, което сме правили. Онова което е създала църквата някога е било с висока духовна същност. Например до преди идването на комунизма на власт, ние имаме една силна християнизация в Родопите. В последствие всичко това пропада, същото се случва и в Македония, Тракия. Сега просто трябва да преповторим с воля и дух, това, което нашите клирици тогава са съградили. И няма нужда да препокриваме колелото. Да се поучим от мисиите на Руската православна църква в Монголия, в Япония, в Китай, в Южна и Северна Корея.



- Но нашата църква няма мисия към собствения си народ.

- Грешка, която може да бъде и съдбоносна. Истина е, че мисионерската дейност, социалната, просветната - или ги няма в нашата църква, или са в някакво начално, полуразвито състояние.

- На Коледа стават чудеса, да очакваме ли възраждане на българското православие?

- Аз по-скоро очаквам някакъв трус – силен и страшен, за да се осъзнаем. Трус ни трябва. Българите сме хора, които само в трудни моменти на изпитание се обединяват, тогава мислим конструктивно и тръгваме напред. Историята е красноречива – били сме силни само при изпитания, тогава духът ни проличава, но бедата ни е, че сме търпеливи и търпим докато можем – не до болка, до кокал, а до счупване на кокала. И тогава проумяваме, че нещо трябва да се промени. Тогава излизат и истинските личности, които повеждат народа. В момента сме в се скрили в една блатиста среда. Удобна ни е защото е влажно, топло и никой не ни закача. Чуваме гласа само на врачки, баячки, ясновидци и лъже-пророци Не искаме да ни брулят ветрове, не искаме да чуем истинското слово и да последваме Учителя. Трябва ни истинска вяра, а не суеверие, тя дава на народа силата и устоите. От вярата по-добро нещо не е измислено.