И. Първанов: Когато сме послушни съюзници, ставаме най-разорените победени

Днешното време е интересно, но не привлича вниманието на нацията и тя стои в пълна апатия. Ние все още сме двойкаджията по геополитика, казва за Фрогнюз писателят Ивелин Първанов, чийто последен роман „Атентаторът” вече е на пазара.

Интервю на Ана Кочева

- Имаш особен афинитет към историческата тема. На какво се дължи той?

- Интересът ми към историята не е наследствен. В рода ми няма историци, нито литератори.  Родителите ми произхождат  от широките трудови среди, от тези, които допреди прехода наричаха „пролетариат“. Техните предци до един са били земеделци – хората, които са се потили зад ралото, над тази земя, която сега, мнозина копнеят да продават на „промоция“.  Интересът ми към историята възникна още в началните класове, преди прогимназията, когато учех в основното училище, на село. Не съм бил в „елитно“   учебно заведение. Най-обикновено основно училище, и отново казвам – на село. Ако някой търси, в произхода ми, и образованието, следите на някаква наследствена духовна аристокрация – ще се разочарова. Аз съм обикновен човек като повечето граждани на България. Какво е възбудило интереса  ми към историята? Никой не ме е насочвал към нея. Стана от само себе си. Така както някои деца обичат животните, други – колите и машините, футбола, сладоледа. Не е имало програмирано внушение и канализиран тласък. В училището,  на село, нямахме паралелки със специализирано изучаване на история, нито пък кръжок. В рода ни не е имало представител на интелигенцията. Може отговорът да е малко разочароващ – но това е истината.
 

- Последният ти роман се нарича „Атентаторът” и аналогията веднага препраща към Владо Черноземски. Ти обаче казваш, че това не е роман за него. Би ли обяснил за кого е и кой времеви диапазон обхваща твоето повествование?

- Владо Черноземски се появява в началото и края на романа ми. Времето, което обхваща „Атентаторът“, е първата половина на миналия век. В книгата се спирам на няколко атентата, които дават отражение върху развоя на политическата обстановка в определени държави. Смятам, че атентатите са добре отработена методика за провеждане на целенасочена геополитика.  Доколкото съм могъл, съм се постарал да се аргументирам, въпреки че „Атентаторът“ е роман, а не чисто научен трактат.
 

- Ако се съгласим с тезата, че историческите събития на Балканите от последния 1 век, а и повече, са плод на геополитика, упражнявана преди всичко от Великите сили, кои са най-големите беди, донесла на България тази геополитика?

- Не само на Балканите, историята е резултат на геополитиката, провеждана от световните геополитически центрове. През последното столетие и половина, управляващите България касти, се държаха като немарлив ученик, който не само, че не си пишеше домашните, но не искаше и да си отвори учебника по геополитика. В резултат на това цялата държава се оказа в ролята на двойкаджия, скъсан на всички изпити и оставен без диплома и право да продължи да се образова.  За всеки неиздържан изпит България заплащаше с късове от снагата си, напоени с кръвта на народа й. На емоционалните и родови страдания няма да се спирам. Ще погледна само прагматичните, чисто икономически, и стопански детайли. Цяла Беломорска Тракия е подложена на геноцид  - през Междусъюзническата война, след Ньойския договор, и след края на Втората световна война. Какво сме изгубили? Най-прекия сухопътен коридор, свързващ  Черно и Бяло море.  Само за периода  1913-1915 г.  двете повече от скромни пристанища - Порто Лаго и Дедеагач (Александруполис) имат нарастващ стокоборот, който  надхвърля почти двойно, сумарния стокооборот на Варна и Бургас. Дори след Ньойския договор България има право на икономически излаз на Бяло море, което Александър Стамболийски се опитва да използва, като построи железопътна линия от  Хасково до Порто Лаго, за съжаление, и днес тя стига само до Момчилград и Подкова. Железопътната линия Одрин-Софлу- Дедеагач ни е отнета, и сухопътната връзка между двете морета е прекъсната. Какво сме изгубили освен зехтина, който  се е произвеждал между бреговете на Места и Марица, и който е трябвало да заменим с маслото, произвеждано от по-студовоустойчивата култура – слънчогледа? Всяка граница, освен разделение, носеше икономически упадък и запустяване на граничните райони.  Някога Родопите са били като Стара планина –от двете страни на планината е имало стопански и културен кипеж, а самата планина е била преминавана безпроблемно.  Представете си какво щеше да стане със Стара планина, ако бе разделена, по билото, с бодливата тел на кльона, а проходите й бяха завардени с гранични застави и минни полета. Резултатът се вижда по Южните Родопи и Странджа. Като „Пропуснати ползи“ – представете си железопътна електрифицирана магистрала Бургас – Свиленград – Дедеагач, каквато по времето на социализма не бе никакъв проблем да се построи и по която щеше да минава целият стокооборот на всички черноморски пристанища на бившия СССР, предназначени за Африка, Южна Америка, Югозападна Азия, Южна Европа. Не забравяйте, че дори затворена в Черно море, България поддържаше фериботната връзка Варна-Иличовск, а по-късно се появи и ферибота до грузинското пристанище Поти. През 80-е години Румъния пусна канала Черно море – Дунав, благодарение на който товарооборотът  на западните черноморските пристанища на СССР падна с 15%! Констанца стана фактор на западния бряг на Черно море. Сега там има и контейнерен терминал, докато варненският е още само на скици и чертежи.  А да не забравяме, че повече от 20 години и Южна Добруджа бе откъсната от България. Загубата на Вардарско ни лиши от още 2-3 милиона потребители за вътрешния пазар.  Загубата на Западните покрайни ги постави в същото положение като Южните Родопи, само че от другата страна на границата. Не бяха усвоени тамошните находища на полезни изкопаеми, защото бяха във „военната полоса“.  А можеше ТЕЦ-ове и предприятия в Кюстендил и София да получават оттам въглища и метали! Според много икономисти, за да има силна стопанска и културна експанзия, една държава трябва да разполага с поне 15 милиона потребители на вътрешния си пазар. При протекционистичната политика на СИВ България достигна население от 9 милиона, ако бяха включени земите и населението на Вардарско, Беломорието, Източна Тракия, Северна Добруджа, Западните покрайни, дори без Поморавието и Ниш, през  80-е години България би акумулирала население от  13-14 милиона! А виждате сега - чак това лято ни отвориха Маказа, а Вардарско има изход само на север и юг  - инфраструктурата София-Скопие е на стоп-кадър.

- Впечатляващ е този геоикономически анализ. А имало ли е, според теб, потенциална възможност историческата съдба на България да се разиграе другояче и при какви обстоятелства? Това, разбира се, е конструкт, но можем да си позволим да го конструираме в сферата на въображението.

- Като евентуален пример бих описал следната картина: Достатъчно беше цар Фердинанд да приеме след победите при Лозенград и Люлебургас, предложението на Турция за мир. Турците предлагат за граница линията Мидия-Родосто. Тогава Галиполския полуостров щеше да е български, а дулата на българските оръдия да контролират Дарданелите от северния бряг.  Дори без флот, ставахме фактор! Какво от това, че Босфора и Истанбул не са наши – ние ги стягахме в стоманени клещи! Освободената армия се насочваше в Беломорието и Македония,  отпочинала и победоносна. Това е есента на 1912. По това време гърците , сърбите и черногорците си трошат главите при Янина и Шкодра. Дали щяха да си помислят за нещо повече от Безспорната зона, дори и от нея щяха да направят отстъпки. Даже нямаше нужда се настъпва към Солун – не сме имали голям флот в Бяло море, всъщност никакъв. А гърците имат силен, който разбива турския. Затова Кавала би била напълно достатъчна. С една дивизия там, не би имало кой да ни мръдне после! И дълбоководното пристанище на Кавала щеше да надмине Солун, защото цяла Македония, Тракия,  Мизия, и Добруджа щяха да търгуват през Кавала, Портолаго и Дедеагач. Дори румънските и сръбските стоки щяха да минават през Кавала. Даже линията Мидия-Енос ни даваше повече предимства отколкото Букурещкия договор. Вместо това – българската армия се обезкръви при Чаталджа, и после изгни от влага и болести в окопите.  Андрей Тошев дори предлага България да не започва война, а да изчаква развоя на итало-турската война и с дипломатически шантаж да изкопчи автономия за Македония и повече права за българите в Одринска Тракия. Първата световна война щеше да е достатъчно да ударим турцците при Галиполи и да деблокираме десанта на Антантата. Беломорието би останало наше, и щяхме да вземем Източна Тракия, а после, с дипломатически натиск и със симпатиите на англичаните, можехме да имаме по-ранна „Крайовска спогодба“ – защото по това време Румъния не участва във войната и няма заслуга за победата, а на нас ни се полага отнетото – Южна Добруджа. С по-силен натиск – вземахме и Кавала, защото гърците също пасуват. Но дори на страната на Тройния съюз пак можешеда се спечели нещо, просто не биваше да се спира преследването на разбитите сили на Антанта от есента на 1915 г.  и да се продължи на юг. Нямаше защо през зимата на 1916 нашите войски да студуват по планините на старата гръцко-сръбска граница, докато англо-френците си стоят на топло в Солун. Били сме послушни съюзници, затова станахме най-разорените победени!
 

- Т.е. през отрязъка от време, който интерпретираш художествено, България е имала възможност да влияе върху решенията за страната ни, взимани отвън?

- През всички тези години – 1912, 1913, 1915, 1916. После сме победени и слаби, и се съобразяваме напълно с чуждите фактори – така е и до днес.
 

- Кои са, според теб, най-ярките политически фигури до 1944 г. в България? Историците предпочитат да правят по-капитални изводи от по-голяма дистанция, затова и аз питам за времето по-далеч от днешния ден.

- Избирането  на „ярки“ фигури, най-често обслужва определени идеологии. Всички политици и държавници са важни, за да просперира една държава и една нация – дори най-невзрачните. Не забравяйте народната мъдрост – „малкият камък преобръща колата“.  Плачевните резултати, за нацията ни, са резултат на това,  че политиците ни от всякакъв ранг не постигнаха синхрон в действията си. Това важи в пълна сила оттогава до днес.
 

- Но, разбира се, изкушавам се да попитам и дали днешното време би изглеждало интересно с нещо съществено, когато се превърне в по-отдалечено минало за следващите генерации?

- Неприятното на днешното време е, че то дори сега е интересно, но не привлича вниманието на нацията и тя стои в пълна апатия. Ние все още сме двойкаджията по геополитика и сякаш не искаме да запишем  дори вечерно училище, за да си вземем дипломата и най-вече – да научим нещо...

първите две глави от романа "Атентаторът" може да намерите тук