Д-р Пламен Димитров пред Фрог: Националната независимост невинаги зависи от формалния юридически статут на България

С влизането в НАТО и особено в Европейския съюз България доброволно е пожертвала част от своя национален суверенитет като го е делегирала на наднационални институции в Брюксел.

Шеговита, но вярна е максимата, че в днешно време независима е само тази държава, от която не зависи нищо. Водачите на България в периода 1879-1989 г. не са много по-различни от тези, които ни управляват след 1989. Народът, който ги излъчва, е един и същ. Това казва за Фрог Д-р Пламен Димитров от Българското геополитическо дружество преди утрешните чествания на 113 годишнина на Деня на независимостта.

- 113 години след обявяването на независимостта датата 22 септември 1908 г. продължава да бъде подценявана в сравнение с Деня на Съединението – 6 септември 1885 г. Защо е така?

- Защото Съединението през 1885 г. води до много по-значителна промяна в съдбата на нашата страна. Тогава територията и населението на Княжество България се увеличават с около 50%, докато през 1908 г. не настъпват никакви териториални промени. Аз бих отбелязал и още един важен щрих върху значимостта на Съединението – то окончателно утвърждава София като главен български град за сметка на Пловдив и това слага отпечатък върху по-сетнешната стратегия на борбата за национално обединение като я фокусира върху Македония. Освен това Съединението има ореола на една народна революция, извършена от българите самостоятелно без съгласието на Великите сили. Тя е свързана със създаването на революционен комитет и чети и с решителни действия на българските офицери от източнорумелийската армия начело с Данаил Николаев. И накрая – Съединението е защитено по особено убедителен и героичен начин в Сръбско-българската война, докато независимостта от 1908 г. е утвърдена в хода на задкулисни дипломатически преговори. Но все пак днес и двете дати са в празничния ни календар и не бива да ги противопоставяме една на друга.

- Подкрепя ли Русия обявяването на българската независимостта?

- Когато през лятото на 1908 г. става ясно, че назрява ревизия на Берлинския мирен договор от страна на Австро-Унгария и България, Русия вижда в това шанс за по-сериозна промяна на геополитическото статукво, която да позволи свободно преминаване на руския флот през Босфора и Дарданелите. На 18 август 1908 г. обаче при среща с български дипломат в Карлсбад руският външен министър препоръчва на България „търпеливо чакане“. Причината е, че Петербург не иска Берлинският договор да бъде нарушен първо от българите, те трябва да го направят едва след като Австро-Унгария анексира управляваната от нея Босна и Херцеговина. България обаче няма време да чака, защото в края на август и началото на септември София получава два удобни повода да форсира събитията. Първо българският дипломатически агент в Цариград е демонстративно пренебрегнат и не е поканен на една вечеря по случай рождения ден на султана, а след това избухва стачка в т.нар. Източни железници, които формално са собственост на Османската империя, но са концесионирани от австрийски и германски капитал. Българската държава е помолена да поеме обслужването на Източните железници (Свиленград-Белово и Симеоновград-Ямбол) докато трае стачката, но след като веднъж го е направила, тя повече не смята да ги връща обратно на концесионера. В крайна сметка България прокламира Независимостта един ден преди Австро-Унгария да обяви анексията на Босна и Херцеговина. Следват сложни дипломатически преговори, в хода на които става ясно, че връщане назад не може да има. Въпросът е само един – каква компенсация трябва да плати България на Османската империя. И когато преговорите между София и Цариград по финансовия въпрос зациклят, се намесва Русия с предложение за триъгълна операция. Тя се състои в това, че България трябва да плати на Османската империя 125 млн. франка, но реално ще ги дължи на Русия, която пък от своя страна опростява 125 млн. франка от контрибуциите, които османците имат да й плащат заради загубената от тях война от 1877-1878 г. На пръв поглед Русия печели, защото заменя един почти несъбираем дълг с друг, който също не е стопроцентово гарантиран, но все пак България е по-надежден длъжник от Османската империя. Но в крайна сметка и нашата страна не плаща почти нищо от тези 125 милиона (структурирани като 82 млн. главница и останалото да 125 млн. – лихви за срок от 75 години), защото скоро започват войните – Балканска и Първа световна, а през 1917 г. властта в Петербург вземат болшевиките, които нулират всички дългове и вземания на царска Русия.

- Само заради манифеста на Фердинанд ли не се чества този ден по време на социализма?

- Да, наистина една от причините за неглижирането на Независимостта преди 1989 г. е фактът, че първоначално (до 1918 г.) тя е била отбелязвана заедно с възкачването на Фердинанд на престола. А комунистическата власт в България беше агресивно антимонархическа. Пък и в дипломатическите борби за отстояване на Независимостта никъде я няма „ролята на народните маси“, на която тогавашният режим много държеше. Освен това преди 1989 г. си имахме достатъчно празнични дни – и 9 и 10 септември, и 7 ноември… Много щяха да станат почивните дни, ако бяха добавили и 6-ти и 22-и септември. Честванията на Деня на независимостта бяха възстановени през 1998 г.

- Доколко България е била независима и зависима в различните периоди от своята нова и модерна история?

- Тук се сблъскваме с един парадокс – след 1878 г. България е автономно княжество, формално зависимо от Османската империя. Но в действителност думата на султана хич не се чува в София, а до 1885 г. страната ни е силно зависима от Русия. Военният министър е руски генерал, армията се командва от руснаци, на два пъти и министър-председателите са били военни от Русия. След 1885 г. руските офицери се връщат в родината си, България се измъква от опеката на Петербург и макар че формално все още е васално княжество, външната й политика е доста самостоятелна. По време на Първата световна война България има статут на независима държава, но в действителност нейната външна политика, военна стратегия и външноикономически връзки зависят много силно от старшия съюзник Германия. Същата ситуация се повтаря и по време на Втората световна война. А преди това, през 20-те и първата половина на 30-те години на ХХ век свободният избор на страната ни е спъван от оковите на Ньойския мирен договор. В периода 1944-1989 г. формално независимата България е сателит на Съветския съюз, българската държавност е обезличена, неслучайно се подхвърля идеята страната да стане 16-та република на СССР. След промените от края на 1989 г. България за кратко време има възможност да избира своята геополитическа ориентация. Разпадат се СИВ, Организацията на Варшавския договор и самия Съветски съюз. В същото време процесът на интеграция в западната и централна част на Европа напредва с бързи крачки. От края на 90-те години България решава да се впише в него и през 2007 г. е приета в Европейския съюз. Като добавим и присъединяването към НАТО през 2004 г., става ясно, че през XXI век страната ни вече влиза в зависимости от нов тип – политически, военни и най-вече икономически.

- Можем ли да си позволим да бъде независими днес? Малка държава сме, националният ни ресурс е колкото богатството на няколко футболни клуба на Запад.

- Днешният свят е доста по-различен от този през 1908 г. Международната търговия и мигновената обмяна на капитали, идеи и образи, както и мобилността на хората на индивидуално равнище усилват взаимната зависимост между различните държави и части на света. В този смисъл аз вярвам в правотата на шеговитата максима, че в днешно време независима е само тази държава, от която не зависи нищо. Трябва да е ясно, че с влизането в НАТО и особено в Европейския съюз България доброволно е пожертвала част от своя национален суверенитет като го е делегирала на наднационални институции в Брюксел. Това се прави с цел икономия от мащаба – ако търгуваш в една голяма икономическа зона ще имаш по-добра печалба, отколкото ако трябва да преодоляваш безброй граници и мита, за да изнасяш стоките и услугите си.

Същият е случая и с членството в НАТО – колективната отбрана е по-евтина и по-надеждна от индивидуалната. Така че днес въпросът с българската държавна независимост стои по друг начин – дали нашата страна ще бъде достатъчно авторитетна и убедителна, за да се чува нейния глас при вземането на колективните решения в Европейския съюз и НАТО.

 

- Какво трябва да стане, за да се почувстваме поне малко независими в близко бъдеще? Има ли връзка между свободата и независимостта на българина?

 

- Свободата и независимостта на национално и на индивидуално равнище са различни неща. Като държава България няма да става по-независима в близко бъдеще. Никой не мисли сериозно, че страната ни може да напусне ЕС или НАТО. Нито пък, че тези две обединения изведнъж ще престанат да съществуват. Но членството в ЕС дава много по-голяма лична свобода на българина. Ако можеш да живееш и да работиш легално в 27 богати европейски държави шансът да печелиш по-добре е по-голям, отколкото, ако си затворен само в една от тях. Ако погледнем в исторически план, ясно е, че българинът не е могъл да бъде свободен в периоди на чуждо управление (османския период) или пък във времена на диктатура, каквато бе установена след 1944 г., но в по-мека форма е налагана на българското общество и преди това.

- Докога куражът и самочувствието ни ще идват от миналото? Май сега нямаме водачи като тези, чиито портрети висят по стените в институции и училища?

- Миналото е универсален източник на гордост и самочувствие за всички народи по света. А България действително има епизоди и личности от своето минало, с които може да се гордее, като почнем от средновековното българско царство и свършим с блестящите победи в Балканската и Първата световна война. Образите на част от политическите лидери от периода на Третото българско царство обаче са силно идеализирани. Повечето ни управници от това време са замесени в корупция, диктаторски методи на управление и организиране на нечестни избори. Затова портретите в училищата обикновено са на Левски и Ботев – революционери, които не са доживели Освобождението на България и съответно не са замесени в такива нелицеприятни управленски практики. Така че може да ви разочаровам, но според мен водачите на България в периода 1879-1989 г. не са много по-различни от тези, които ни управляват след 1989. Народът, който ги излъчва, е един и същ.

- Носят ли днешните политици отговорност, че България продължава да е една зависима, бедна и обречена държава. Може би последните събития говорят в тази насока – проваляне на втория парламент, невъзможност да бъде съставено редовно правителство и поредица от избори?

- Да, днешните политици носят отговорност за състоянието на държава, но аз не бих се съгласил, че България е бедна и обречена. По отношение на богатството страната ни е малко над средното равнище в света, макар че ако се сравняваме с другите държави от ЕС сме твърдо на последно място. В близко бъдеще не ни очакват някакви катаклизми като война или икономически срив. България, както и всички по-напреднали държави по света, е обречена на демографска криза, но това е обективен процес, към който политиците нямат отношение. Невъзможността да се състави правителство в два поредни парламента се дължи на фрагментирането на политическото пространство, липсата на доминираща партия и забраните за коалиране, които са поставени от или около определени формации. Едното табу е около ГЕРБ, с тази партия никой не иска да влиза в коалиция, а другото е наложено от Слави Трифонов – той пък искаше да управлява без коалиция, макар че имаше само 27% от депутатите в парламента. Но не бих искал да подхранвам илюзията за „мъдрия народ и некадърните политици“. Помислете например защо процентът на ваксинираните срещу коронавируса в България е три-четири пъти по-малък от средния за Европейския съюз. Това на политиците ли се дължи или на „мъдрия народ“?

Въпросите зададе: Красен Бучков