Реклама / Ads
0| 12617 |01.06.2022 ИНТЕРВЮ

Поетът Кирил Кадийски: Ад? Пъкъл? Преизподня? Достатъчна е и една дума – България!

.
В Дантевия ”Ад” има един голям пропуск, флорентинецът не е описал мястото, където са натопени, пардон, където се топят един друг българите. „Полуграмотен политик” е оксиморон. Но не – оксиморон е „грамотен политик”. С носталгия ще си спомняме за Стефан Савов, д-р Дертлиев, Берон и още неколцина, които имаха глави на раменете си, а не тикви и кратуни. Алах безспорно е велик, но има и нещо по-велико от него. Това е българската мерзост. Заради рублофилите България остана без русофили!

Българският политически живот е мутризиран и съвсем естествено е политиканстващите да имат не имена, а прякори: Тиквоч, Цв-цв, Чехльо, Копейкин, Шкембе войвода и пр. Точно така и дяволите в Дантевия „Ад” се именуваат: Люто Жило, Ежобрад, Глигана, Чорльо, Кривокрилия и пр. – какво по-точно доказателство, че българският преход си е преизподня.

 

Асфалтирал е пътя на България /б.р. един мастит бивш премиер/ до оная врата, на която пише: „Надежда всяка тука оставете!”. Само щом допре нещо до устата си и то става на кюлче злато, абе цар Мидас трици да яде...


Това казва поетът Кирил Кадийски, коментирайки своя нов превод на „Ад” пред Фрог нюз.

 

- Г-н Кадийски, защо решихте, че е дошло време за нов превод и нов поглед на Дантевия "Ад"? Отнасяте се с уважение към Константин Величков, но като че ли вашият превод спасява българския език от превръщане на пародия на самия себе си, както казвате. Така ли е?

 

- Бих обърнал леко нещата: нов поглед и след това нов превод. Защото едно произведение, особено класиката, тежката класика, се чете по различен начин не само от различните епохи, но и от различните поколения, ако щете. При „Илиада”, „Божествена комедия”, „Фауст” не може да искаме нов превод на всеки десет-петнайсет години, но безспорно е, че не можем да караме с един единствен превод десетилетия. Константинвеличковият превод е едно изключение. При все че и след него има опити да се надмогне, тези преводи остават от неуспешни до леко комични. Над век шества този превод, вече се е превърнал в литературен паметник и редно е да остане в музея на литературата. Само от първото му отпечатване са минали към сто и петнайсет години, и самият превод не е правен за седмица-две, така че близо век и половин живот никак не е малко.

 


.

Българският език се развива бързо, развива се и поетическата прозодия. Или по-скоро разви се. Понеже след Валери Петров, Григор Ленков, Драго Петров и я има още един-двама, я не – поетическият превод не само че е в застой, но и се плъзга по нанадолнището и скоро ще се сгромоляса съвсем.


А като прибавим и успешните усилия на някои „поети”, усещането за пародия си е направо смущаващо. Тези дни бях на едно обществено място, в чието фоайе беше изложена купчина от едно доста агресивно литературно издание, и като попитах на кого трябва да платя броя, портиерът ми каза: „А, безплатно е, те го оставят, който мине да си вземе”. Зарадвах се, че спестих два лева. Но радостта ми помръкна само щом разгърнах страниците. Представяте ли си, поезия от 19 в., чиста класика в какъв вид – не любителски, а на места направо пародиен! – се пробутва на читателите. Които не са слепи и виждат. Но много скоро от „блясъка” на такава преводна и оригинална поезия може и да ослепеят. Сложете си сега слънчевите очила и четете:

 

Нека народите спрат да жалеят
пророк сред тях че не се е видяло!
Полските птички което им пеят
същото слово е, ставащо тяло…

 

Не знам за пророк, но в преводната поезия такъв словесен буламач не бе се видяло. Нито бяхме чували слово, ставащо тяло. Примерите – изобилни, но ние няма да пишем отзив, още по-малко рецензия, с каквито изобилства въпросното издание. На човек му се иска само да извика: ужаси, плач и скърцания зъбни, но пусти страх да не му паднат зъбните импланти, зъбните протези – твърдо! Ще попитате как са възможни такива публикации?! Не само са възможни – вече се твърди, че така, по този начин, трябвало да се превежда поезия. С риск да се повторя, ще кажа: днешните овластили се в литературата дами и господа като не могат да правят нещата както трябва, правят ги както могат и казват – така трябва! И го налагат вече като правило. Така че пародията, както казвате, е налице.


- Вашият превод как ще се приеме от полуграмотни политици и не дотам грамотни „писатели”, от деградиращото народонаселение?


- Отначало за малко да се заблудя, че „полуграмотен политик” е оксиморон. Но не – оксиморон е „грамотен политик”, а вашето си е направо тавтология. Повторение. Като кажеш политик, се подразбира неграмотен. За жалост, през последните десетина години политическото пространство се зае от полуграмотни, неинтелигентни и направо духовно убоги същества. Не че по света политиците са видни интелектуалци, но такъв срив като у нас не е имало досега. С носталгия ще си спомняме за Стефан Савов, д-р Дертлиев, Петър Берон и още неколцина, които имаха глави на раменете си, а не тикви и кратуни. Излиза, че комунистическите репресии след войната не бяха успели да унищожат  докрай българския интелект, нещо, което демокрацията за двайсетина години сколаса да направи.

 

Та как ще се приеме моя превод от „тях”? Ами никак – те книги не четат. Но горещо им препоръчвам да прочетат Дантевия „Ад”. Така както, поемайки към Малдивите и тям подобни райски кътчета – си купуват някой туристически справочник, да вземат и „Ад”! Дори съм готов да им го подаря. От него ще разберат какви нови „дестинации” – тая дума са я научили – ги чакат. И то завинаги. Защото те, които тук си живеят райски, няма начин да попаднат другаде, освен в Ада. Където е много по-страшно от ада, в който са ни оставили да се мъчим като грешни дяволи. И да ги търпим.


Каквото обществото, такива и писателите му. И сред тях има полуграмотни хора, по агресивното им поведение ще ги познаете. Но има и качествени писатели. Лошото е, че некадърните се сдружават безпогрешно и взаимообслужват постоянно. Тя, например, е член на журито, което присъжда литературна награда на Него, който две-три седмици преди това е написал предговор към стихосбирка, понеже тя, освен че е нАучен работник, се занимава и с ръкоделие – бродира стихове, заради които той е готов да я сравни с Емили Дикинсън, понеже същата е и бродирала истински гоблени. Той, разбира се, не може да й връчи награда, понеже вече е предплатил, но пък дава награда на жив класик, който не се е посвенил да възвеличае бащата на въпросното академично светило, като освен литературни достойнства му признава и друг голям принос – бил дал живот на още един великолепен поет, който се оказва, разбира се, въпросният ректор, разпределител на наградите.


Смешна жал, нелепа жал, ще кажете. Наистина е и смешно, и жално, но по-страшното е, че е и жалко! Литературната реалност е вече в залата с кривите огледала и читателската публика свиква дотам с тоя огледален свят, че не смее да излезе, за да не се окаже, че и той, читателят, е като любимия писател.


А за тази изкривена действителност голяма вина имат и неколцината добри, и дори повече от добри писатели, за които споменах и които омерзени от всичко, ставащо край тях, се дистанцират, да не кажа спотайват, и освобождават мегдана, на който се вие юдовото хоро на посредствениците.


Та как ще възприемат, питате, тия „писатели” новия ми превод. Ами много просто – с мълчание. Както досега. Ще ме четат, ще се осведомяват за нещо, до които нямат достъп, ще се дообразоват, понеже повечето от тях са полуграмотни и ще скърцат със зъби. Ще им се да ме заръфат за крачолите, но ги е страх, понеже ще ги наритам и ще ги боли. Да се разлаят не смеят, понеже ще им се смеят читателите, които много добре разпознават маслото от водата. За мен са по-важни читателите. Изкупиха Шекспировите сонети и се наложи допечатване, при условие, че на пазара имаше още няколко издания с други преводи. А народа? Кой народ? Народът сме ние. И ние какво? – без срам, без укор броиме време, откак е в хомот нашата шия... Не смея да продължа, понеже ще излезе, че чакаме ред за свобода. Нищо не чакаме – излъгали се ни, че вече сме свободни.


- Казано е „В началото бе Словото”. Какво ще бъде в края? А има и друга сентенция: „Език мой – враг мой!”


- И в края ще бъде пак Словото, само че с една дума: КРАЙ – като във филмите. Малка утеха е, но дано бъде край само на поредната серия от безкрайния сериал с баналното име ЖИВОТ. Човек е проговорил, за да каже нещо. Във Вавилон езикът се е разпаднал на множество езици, поради човешката дързост. Но макар и на много езици хората говорят или за да кажат нещо, или за да не кажат нищо. А често и за да кажат нещо, което може да се разбере и така, и инак. Ето ви пресен пример. Един (един ли?!) български „политик”, един български „мъж” (само мъж ли?!) се изпусна: ”Нито един калашник, нито един патрон за Украйна!” Ако беше що-годе природно интелигентен, поне природно, щеше да знае, че думите имат и обратна сила и често се връщат като бумеранг. Но грешката по Фройд е правилна! И посланието му можеше да се прочете (и се прочете от трезвомислещите) като: „Още един калашник, още един патрон в ръцете на Русия!” И разбира се в ръцете на „туземната дивизия”, припознала като своя родина поробителката си – Русия. И бореща се за тържеството на триединното руско православие (Русия, Белорус, Украйна) с възгласи „Алах акбар!” Алах безспорно е велик, но има и нещо по-велико от него. Това е българската мерзост.


И да се чудиш: путофилите ( пардон, путинофилите) ли се изпускат в гащите или вонята иде от рублите по джобовете им. А казват парите не миришели! Заради рублофилите България остана без русофили! Дали пък някои български политици не са наистина подлоги. И то точно в смисъла, влаган от г-жа Митрофанова, която те вероятно тайно обожават. Е, и която аз явно харесвам, но само като жена, а не като политик. Все пак красотата ще спаси света!


Ето ти „език мой – враг мой!” Но нито една бъбрива тирада, нито един словесен патрон в устата на Езика. Пък ако ще той да е руски. Или тъкмо понеже е руски!


- Какво може да почерпим от Дантевия "Ад", за да се избавим от Българския Ад, който продължава вече десетки години. Едни го виждат преди 1989г., други след тази дата, като продължава повече от 30 години ?


- В Дантевия "Ад" има един голям пропуск, великият флорентинец не е описал мястото, където са натопени, пардон, където се топят един друг българите. Това е единственият недостатък на безсмъртната творба. Но не съм склонен да го виня. Може самият Вергилий да не го е завел там, а може да се окаже, че Данте е вярвал, че това е временно явление и българите ще престанат да се топят. А той е порицавал вечни явления. Така или иначе, пощадени сме – време е и сами да се пощадим.


- Имат ли си имена политиците и партиите, които вместо да са водачи към бъдещото, станаха разводачи и шмекери в българската преизподня, наречена преход?


- Българският политически живот е мутризиран и съвсем естествено е политиканстващите да имат не имена, а прякори: Тиквоч, Цвцв, Чехльо, Копейкин, Шкембе войвода и пр. Точно така и дяволите в Дантевия „Ад” се именуваат: Люто Жило, Ежобрад, Глигана, Чорльо, Кривокрилия и пр. – какво по-точно доказателство, че българският преход си е преизподня. Само че там тези хубавци наказват и тормозят грешниците, а тук какво: Кривокрилия закриля някой престъпник, Люто Жило ще ужили някой все още свестен прокурор, решил да тикне поредния рекетьор зад решетките, Глигана ще потули нечия свинщина... Ад, Пъкъл, Преизподня, кому е нужна тая синонимика, когато една дума е достатъчна – България.


- Срещу кюлчета злато ще обясните ли на един от последните ни мастити премиери подробно за какво се говори в Дантевия ад, ще му разкажете ли къде и как се мъчат такива като него , за да го предпази от евентуални опити за измъкване. Става дума за оня Ад, не за тоя тук?


- Мисля, че той, колкото и да е стиснат, е готов да ми даде кюлче злато, само и само чрез Данте да го вредя да ври в казан с разтопено злато. Това за него, разбира се, няма да е наказание, а чисто блаженство. Още повече, че го е заслужил – поне той така смята – асфалтирал е пътя на България до оная врата, на която пише: „Надежда всяка тука оставете!”


И още, и още повече: малко ли се е настрадал тук, на земята: самотува като цербер – казва като куче, понеже не знае какво е цербер, търпи глад – само щом допре нещо до устата си и то става на кюлче злато, абе цар Мидас трици да яде...


- Ад ли е войната в Украйна?


- С времето се убеждавам, че многото думи не вършат добра работа. А и много от думите вече са излишни. Поетът не трябва да върви след събитията и ако не може пред тях, поне да крачи редом с тях.

 

Предлагам като отговор тоя сонет, първия, който написах веднага след избухването на тая проклета война и във връзка с едно мое интервю за парижкото списание ЛврАрбитр, когато вашият колега между другите въпроси ми зададе и тоя: – „Къде са днес поетите?” За моята скромна персона отговорът е и в последната ми книга „Под синьото небе над жълтите жита”.

 

КРЕШЧАТИК

Give Peace а Chance...

 

Страшно е! Не, няма, Ленън, няма вече шанс
за мира... Сред пламъци, сред писъци мирът се мята.
Не избухват кестени наесен по Крешчатик и по Шанз-
Елизе – зелените бодливи мини, стряскащи самата

 

смърт... Животът днес е в кръв облян.
Кръстопът е днес Крешчатик – накъде ли ще поеме
този свят?... Към ново място? И към друго време?
Или пак натам, към Елисейските полета – вечен земен блян.

 

Господи, това ли сътворил си?! Този свят окаян!
Мъртвите дали ще станат? Но се вдига Каин –
не пред твоя Страшен съд да се изправи пръв.

 

Боже мой, все силните – всесилните! – ли ще са прави?
Братска кръв е първата пролята кръв!
В братска кръв ли и последният потоп ще ни удави

 

Интервю на Красен Бучков

 

Кирил Кадийски е роден през 1947 г. в Кюстендил. Завършва руска филология през 1971 г. Работи в литературната редакция на Радио София, а по-късно в издателство "Народна култура". Издател - "Нов Златорог" (от 1990). Поет и есеист, член на българския П.Е.Н.-клуб, член-кореспондент на френската академия "Маларме", член-учредител на движението "CAP A L'EST" на поетите-франкофони (Братислава, Словакия). Кирил Кадийски е автор на книгите: "Небесни концерти" (1979), "Ездач на мраморни коне" (1983), "Пясъчно време" (1987), "Перо от феникс и други стихотворения" (1991), "О кой" (1994), "Поезия" (1995), "Вечеря в Емаус" (2000), "Смъртта на бялата лястовица и тринайсет нови сонета" (2001), "Green" (2002), "Черепът на Йорик и други стихотворения" (2004). Превежда от френски - Вийон, Молиер, Бодлер, Верлен, Маларме, Рембо, Аполинер, Сандрар, и руски - Тютчев, Бунин, Блок, Волошин, Пастернак. Автор е на единствената книга с палиндроми в българската литература "Още нещо" и на поетическата антология "От Вийон до Виан". Негови книги са издавани във Франция (9 поетични книги), Испания, Гърция, Сърбия, Румъния. Стиховете му са превеждани на английски, немски, италиански, полски, словашки, унгарски, руски, белоруски, украински, турски, македонски. Кирил Кадийски е носител на редица престижни награди, сред които са: "Иван Франко" - Украйна, "Голямата европейска награда за поезия" - Румъния, "Макс Жакоб" - Францияq българо-шведската "Артур Лундквист", READ Russia.


На 3 юни от 19.00 ч. в арт пространството Casa Libri в София ще бъде представено новото издание на едно от основополагащите за европейската литература произведения - "Ад" на Данте Алигиери.Той е дело на Кирил Кадийски, а изданието от 360 страници е оформено с илюстрациите на Сандро Ботичели и калиграфия на Костадин Кокаланов.

 

Реклама / Ads
Уважаеми читатели, разчитаме на Вашата подкрепа и съпричастност да продължим да правим журналистически разследвания.

Моля, подкрепете ни.
Donate now Visa Mastercard Visa-electron Maestro PayPal Epay
Реклама / Ads

ОЩЕ ПО ТЕМАТА

. 0| 5851 |24.05.2022 Писателят Йото Пацов пред Фрог: Кирил и Методий са равноапостоли, приравнени с учениците на Исус Христос . 10| 15877 |04.10.2021 Поетът Николай Милчев за Фрог: За Радев е здравословно да има достойни опоненти за президентския пост . 69| 84816 |24.08.2021 Осман Октай пред Фрог: Кирил Петков директно удари обръчите на Доган. Това силно раздразни ДПС . 16| 9460 |23.05.2021 Поетът Бойко Ламбовски пред Фрог: Политиците трябва да се научат, че управлението не е за циркаджии и радикални идиоти
Реклама / Ads