Поетът Орлин Орлинов: Сега е часът на чакала, той не чете поезия

Поетът още пази спомена за безсмъртния Вапцаров, за Димитър Талев и Светослав Минков - все големи приятели на неговия баща Орлин Василев. Връщайки се назад, се сеща и за композитора Любомир Пипков, чиято трагична музика от бомбардировките още кънти в ушите му. Иначе Орлинов е почитател на класиката, по цял ден я слуша на своята ,,Селена". Живее скромно, но все още е запазил невероятното си чувство за хумор, защото ,,грозното е толкова много, че ако седнеш да го пишеш, ще забиеш". Автор е на култовата "Ода за СССР", за която получава Димитровска награда. Написал и едни от най-емоционалните стихове за Васил Левски в книгата си "Нужен си ни и днес, Апостоле", член на СБП, известен като "Белоглавия орел" на родната поезия. Бил е главен редактор на сп. "Пламък", сп. "Български воин" и в. "Стършел". Взел е участие в прословутия пленум на ЦК на БКП на 8-9 ноември 1989 г., когато свалят Тодор Живков. От малцината е, които не се обръщат срещу него. 

- Г-н Орлинов, 18 години изминаха от 10-ти ноември 1989 г. Може ли да се сравнява тази дата с 9-ти септември 1944 г., например? Или с коя дата от нашата история вие бихте я сравнил?

- Няма начин и не бива да се сравняват 9-ти септември и 10-ти ноември, защото те са различни по структура, по идея, по заряд. Да събориш фашизма, да събориш царизма, да събориш буржоазията е едно, а какво събори 10-ти ноември? Тази дата не може да се натовари с такива цели и отговорности. Тя събори по чужда поръчка натрупани грешки и неудачи. Фактът, че българската интелигенция единодушно, почти в пълен състав прие 10-ти, си въобрази може би, че това наистина ще бъде пътят към рая. През 1944 г. започна един възторг, с който днес се гаврят. Например, гаврят се с бригадирското движение - никой не ме е карал, никой не ме е тикал да ставам бригадир. Това беше един вътрешен ентусиазъм, едно опиянение.

- Дължеше се на една мрачна война, на смъртоносни бомбардировки, на един фашизъм, който си беше една гадна конструкция и не се съмнявайте в това!

- Не, те го изтълкуваха така, защото лошо беше отпечатано в ,,Работническо дело". Не съм го защитил, единственият човек, който не гласува против него, беше Иван Масларов. Онова, което аз направих на пленума, трябва да ви кажа, че беше много емоционално. То не е за подигравка. Изведнъж, както си върви пленумът, Тодор Живков изнесе 2-часов доклад за всички тези проблеми. Георги Атанасов стана и каза: другари, настъпи моментът да кажем на другаря Живков да си вдига чуковете. След това Петър Младенов го похвали за всичките тези години, в които е бил генерален секретар. Представете си залата, всички се досещахме, но като го казаха така изведнъж, ние замръзнахме, не знаехме какво става. Той също се озадачи, той е знаел, не може да не е знаел, но го чу с ушите си и то от първите си помощници. Тодор Живков стана и каза: ,,И какво, аз май трябва да си ходя?". Тръгна и слезе долу в салона. Понеже бях по-млад и постъпих емоционално, стана ми жал, обвзе ме мъка, усетих, че идва нещо страшно, нещо ново, непознато. Аз скочих и викнах: ,,Чакайте, другари, какво става? Нещо става, не чувствате ли, че нещо се случва? Нека да вземем автобуси и да отидем на Бузлуджа и да си проветрим на вятър мозъците и да решим дали ще вървим по априлския път или ще избираме нов." При гласуването на оставката също не беше лесно - до вчера той ти е бил върховен главнокомандващ, началник, а изведнъж трябва да го свалим. Отвътре дяволчето казва - ще бъдеш ли подлец, ако си вдигнеш ръката? И тогава аз вдигнах тази ръка, онова е сантиментално. Аз съм образован, интелигентен, аз виждам накъде върви светът. Не можеше да се изрепча и да кажа ,,не"! Самият Тодор Живков много добре видя колебанието на повечето ни, но искам да ви кажа, че това колебание не беше страх, нямаше място за такъв. Като дадоха почивка, излязох навън, в градината, в Бояна, и търся къде е Живков, наречете го и любопитство. Виждам го да излиза, а отпред го чака колата - няма охрана, няма никой, само шофьорът, ще го заведе до Банкя и край...След като до вчера са му треперили, сега изведнъж да му покажат колко е черен! Не е хубаво това, липса на възпитание! След това светкавично се образуваха комисии, а Андрей Луканов ме включи в една от тях и ме извика в ЦК в кабинета си. Бяхме 10-12 души и той каза: ,,Това е положението, трябва да се свърши с тази история, колкото и да е болезнена." Какво е главното за мен и моята равносметка. Това е еднопартийната система - строителство на пътища, на ТКЗС-та и т.н. Тя е единствената, която може да управлява тези неща. Двурелсовият път няма да се направи с коалиционни партньори. За себе си аз приемам системата за нещо неизбежно, както е неизбежна гилотината при Великата френска революция. Това е исторически период, сега е много лесно да го човъркаш. Но какво се случваше през тези години на социализъм. (Предпочитам да го наричам така, защото комунизъм в България просто не е съществувал. Комунизмът включва Маркс, Енгелс и т.н., и много по-големи неща от това, което е била България след 1944 г.) И дребният занаятчия ходеше на море - от 10-ти ноември насам не съм ходил на почивка по Черноморието. И децата ми не са ходили. Сега идва раят за богатите, за новата буржоазия. Тези, които сега управляват, подготвят цирея, който след години ще потърси същото лекарство - не знам дали ще е комунизъм или социализъм, но ще е в ляво.

-Действително, имаше един черен период, който беше спътник на революцията в първите години. Народният съд, например, но нямаше кой да определи кои бяха престъпници, защото безспорно имаше такива пред него. Не знам дали княз Кирил е бил за куршум или пък Никола Петков. Това е ранен период. Вижте сега какво става в Южна Америка. Това е примитивно, глупаво е, но е неписан закон на всяко такова начало.

-Грешката е, че обещаваха, а не трябваше. Демокрация има, не е като преди, малко по-свободно е в момента - пътувания из чужбина, по-голяма свобода на словото...

-Не са, не ме броят. Макар годините си, аз мога да работя, но в друга насока - мога да пиша, мога да бъда полезен. В момента пиша и нови стихотворения, които са прилични и съвсем различни. Но самотен гейш е сега творецът! Няма приятелства, няма компании, няма съюз между творците. Липсва организация, няма ги и творческите събития отпреди.

-Това е добре, но творецът, като отиде да подкрепи кмета, носи 1000 книги, за да си купи общината и си прави търговията с нея. Не е лошо да има такава търговия, но те са малцина. Ето, сега съм решил да издам книга с най-добрите си творби, но няма кой да ми обърне внимание. Единствено откликна една пловдивска издателска къща - другите казват: ,,Дайте 3000 евро и няма проблем." Елементарна демокрация спрямо интелектуалците.

-Не знам. Не се наемам и да напиша, а и има ли за какво?...

-Не, не, няма такъв климат. Аз обичам да пиша такива произведения, но искам да подчертая, че никога никой не ме е карал насила да сътворя ,,Ода за СССР". Тя свърши толкова работа, че поне на 100-тина артисти спечели по един апартамент. За мен не е спечелила друго, освен една Димитровска награда.

-Няма човек, който да е писал повече за миньори, за монтажници и за летци от мен. Правил съм го, защото съм бил вдъхновен, защото съм ги обичал. Баща ми, когато завърших гимназия, можеше да ми помогне, да ме скрие под крилото си, но ме попита с какво искам да се занимавам. Аз му отвърнах, че ще пиша стихове. Тогава той ми каза: ,,Щом искаш - чупката, напускай къщи". И наистина си взех торбичката, на 18 години, хванах влака и слязох на Своге, защото като прочетох ,,Антрацитни мини" на гарата и реших, че това ще работя. Знаете ли какво е това за едно дете на интелектуалец, което е расло между Димитър Талев и Светослав Минков, между Любомир Пипков, Петко Стайнов и Веселин Стоянов, и художника Илия Бешков, все приятели на моя баща... Но нито за миг не съм съжалявал, че съм станал миньор. Ето това беше за мен социализмът. След това съм работил и в локомотивния завод ,,Георги Димитров". След това станах главен редактор на списание ,,Пламък", ожених се и заживях в Генерал Тошево.

-Моето политическо издигане дойде изведнъж. На един конгрес Милко Балев идва и чете имената на членовете на ЦК. Изведнъж чувам своето име - никой не ме е питал, никой не ми е казвал. В салона - тишина, всеки иска да чуе имената, а аз извиках: ,,Айде, бе!". Балев свали очилата с изненада и ме погледна с недоумение.

-Защото за истинската поезия пари няма. За чалгата има издатели, продуценти, а за поети никой не се наема да работи.

-Да. Трябва да минат години. Сега е часът на чакала, сега гложди, той сега прави врат. Той не може да издава поезия. В момента парите са за замъци с 3-метрови зидове, с камери, с големи кучета. Тузарите дори не ги и посещават - пусто. Кажете ми, може ли това да пробуди в мен някакъв възторг или у някого от другите творци? Какво да напиша? Затова поетът се обръща към себе си, към душата си, и започва да я чопли, макар че тя е изчоплена още от Пушкин, Лермонтов и Вапцаров. Пустиня. Скоро ходих в Червен бряг, видях завод ,,Терем", който осигуряваше 9000 работни места, сега осигурява по 150 инвалидни колички годишно. Боли ме, защото съм го преживял преди години този прогрес.

-Разбира се, че има полза. Виждам децата ми го ползват, но аз така и не успях да се науча да боравя въобще с компютър. А той е изключително удобен за писане...

-Това е скъп дом за мен, 50 години съм прекарвал много време там, в Кунино израснаха децата ми. Но Кунино също стана рожба на 10-ти ноември - едно мъртво село. И не само то. Младите от Кунино са в Испания. Полето - неизорано, буренясало.

-С какъв стих бихте описал България днес?

-В ръцете си държа последната си издадена книга, от която вече имам само една останала бройка - още един белег на демокрацията. Ето и отговор на въпроса ви:

***

На хаккерим ли сме живели?

На хаккерим ли аз живях?

Дрънчат във тъмното медали

и глухо е, мълчи Аллах.

***

Какво си, смешна дисциплина?

Крило, възход, сигнал, напред?

Не. Дисциплината е глина

за хвърковатия поет.

***

Може то да е на глупост кода,

може да е гибел, може да е мъст,

но сега ми поискайте ода,

и ще видите среден пръст.

-Разбира се, то и сега не можеш да се изрепчиш много. Аз съм бил оптимист, Валери Петров вчера говори за това, че толкова много е грозното и ако седнеш да пишеш за него, ще забиеш.

-Моето щастие беше, че живях между най-умните и най-талантливите хора на България. Аз съм седял на коляното на Вапцаров и го питах: ,,Чичо Кольо, защо ръцете ти миришат на нафта?", а той беше огняр, миеше си ръцете, но миризмата оставаше... А той: ,,Орленце, (така ми казваше той), дай да ти кажа какво ще направя, като дойде червената армия в София! Ще спра първия танк и ще помоля майора да те качи и да те повози, защото си ми приятел". Е, как мога да забравя това време?

-Искам да забравя безчестието, завистта и злобата, която спи в душата на много хора. Конкретен пример - аз съм на 19 години и Людмил Стоянов ме изпрати в Грузия, за да науча езика и после да мога да преведа техния национален епос. Отидох на летището и се качих вече на самолета. След малко чувам: ,,Орлин Орлинов да слезе от самолета!" заради справка, а самолетът отлетя. Оказа се, че един мой колега е написал едно идиотско писмо. Там той ме обвинява, че отивам в Грузия, за да убия Сталин, макар че той там не стъпваше. Ето това бяха глупостите в еднопартийната система. Друго - баща ми имаше горчиви спомени с една пиеса - ,,Заровеното слънце", която му разсипа живота и не успя да оцелее от тази горчивина. След премиерата й на бургаска сцена излезе една голяма статия в ,,Работническо дело", че Орлин Василев изопачава действителността. Ставаше въпрос за един главен счетоводител на мина, който е останал на длъжност още опреди 9-ти. Той казваше така: ,,Вие комунистите сте много готини хора, много е добре да се живее с вас".

Интервю на

Йочка Димитрова и

Васил Василев