Проф. Евелина Келбечева за Фрог: Метастазите на тоталитарния комунистически режим още не са изчезнали

В интервю за ФрогНюз историкът проф. Евелина Келбечева посочи, че най-големите престъпления на комунизма не са получили правосъдие. Тревожно е, че немалка част от българите не са разбирали дълбочината на политическото насилие, безкрайните лъжи и антихуманността на режима, който ги е тъпкал близо половин век. Проф. Келбелчева заяви, че Съветските паметници в големите градове на страната, са жалони на насилие и лъжа. Тя изтъкна, че русофилията в България е девиация, която се разпространява от 19. век. Според проф. Келбелчева да я виждаме два века след това е много страшно, защото „това невежество и късогледство  -- особено в контекста на войната -- се превръща в агресивна и плашеща сила.“ Проф. Келбелчева изтъкна, че „усещането за свобода и равнопоставеност с цивилизования свят е това, което никой не може да ни отнеме след падането на комунизма.“ 

Разговаряме с проф. Евелина Келбелчева за петите подред парламентарни избори, които предстоят в рамките на две години.

Как са се провеждали изборите по времето на социализма в България, проф. Келбечева?

Със сигурност може да кажем, че понятието „свободни и честни демократични избори“ не важи по никакъв начин, защото такава практика в тоталитарните системи няма. Трябва много ясно да повтаряме отново и отново, ако някой е забравил, че ние живяхме близо половин век в една тоталитарна комунистическа диктатура. Фактически всички възможни политически свободи, създадени от либералната демокрация бяха потъпкани.

В началото --  между 1944 г. до 1948 г. --  в България има опозиция и то не малка, тя е много силна, особено в лицето на земеделската и други партии, които са възстановени, след като не са били легитимни в предишните 10 години. Тези хора до някъде имат илюзията, че ще живеят в една позната им от българската история парламентарна демокрация, но много бързо се разбира, че комунистическата партия няма никакво намерение да се съревновава с когото и да било в нормална многопартийна демократична система. Започват „Кървавите избори“ наречени така заради добре организирано масово  насилие. Започва се с погрома върху свободния партиен печат, последван от физическа разправа с опозиционните дейци... Да не забравяме, че Червения терор в България е най-големият в относителни и в абсолютни цифри спрямо другите страни, окупирани от Червената армия, които стават част от Съветския блок. Това са източно-европейските страни, които бяха  превърнати в „сателити“ на Съветския режим без никой да се съобразява с желанието на народите им.

След окончателното установяване на комунистическата диктатура и унищожаването на опозиционните партии, БКП управлява до 1989 г. с един казионен Земеделски съюз, за който беше ясно, че не е самостоятелна политическа формация. Изборите бяха фарс. Първо: хората се надпреварваха  колко рано ще отидат да гласуват  -- наблюдаваха ги активистите от ОФ. Второ: нямаше дори т.нар. „тъмни стаички“, които пазят тайната на вота. Трето: нямаше избор между кандидати. Под въпрос е дали гласоподавателите изобщо са си правили труд да погледнат имената в бюлетините. Четвърто, което е учудващо неумно, как всеки път резултатите бяха толкова еднакви. От всички възможни избори, проведени в т.нар. Народна Република България, Българската Комунистическа партия печелеше, с 98-99%, което разбира се е невъзможно, защото във всички избори има и невалидни бюлетини.

Правех интервюта с очевидци, защото исках да разбера точно как са действали и по какъв начин са проявявали своята непоносимост към режима и какви са били техните скрити форми на съпротива. Повечето от отговорите бяха свързани със спомена за това, че хората масово са късали и унищожавали бюлетините. Унищожавали са ги. Хора, с които съм говорила в големите градове  -- предимно те казваха, че това е бил единствения начин да изразят, макар и скрито, своето неподчинение към комунистическата власт.

По времето на комунистическия режим изборите са били задължителни, а резултатите от тях предопределени. Тогава хората не са имали реален избор между различни партии. Допустима ли е тезата, че това рефлектира в днешно време и поради това част от хората не гласуват и затова сме свидетели на ниска избирателна активност?

В много отношения имаме неизживяни манталитетни нагласи, които продължават вече три десетилетия след  рухването на комунистическата диктатура. Може би най-трудното нещо, което се променя в едно общество е промяната на социокултурните модели – особено в общество, което е дълбоко скептично и където „политическо“, се превърна в мръсна дума. За жалост виждам много такива прояви в сегашното българско общество. Тенденцията, която много силно се откроява от социологическите изследвания, отразява процеса на аполитичност и то специално сред младото поколение между 17-30 г.  Това е установено за последните десет години. Не беше така в началото на 90-те години, когато ние преживяхме с огромен ентусиазъм падането на режима и участвахме в „пиянството на един народ“ – да използвам метафората на Вазов за великото опиянение от свободата. Ние получихме свобода и до какво доведе тя е големият въпрос днес. Няма консенсус в общественото мнение дали имаме „показна“ и „фасадна“ демокрация и държава на задкулисието или имаме наистина дълбока революция в българската история. При всеки случай не успяхме да осмислим интелектуално случващото се.

Факт е, но като че ли трябва да се напомня непрекъснато – материалното благосъстояние на българския народ расте всяка година. Същевременно виждам, че този национален спорт на мрънкане --  за всичко и от всеки  -- замъглява реалната картина какво представлява българското общество и колко напред е отишло в своето развитие през последните няколко десетилетия. Този феномен е тровещ и то не само за младото поколение, а и за цялото българско общество – невъзможността да се погледнат истинските параметри на това какво представлява България, колко напред е отишла в своето развитие за тези години, как свободата донесе усещането за равнопоставеност със света. Хората за първи път след почти половин век имат възможност да пътуват свободно, а не да бъдат стреляни по телените кльонове на границите. Могат да изберат къде и как да учат и работят, къде да живеят със семействата си. Вижда се също и тенденцията да се връщат обратно в България. Усещането за свобода и равнопоставеност с цивилизования свят е това, което никой не може да ни отнеме.

За това е абсурдно и контрапродуктивно това мрънкане и мантрата „всички са маскари“, която е изключително обидна като ниво на мислене и като ниво на саморефлексия. С тази мантра ние обезсмисляме до голяма степен усилията на много хора, които направиха невероятни усилия да променят България и продължават да ги правят.      

Как се провеждат изборите в началото на Демокрацията в България?

Бях член на Българското сдружение за честни избори и имам наблюдение от малки населени места, защото по-големите градове тогава бяха „сини“. Тогава основното противопоставяне беше между „червено и синьо“. Сега имаме повече цветове: зелено, жълто, дори червено-кафевеещо с формациите, които са пряко свързани и дотирани от Кремъл. Имаше случаи, в които просто не можехме да повярваме на очите си. Ние ходехме в екипи и всичко беше документирано. Намирали сме в урните пликове с бюлетини вътре с пари. Това го установихме неколкократно в Северна България. Пликовете бяха с бюлетини на БСП. Не малко такива факти бяха огласени.

Това, което се случи напоследък с надделяването на партиите, които явно ужасно ги е страх от машинния вот и от това, че този вот не може да бъде манипулиран и изкривен или да бъде предварително подготвен, е много тежка регресия в цялата демократична система на избори в България. Съюзяването на „хартиеното лоби“ дойде, защото тези партии имат страх и интерес да няма независимо и честно броене на бюлетините. Говорила съм с членове на избирателни комисии. Ясно е как се унищожават бюлетини чрез съвсем малко нацапване с мастило, или нещо друго – и бюлетината вече се смята за невалидна. Тези манипулации можеха да престанат с машинния вот, ако не беше диктатът на обединените партии, които успяха да  опазят своите възможности за фалшификации на изборите.

За съжаление напоследък ние също ставаме свидетели на т.нар. „кървави избори“. През 2021г. кметът на с. Белгун в община Каварна Благомир Станев каза, че е бил пребит в офиса на ГЕРБ заради резултата на парламентарните избори. Според него причина за физическата разправа е познанството му с координатора на ДПС в Каварна и гласовете за движението. Какъв е вашият коментар. Сякаш тези мракобесни времена се завръщат?

Не познавам детайлите на този случай, но фактът, че през втората четвърт на 21-ви век в България може да има случай на политическо насилие е абсолютно неприемливо. Никой цивилизован човек не може да приеме такъв тип поведение. Независимо от коя политическа сила е извършителят или жертвата, всякакъв тип политическо насилие – пропагандно, интелектуално, психологическо или физическо, не може да бъде оправдано, нито толерирано.

Защо толкова много хора изпитват соцносталгия?

Този психо-социален процес е изследван нееднократно. Във всички страни от бившия Съветски лагер има такава тенденция и такъв вид сегменти от обществото. В България те са най-силни. Причините са многофакторни. Основната причина е, че българското общество беше държано в невежество по отношение на истината за комунизма, защото е известно как честни членове на БКП след промените буквално избухнаха срещу престъпленията на режима. Те си хвърлиха партийните билети, когато узнаха колко много и какви концентрационни лагери е имало в комунистическа България и когато започнаха да излизат спомените и истината за целия политически терор в България, който не е преставал. Тогава за една нощ БКП се преименува на БСП, но никога не се реформира. Терорът, който БКП налага не престава през всичките години на нейното управление. Най-силното доказателство за това е т.нар „Възродителен процес“, който обхваща множество подобни действия, провеждани периодично през различен период от време, но накрая с насилственото преименуване на българските турци се доказа за пореден път тоталитарната и антихуманна същност на този режим, както и степента на политическо насилие.

Соцносталгията се подхранва от това, че не успяхме да постигнем консенсус, както беше в другите страни, бивши сателити на СССР, по отношение на най-близкото минало. Соцносталгията е резултат предимно от незнание и отказ от знание според мен. Също и от прикриването на всички престъпления. В България няма осъдени за лагерите, нито за икономическите престъпления на комунизма, както и за Възродителния процес. Най-големите престъпления на комунизма не получиха справедлива присъда, дори само символно -- при нас има само частични актове на т.нар. „Справедливост на Прехода“.

Имаме един единствен закон и той е декларация от 2000 г., който обявява комунистическият режим за престъпен. В него се изброяват всички престъпления на режима. За съжаление законът не само е широко неизвестен, но преди всичко няма сила, защото няма предвидени действия по него. Провалиха се всички опити да бъдат подведени под наказателна отговорност виновниците за документирани комунистически престъпления,  особено болезнено е прекратяването на делото срещу функционерите в концентрационните лагери. Да не говорим за Тодор Живков, който беше осъден, което е повече от смешно – за раздаване на апартаменти. Не му повдигнаха изобщо обвинение за това, че е предложил два пъти и то с пълното единодушие на ЦК на БКП, България да стане част от СССР. Първият опит за това е през 1963 г. по времето на Никита Хрушчов, а вторият е през 1973 г. По време на Леонид Брежнев. Само този факт говори за сбърканата юридическа рамка, в която  започнахме новата си фаза на демокрация.

Освен това тази част от българското население, която обедня, стана крепост на соцносталгията. Едно от най-големите несполучия на дългия и противоречив преходен период е пенсионната реформа. Не може да се намери оправдание за начините, по които беше променян над 150 пъти пенсионния закон, който все не отговаря на елементарните човешки нужди на голяма част от българските пенсионери. Това втвърди техните соцносталгични нагласи. Имаме много ниска масова култура, която разпространява дивотии от типа на: „Тогава кренвиршите бяха с месо“, „Ходили сме на почивка безплатно“. Най-големите митове, които се повтарят от стотици хора, са как по времето на соца и при Тато образованието и здравеопазването били безплатни. Няма по-голям идиотизъм от това. И двете се заплащат от данъците на българите. Това продължава да се повтаря и то толкова натрапчиво, че вече като кажеш истината се налага да убеждаваш хората в нея, а от това няма нужда, защото говорят фактите. Все пак е необходимо да бъде напомняна истината, защото непрекъснато се преповтарят  спекулациите по темата, точно като че ли слушаме радиоточка от миналото...

Как си обяснявате, че има млади хора, които не са живяли по социализма и не го познават, но въпреки това изразяват уверено убеждението, че хората са живели по-добре от сега?

Това е съчетание от процеса на не-образование, и на несекващата  77 години пропаганда. И от липсата на ясни и кохерентни политики, за да се стигне до осъзнаването какво е бил и какво ни е оставил като наследство комунистическия режим. Инвазията в главите на тези млади хора от соцносталгичните спомени от техните баби и дядовци, които не могат по никакъв начин да бъдат автентичен извор на история, защото това са просто хора носталгици спрямо собствената си младост. Днес се оказва, че голяма част от тях и досега не разбират безобразието на режима, който ги е тъпкал близо половин век.

Как ще коментирате твърденията за „икономическия цъфтеж“ на България по времето на социализма, въпреки че страната ни има няколко фалита?

Лъжа, лъжа и пак лъжа. Българската държава има три фалита, някои ги наричат дългови кризи. Те са между 60-те и края на 80-те години на 20. век. Единият е резултат от това, че СССР Големият брат размахва пръст: „Писна ни да наливаме пари в неработещата ви икономика“, за която те удобно забравят, че е наложена от тях самите чрез унищожаването на селското стопанство и насилственото налагане на колективизация на земята, и форсирането на тежката индустрия, за която България няма ресурс. Повечето суровини като руда и др. трябва да се доставят от СССР. В България липсва не само традиция, а  и база за тежка индустриализация, която обслужва само съветските интереси, включително военни... Страната ни е принудена да продаде за жълти стотинки „доброволно предадения за съхранение“ в Москва български златен резерв, който е повече от 20 тона злато, за да погаси част от дълга си към СССР, който е резултат именно от наложения съветски модел на управление в страната ни.

Всички мантри за това „колко е бил прекрасен“ комунистическия режим, веднага падат, като се знаят истинските факти. Другата дълбоко закодирана фалшификация е колко спокойно е било по времето на соца – за условията на благоденствие, в които хората са живяли, както и че е липсвала престъпност. Нищо подобно! Благодарение на това, че се отвориха и публикуваха най-после  архиви на държавни, партийни и ведомствени структури, стана ясно, че битовата престъпност в България по времето на комунизма е била два пъти по-висока от днес. Сега има гласност, но продаваемите новини са лошите новини и ние научаваме за абсолютно всяко произшествие, което се е случило във всяко кътче на България. През всичките 45 години ние не сме имали никаква информация за нивото на битовата престъпност и убийства в страната.

 

Как ще коментирате действията на определени партии и граждани, които наскоро браниха Паметникът на съветската армия в София?

Фактът, че в това начинание „Възраждане“ и БСП са заедно показва много ясно тяхната идеология – и зависимости... Русофилията в България е девиация, която се разпространява от 19. век. Да я виждаме два века след това е много страшно, защото тя е не само невежество и късогледство, но особено в контекста на завоевателна война се превръща в агресивна и плашеща сила.Тя е опасна за развитието на един нормален, демократичен политически живот в България. Нашите възрожденци, като Раковски, Левски, Захари Стоянов, Стамболов и др., всички те са наясно за истинските намерения на Руската империя на Балканите, както и за истината за подклажданата от Русия дълбоко емоционална нагласи към Дядо Иван...Тази русофилия се затвърждава, разбира се, с акта на частичното освобождение на България  през 1878 г. През 30-те години на 20. век, комунистическият деец и Генерален секретар на Коминтерна Васил Коларов издава в СССР книга само с документи от руските архиви, която се казва „Авантюрите на руския царизъм в България“. Сборникът беше инкриминиран по времето на комунизма. Никой не можеше да го намери. От тази публикация ясно и обстойно се вижда, че единствено и само защото българите стоят на геостратегическата позиция преди проливите и  достъпът до топлото море – които са голямата цел за постигане на Русия – те влизат в плановете на империята. Това е руската политика спрямо България. Всичко друго е пропагандни камуфлажи от типа на „голяма любов“ , „славянски братя“ и и т.н.  

За това големите строители на съвременна България се обявиха против Русия  --  защото видяха, че в Русия се гледа на България като на Задунайска губерния.    

Как ще коментирате масовите твърдения в обществото, че Русия ни е освободила?

Да, България се появява на картата на Европа отново, но тя е частично освободена и разпокъсана с предварителните договорки между Русия и Великите сили. Колко хора знаят примерно, че ние си плащаме за т.нар. освобождение от турско робство. Чл. 22 на Берлинския договор постановява, че България трябва да изплати окупационен дълг на Русия. Според експерти тогава той възлиза на 32 тона злато. В това число влиза сумата за военната окупация на България от руските войски, която продължава две години и заплатата на имперския комисар, която е 600 000 златни франка на година. Заплатата на българския княз след това е 500 000 златни франка на година. Този факт сам по себе си е показателен. Ние си плащаме освобождението не само с жертви, но и с милиони златни левове!

Въпреки всичко българското общество не иска да си отвори очите за истината. Този синдром на камилската птица продължава и до днес с още по-голяма сила, защото към русофилството се прибавя и соцносталгията, и необяснимото преклонение към мощта на Путин, което дори не искам да коментирам. Малоумно и самоунизително е папагалското повтаряне  у нас на неговата пропаганда, която счупи всички възможни рекорди на лъжа и фалшификация на историята.

Един от най-големите проблеми е, че съществува дълбоко  разминаване между това, което историческите науки разкриват и нивото на разбиране и преосмисляне в обществото. Ние сме истински отровени от митове, създадени и преповтаряни от руската и от съветската пропаганда... Голяма част от българите отказват да повярва на истина, доказана от учените. Повтарям – 106 180 250 рубли и 40 копейки е окупационният дълг на България през 1879 г.. Голяма част от него е погасена със заем през 1902 г. Страната ни плаща много прецизно в продължение на десетилетия -- над 26 млн. златни лева за този първи окупационен период. Българското правителство изплаща и доживотни пенсии на руснаците, които решават да останат в България след войната. Нека вметна тук, че 200 паметници на падналите във войната 1877-1878, които са действителни войнишки паметници, –– несравними с гигантските фалшиви „съветски  освободители“ след 1944 г. – та руските паметници се поддържат изрядно и до ден днешен те не са били обект на карнавализация и присмех. Това са цифри и факти, които по никакъв начин не могат да бъдат оспорени.

Преди освобождението от Руско-турската война, през лятото на 1876 г., когато има българска криза след Априлското въстание, представители на най-високо ниво на Австро-Унгария и Русия се срещат. Те подписват секретно споразумение, с което се разбират, че няма никога да има голяма славянска държава на Балканите. Това означава, че Сан Стефанска България е един от най-големите блъфове, който създава безумна надежда в обществото, че мечтата за една държава на всички българи ще бъде осъществена. Русия знае прекрасно какво самата тя прави, но с тази лъжа поддържа своя образ на освободител.

След 1878 г. Русия започва яростна намеса в българската вътрешна и външна политика, във военното дело и дипломацията. Раздават се огромни пари, за да бъдат подкупвани български военни, политици, общественици, които да бъдат нейна пета колона.  Всичко това води до безпрецедентния държавнически акт на Стефан Стамболов, който решава да извади България от орбитата на Русия и да прекрати дипломатическите отношения между България и Русия за десет години. За което плаща с живота си...

Защо ставаме свидетели на това непрекъснато пренаписване на историята?

Сега ставаме свидетели чрез изключително арогантната пропаганда на руското посолство, на откровени  фалшификации на цялата българска история и българо- руските и българо-съветските отношения. Размахват се цифри, които нямат нищо общо с действителността, за костите на руските войници по българските земи. Това, че се цитират 200 000 убити по време на войната 1877-1878 г. изобщо не отговаря на истината. Жертвите се знаят, и то от официални доклади на комисия, публикувани в Руската империя през 1886 г.. Те са  -- 11 905 убити и ранени  и 5 121 безследно изчезнали. Тук не броим българите, които дават 1347 жертви, нито румънци, сърби, фини и т.н.. Трябва да се напомни, че има документална истина и тя не бива да бъде преиначавана по никакъв начин. Никой няма право да трови общественото съзнание с тези продължаващи лъжи. Хаосът в социалните мрежи е доминиран от откровена проруска пропаганда. Тя няма общо с документалната истина. Ние се сблъскваме с един брутален акт на т.н. масово Гьобелсов тип пропаганда, която е една и съща в тоталитарните държави. Болшевишката   -  комунистическа пропаганда не е по-малко опасна и агресивна от тази в Нацистка Германия. Освен това продължава по-дълго и предхожда тази в Германия. А две десетилетия ескалира с нова сила в Путинова Русия.

Как ще коментирате, че в София има улица „Граф Игнатиев“, предвид факта, че Игнатиев е свързан с екзекуцията на Левски. Ключово е, че делото за свобода и независимост на един от най-великите ни българи можеше да успее. Тогава сами щяхме да се освободим. Нямаше да има нужда да идва руската армия.

Тази разходка в центъра на София, минава през улици и булеварди наречени на хора, които са работили срещу България, включително и Граф Игнатиев, тогава все още полковник. Той е противник на независимостта на българската църква. Игнатиев проваля възможността българският въпрос да бъде разрешен по дипломатически път, а преди това има ключова позиция по решаването на съдбата на Левски. Фрапиращо е, че всичко това се знае, а българското обществено мнение продължава да бъде държано в състояние на сълзливо-русофилска носталгия и отказ да разбере историческата истина.  Държи се от тези, които предпочитат  да се разхождат по „Цар Освободител“ до „Александър Невски“, и между „Дондуков“ и „Аксаков“.

Същото се отнася, даже в по-голяма степен и за всичките близо 186 паметници на Съветската армия в България. Няма голям български град, който да не е доминиран от тези жалони на насилие и лъжа, каквито са съветските паметници, символи на „второто освобождение“.  Единствено в България легитимни политически партии могат да си позволят да демонстрират с т.нар. „живи вериги“ за опазването на един от най-отвратителните символи на окупация на собствената им страна.     

Това е непрекъсващ парадокс. България е единствената държава в Европа, която е съюзник на Германия по времето на Втората световната война и същевременно поддържа мир и активни дипломатически отношения със СССР. Безпрецедентно е решението  -- отстояването на това решение  -- на Цар Борис III да не изпрати войски на Източния фронт. А през септември 1944 г., когато ни окупира Червената армия, ние вече сме във война с Германия. Цената на тази окупация възлиза на 3/4 от  националния бюджет на България. България плаща за „второто си освобождение“ 133 милиарда лева. Страната е разкоствана цели 3 години и преживява най-голямата политическа, икономическа и социо-културна криза в новата ни история. Има и такива, които се опитват да опровергаят тези факти...

Най-тъжното е, че метастазите на тоталитарния комунистически режим не са изчезнали. Културно-историческото самоосъзнаване на прекалено голяма част от обществото е далеч от доказани истини за историческите процеси. Една част от хората отказват да видят реалността, включително след поредната ужасяваща руска агресия и войната в Украйна. Много тежък въпрос е: „Кои могат да бъдат поддръжниците на Путин след тази инвазия?!“ 

Проф. Евелина Келбечева е родена в Пловдив. Завършва история и френска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Тя е професор, д-р на историческите науки. Проф. Келбечева е специализант на “Фулбрайт” в САЩ. Тя е гост-преподавател в Калифорнийския университет “Ървайн”. Занимава се с модерна европейска история и културна история. От 1998 г. преподава в Американския университет в България (АУБ) в Благоевград. Изнасяла е лекции и презентации в Библиотеката на Конгреса на САЩ, унивeрситетите: “Харвард”, “Принстън” и “Колумбия”.

Интервю на Ирина Тодорова