Проф. Никола Алтънков: Съветският съюз ни подгони като овце да участваме във войната срещу Германия

-  Проф. Алтънков, тази година датата 9 май беше една от най-коментираните, заради отказа на много световни лидери за отидат в Москва и да покажат уважението си към този ден. Хората се объркаха в преценката си, дали празникът трябва да се отбелязва от българите. Какво мислите  за това?

-  Тази година отново се повдига въпросът за честване, свързано с датата 9 май, и по този начин се прави пореден опит за разделение в обществото ни. Отново се появява призракът на фашизма, създава се подозрение относно същността на случилото се преди 70 години, призовава се България да избере страна в един диспут, съществуващ като че ли само в главите на закоравели фанатици. Съвсем излишно ни карат да помрачим ведрото си майско-пролетно настроение и да вкараме един излишен празник в месеца на св. Георги, на светите братя Кирил и Методи и на Празника на цветята, който се празнува от 71 години у нас и като Празник на труда.

-  Но Европа също отбелязва този празник.

-  Страните от Европейския съюз честват Деня на Европа на две важни дати. Датата 5 май е празник за Съвета на Европа, който ознаменува създаването си на същата дата през 1949 год. и се почита официално от 1964 год. Една година по-късно френският министър на външните работи Робер Шуман призовава Франция, Германия и други европейски страни да слеят своите въглищни и стоманени индустрии като „първа стъпка към европейска федерация”. Създава се първата европейска формация наречена Европейска Въглищна и Стоманена Общност и денят на декларацията Шуман – 9 май се приема като официалното начало на ЕС. На срещата на неговите лидери в Милано през 1985 год. е взето решение денят 9 май да се чества като „Ден на Европа”. Европейският парламент потвърди датата през октомври 2008 год. У нас той се отбелязва от 29 март 2005 год. с постановление на Министерския съвет.

-  Как се отбелязва този ден в Европейските страни?

-  Този ден е повод за празнични изяви в повечето европейски страни. 9 май е символ на обединена Европа наред с Одата на радостта от Бетовен, наред със синия флаг със златните звезди, наред с единната валута и другите общи прояви на солидарност с европейските ценности: мир, разбирателство, добро съседство и взаимопомощ между народите. Няма съмнение, че гражданите на този „общ европейски дом” са решени да отстояват тези ценности, както е и сигурно и това, че мястото на страната ни е там, където са нашите приятели и съюзници.   Толкова за Денят на Европа. Недоразумението е изчистено.

-  Какво е, обаче положението с т.нар. „Ден на Победата”, който от различните европейски страни се чества на различни дати през месец май и освен това се нарича и по различен начин?

-  Дания и Холандия празнуват на 5 май и наричат този ден „Освобождение” (Befrielsen и Bevrijdingsdag); Великобритания празнува на 7 май; в Украйна 8 май е ден на „Пам`яті та примирення”, а на 9 май се чества  "День перемоги над нацизмом у Другій світовій війні", в Русия, Казахстан и Белорусия на 9 май се честват: съответно „День победы",  „Жеңіс күні” и „Дзень Перамогі”. Франция отбелязва на 8 май Victoire 1945, а Чехия, Словакия и Полша отбелязват съответно Den vítězství, Deň víťazstva nad fašizmom и "Dzień Zwycięstwa". А Италия чества своя  "Festa della Liberazione" по-рано, на 25 април.

-  Защо краят на Втората световна война, Денят на победата, Денят на освобождението се честват на различни дати?

-  Въпросът може да изглежда не толкова важен, причините да ни се виждат формални, но самият проблем е наситен с много политика и идеология. На 6 май 1945 год. в 18 ч. пада Бреслау (сега Вроцлав в Чехия). Изглежда, че това е била сламката, която е пречупила гърба на немската съпротива, понеже само след половин час генерал-полковник Алфред Йодл, началник щаба на OKW – (Oberkommando der Werhmacht), Германското върховно командване, се явява в Реймс (Северозападна Франция, Шампан-Арден), където в едно училище е временната Главна квартира на западните съюзници, и предлага предаването на немските войски, биещи се срещу тях. Върховният главнокомандващ, американският генерал (4 звезди) Дуайт Айзенхауер, отхвърля предложението, също както преди него е отказал примирие и английският фелдмаршал Бърнард Монтгомери. Айзенхауер настоява за пълна и безусловна капитулация на всички немски войски по всички фронтове срещу всички съюзници, включително СССР. Генерал Йодл влиза в  радио-връзка с адмирал Дьониц, който е райхспрезидента на Германия след самоубийството на Хитлер на 30 април.  Дьониц, намиращ се във Фленсбург, Северна Германия със своето правителство, се съгласява на това искане. Изготвят се документите за капитулацията на четири езика – английски, немски, френски и руски – и се изпращат за одобрение до Лондон, Париж и Москва. Минават часове, а съгласие от Москва не идва.

-  Какво се случва след това?

-  Губи се време, войната продължава, дават се жертви, в Реймс се създава неудобно и нетърпимо положение. Генерал Айзенхауер е нервен и вероятно вбесен от случилото се, понеже той отказва да присъства на планираното подписване на капитулацията, а изпраща своя началник щаб, генерал лейтенант Уолтър Бедел Смит. Най-после – и след съгласието на съветския представител, генерал-майор Иван Алексеевич Суслопаров, – германците са извикани след полунощ и в 2,30 ч. сутринта на 7 май се пристъпва към кратката церемония. Точното време на подписването на „пълната и безусловна” капитулация на Германия е 7 май в 2,41 ч. сутринта, като активните операции по фронтовете трябва да бъдат прекратени до 23,01 часа централно европейско време  на 8 май.  Генерал Алфред Йодл подписва в присъствието на генерал-адмирал Ханс-Георг фон Фридебург и майор Вилхелм Оксениус. Освен генералите Смит и Суслопаров подпис като свидетел полага и френският генерал Франсоа Сьове. С това обаче проблемите не свършват, а сякаш тепърва започват.

-  Как реагира Москва на всичко това?

-  От Москва пристига съобщение, че генерал Суслопаров не е бил упълномощен да подпише капитулацията,че Сталин не е съгласен и с мястото на  церемонията. Тя трябва да се състои не на освободена територия (Франция), а в самата столица на агресора, в Берлин, и то в присъствието на висш съветски главнокомандващ. Не е одобрен също така и текстът на самия документ. Предвидливо генерал Суслопаров е вмъкнал клауза в подписания документ, с която се дава възможност за повторна церемония на различно място. Решено е документът за капитулацията на Германия да бъде подписан на следващия ден, 8 май в Берлин. Проблемът с точния текст на документа се урежда с помощта на извикания по спешност дипломат Роберт Даниел Мърфи. Въвежда се предварително одобрения текст от „тримата големи” (Сталин, Чърчил и Рузвелт) на 14 март 1945 год., след дискусии, които продължили повече от година. Съобщава се, че вече подписаният документ е бил „предварителен” и новата церемония по подписването на капитулацията е насрочена за вечерта на 8 май.

-  Така ли приключва всичко?

-  Предградието на Берлин – Карлсхорст, където е временната Главна квартира на съветските войски – е определено за място на събитието. За разлика от Реймс тук вниманието в церемонията се центрира върху съветския маршал Георги Жуков, командир на Първи беларуски фронт, и явно най-високопоставения военоначалник от страна на СССР. Това удовлетворява Сталин, който твърди, че страната му е поела най-много жертви и е допринесла най-много за победата над Германия. Актът на капитулацията е подписан от върховния главнокомандващ на Вермахта, фелдмаршал Вилхелм Кайтел, от генерал полковник Ханс-Юрген Щумпф за Luftwaffe (въздушните сили) както и от генерал-адмирал Ханс-Георг фон Фридебург за немската флота. За западните съюзници подписите си полагат английският маршал от въздушните сили Артур Уйлям Тедър, заместник-военоначалник на Съюзническия експедиционен корпус (Allied Expeditionary Force), генерал Карл Спаатц, командир на Американските стратегически въздушни войски и генерал Жан дьо Латр дьо Тасини, командир на Първа френска армия. Времето на подписването е малко преди полунощ на 8 май, но в Москва вече е 9 май. Поради разликата във времето се явяват и бъдещите проблеми. За Запада „Деня на победата” е 8 май, а за СССР е 9 май.

-  Остава да се изясни какво чества нашето отечество България, кога, на коя дата го чества и защо го чества.

-  В миналото, до 1989 год. нещата бяха ясни: ние празнувахме Победата над фашизма на 9 май, радвахме се и се гордеехме с участието ни във войната, бяхме я даже нарекли „Отечествена война”. И до ден днешен родните комунисти и заслепените москвопоклонници продължават да настояват върху тези погрешни тези и съвсем не е за чудене, че преди месец комунистически депутати предложиха да внесат в Народното събрание Проектозакон за признаване на още живите „борци против фашизма” (и против капитализма?) статут на участници в „Отечествената война”.

-  Кое е погрешното в тези твърдения?

-  Почти всичко. Изглежда уточнено, даже и от казионните историци, че в България не е имало фашистки режим и следователно не е било възможно да има борци против фашизма. Възможно е да е имало хора с фашистки въгледи, но това не прави страната фашистка, както наличието на комунисти днес не прави България комунистическа. Ако някой българин се е борил против фашизма извън България, той би трябвало да си търси признание на заслугите в Италия, или там където се е сражавал. Не е възможно като народ, нация и държава да честваме каквато и да е победа във Втората световна война, понеже ние бяхме съюзници на Германия (и на Италия и Япония) и в края на войната се оказахме победена страна. Да, победена от СССР, САЩ, Великобритания и многоброй-ните техни съюзници, повече от 40 на брой, включващи и съседите ни Гърция и Югославия. По време на преврата на 9 септември 1944 год. ние бяхме в състояние на война с всички тези страни, било по наша или тяхна инициатива.

-  Историята с категоричност ли е отчела този факт?

-  Като победена страна бяхме официално признати и на Парижката мирна конференция през 1947 год.  От 1941 до 1944 год. ние бяхме съюзници на Германия и участвахме с въоръжени сили според изискванията на военните действия и според нашите възможности. Във връзка с освобождението и присъединяването на територии, принадлежащи тогава на други държави – Гърция и Югославия – впрочем, не признато ни от врагове, нито съюзници, ние водихме военни действия срещу гръцки и югославски военни части (партизани), признати от емигрантските им правителства в Лондон като легитимни техни бойни части. Жертвите ни в тези наши действия, които ни бяха обяснени навремето като „гарнизонна служба”, не са уточнени, но вероятно възлизат на не по-малко от 10 000 души (убити, ранени, пленени, изчезнали). Отделно са жертвите от бомбардировки върху цивилното население в България. Това е до преврата в 1944 год. и малко след това. Подгонени като овце от окупатора – Съветския съюз и неговите армии – ние бяхме принудени да участваме във военни действия срещу Германия, дотогавашния наш съюзник. Може би около 500 000 българи са участвали в тази нелепа акция извън наши територии, представена ни като „Отечествена война”. Жертвите ни чак до 12 май 1945 год., когато бяхме стигнали до Клагенфурт, Австрия, на повече от 1 000 (хиляда!) километра от България, също не са обявени, но възлизат вероятно на около 100 000 души (35 000 са официално признати, без да е известно колко са ранените, пленените и изчезналите).

-  Трябва ли да се гордеем като всички страни в Европа?

-  Разбира се, ние с гордост и с радост, с чувства на задоволство и признателност към европейските ценности, които са изконно и наши, честваме и ще продължим да празнуваме Деня на Европа, който ЕС е определил като Ден на помирение, солидарност и разбирателство. В обединена Европа сме заедно с нашите бивши съюзници Германия, Италия, Словакия, Хърватско, Унгария и Румъния и се надяваме в скоро време да поздравим Сърбия, Македония и Албания като нови членки на ЕС, за да завършим мирния цикъл на Балканите.

интервю на Катя Илиева