Психиатърът Георги Койчев: Още сме нормални

Доц. д-р Георги Койчев e клиничен психиатър в Александровска болница и в катедрата по психиатрия. Завежда мъжкото психиатрично отделение. Той е председател на УС „Колегиум частна психиатрия”, който обединява голяма част от психиатрите в страната.

 интервю на Йочка Димитрова

- Каква е психиката на българина в момента?

- Живеем в такова общество, което все още се намира в неструктурираност и ценностната система на хората не е добре организирана. Поради това вероятно, макар процентът им да намалява, хората доста се занимават с политика, и на сцената са предимно политиците. Ние, специалистите, оставаме в „задния двор”. Държавниците ни сигурно малко биха се интересували от психиатрите, ако хората с психични разстройства не боледуваха понякога скандално..

- Означава ли това, че останалата част от българите имат по-малко интереси в други области?

- Не може да се каже, че обществото ни не е интелигентно и незаинтересовано, но акцентите на внимание на хората зависят до голяма степен от социалната ситуация. Ние, българите, все още претърпяваме промяна и това е причината интересите на хората да се променят динамично. Според мен психологическата ситуация в страната съвсем не е лоша. Безспорен е фактът обаче, че политиката е един много важен сектор, най-малкото, защото преустройваме не само България, но и света. В момента настъпват много мощни геополитически процеси, които обясняват защо вниманието към властта е основен феномен. У нас десетилетия наред насаждаха безотговорност, както и копнеж по вземане на решения от магически личности. За това сега лесно нови сили бързо привличат основното внимание. Това обяснява и големия интерес на хора към политиката и защо другите сектори на живота остават в сянка.

- Това са?

- Там където хората, които предприемат нещо - градят материални и културни блага. Те ще изградят нова България. Изглежда обаче, че все още предприемачите не са натрупали достатъчно сила, за да влияят на общественото мнение, да започнат да налагат ценностите, свързани с имот, сигурност, морал. По тази причина в момента обществото се държи от медиите на нивото на “страшната приказка”- колко са убити, какви трагедии стават или какви безредици има. По този начин обществото се инфантилизира и продължава да е нихилистично, израз на което е и посредствеността дето ни залива от всякъде. “Пълният клас гледа надолу, осилът е, който стърчи” – казваше един свещеник. Добрите и свестните хора не вдигат шумотевица, вършат си работата. И това си личи в страната – виждате нови градини, лозови масиви, красиви сгради и пр...Няма вече разруха. Страната е съвършено друга. Но това минава между другото, някак си в реда на нещата, защото не е дразнещо, скандално. Разбира се, че има още много какво да се направи, но това е нормално. Така е било и в  Германия и Япония десетина години след втората световна война. Тогава развалините, неразборията и бандитизмът  са били много по-големи. Смяната на системите е мъчетелен процес.

- Но какво точно е положението ни сега?

- Продължава все още една деструктивна атмосфера: „държавата ни не е държава, политиците ни не са политици, всички са корумпирани”, което вече се повтаря от мнозинството без да се замислят, че това не е цялата истина. Може и да има верни констатации, но подобни детински обобщения са дълбоко погрешни и  това трябва да се спре. Всъщност става дума за много старата  интелектуална традиция на нихилизма, която започва още от края на 19 век. Тя  направи страхотно много бели в света и за съжаление у нас още продължава. Постоянно се повтаря „ всичко ни е кофти”, „много сме зле” или пък  „тези са едикакви си”. Ще дойде моментът, в който най-вероятно всичко ще премине. Но, ако хората не са в състояние да се възхищават един от друг, особено на майсторите, на идолите, то настъпва такова състояние, при което се търсят само кусури, вижда се само лошото и животът става отровен. Според мен полезно би било повече българи да отидат в Египет или в Индия, за да разберат, че живеят в една подредена, цивилизована и относително чиста страна.

- На кои неща да гледаме положително?

- Например на това, че у нас можем да си измислим работата, ако искаме. За разлика от Холандия, Швеция, Великобритания- страните, в които се регламентира всичко и има преопределено развитие, ние разполагаме с толкова празни полета. Може да се започне от където си поискаш. Това е най-хубавото, защото имаме свобода на действие! Те затова чужденците идват тук. Вероятно след десетина – двадесет  години и тук всичко ще бъде разпределено, включително и ролите. Щe стане така, както разказва една лекарка за Англия: „Първите 5 години направо летях. После обаче като ми се родиха двете деца, разбрах, че моята кариера е абсолютно сметната. Аз като лекар до края на живота си ще мога да: си изуча децата, да изплатя една къща и да спестя  пари за старчески дом. Не може въобще илюзия да се прави за нещо повече”. Затова, според мен, предимството на положението ни, е че животът ни не е предварително изчислен и ограничен. Това е свободата - да можеш да избираш.

- Значи ли това, че ще ни е по-добре, ако не влизаме в такива рамки?

- Това е неминуемо. Системата започва да се втвърдява, секторите се разпределят и в крайна сметка все по-малко може да се прояви инициатива. Това е съвсем нормално. За това е най-добре човек да попадне в общество, където се прави нещо ново. У нас промените стават сега, и естествено си носят своите негативи, но носят и въодушевление. Един швейцарец ми каза, че при тях младите хора са много резигнирани, защото страната им остава извън ЕС. Ние някак си свикнахме с идеята за ЕС. Тя обаче дава на хората възможност да мечтаят, да имат една смислова преспектива в бъдещето и вяра, че нещо ще се промени.

- Времето в което живеем, оказва ли влияние за увеличаване на психичните разстройства?

- Не можем да твърдим, че ситуацията в страната е такава, че хората масово се разболяват. Дори тя да е много тежка, както е по време на война, революции и пр. хората не се разболяват по-често от психични заболявания. Има една група психични разстройства, които са постоянни като прояви и количество във всички култури и цивилизации. Те са характерни за нашия биологичин вид, т.е. базират се на една постоянна предразположба. Това са шизофренията, афективните разстройства.

- За нашето общество кое е най-характерното?

- Оказва се, че колкото по-сигурно и спокойно живеят хората, толкова повече имат психологически проблеми. Например, тревожните разстройства,  като страхови неврози, различни видове фобии /напр. от мишки, замърсяване, височина, различни социални дейности и пр./ сега са много по- разпространени. До средата на 19 век тях почти ги е нямало, защото тогава хората са живеели в абсолютна несигурност. Ние малко знаем за тези времена, но пиянството и убийствата са били неконтролируеми. Малтретирането на децата и правенето на невероятни неща с тях до преди 100 години е било нещо нормално.  За това, когато човек е бил много застрашен, е нямал много „време” да има тревожни разстройства. Сега, когато животът в обществото е станал по-сигурен включително и това, че не си застрашен да умреш от глад, че няма непременно да преживееш насилие, те се появяват и стават най-голямата патология. Така могат да се наблюдават много хора, успели в във важни жизнени поприща, изведнъж да изпадат в тежки паники, в ужас от настъпваща смърт. Изследванията не сочат нищо и обикновено се губи много време за изключване на телесна болест, за да се стигне до истинската причина – интензивната тревожност, която трябва да се лекува.

- Значи колкото по-добре ни се устройва обществото толкова по-болни ставаме? 

- Не знам дали сме по-болни, но безспорно е, че колкото по-висок е стандарта, толкова повече нарастват психологичните проблеми и с тях дори и самоубийствата. Когато човек се бори за оцеляването си, той не си задава въпроси от сорта на  „какъв е смисълът на живота”, „какви са ми целите”, защото просто трябва оживее. В момента, в който стане сигурен за основните си биологични потребности, той започва да се пита „защо живея”, „ кой съм аз”...

-  Не трябва ли да се изгради една представа и култура в обществото, която да отговоря на тези философски въпроси?

- Това се прави, но в недостатъчна степен. Особено при нас, където религиозността е предимно ритуална, действително има нужда от нови отговори на основните въпроси. Особено за подрастващите. Смятам, че е време да се спре прахосването на средства и енергия в граденето на църкви, джамии и т.н. Неиобходими са читалища, културни домове, спортни центрове. Светът е нов, все по-променлив и старите притчи не върщат работа.

- Заложено ли е в гените на човек да има психически разстройства?

- Има значение генетиката, както и най-ранните стадии на развитие. Но ако говорим за тревожните състояния  факт е , че само около 7 % заболяват от всички, които преживяват нещо като свищовското земетресение например. Тогава при психиатрите дойдоха много малко хора с т.нар.  посттравматично стресово разстройство - едно непрекъснато повтарящото се преживяване на ужасното събитие - най-често в съня, но може и наяве. Това връщане на лентата всяка нощ заедно с всичките емоции и подробности с течение на времето води до лоши последствия - паметта започва да отслабва, концентрацията и настроенията се променят, често се прибавят алкохол, дроги. Така на практика  човек излиза извън живота. Впрочем това е Холокоста - синдромът на концентрационните лагери. Това винаги трябва да се напомня.

- Как се лекуват тези болести?

- Използват се медикаменти и терапевтични методи, но за целта трябва да се действа на време.

- Кои са най-разпространените?

- Тревожните разстройства са най-много. Също така алкохолизмът. Той е станал доста сериозна болест, която засяга един значителен процент от обществото - 10-15 % . За него обаче напоследък изобщо не се говори, не знам защо. Обществото като, че ли е загърбило тази тема. С годините това намаля, макар че при тоталитаризма се пиеше пак доста. Сега след като се появиха многото ментета, загинаха доста хората от отрови, които пиеха – все пак се слагаше се антифриз в алкохола, като че ли има едно известно намаляване на алкохолната употреба. Но генетичната компонента си остава основен фактор и такива хора са си един постоянен процент.

- Въпросът е да се осъзнаят тези хора.

- Да, така е, но да не забравяме, че се намираме в ситуация „кое по-напред” - пари не достигат,  възбуди се алчността, личният интерес загърбва общото. Има и друго. Възпитанието на децата вече у много хора не е ценност. Те са оставени на учителите, телевизията или на някой друг, а възпитанието не е наемно изкуство. Разбира се, в момента е голяма неразбория и е естествено да има такива неща. Изглежда, че и в тази област се налага някакъв елемент на контрол и принуда.

-  Какво е положението с младото поколение?

- Знаете, че марихуаната нахлу, тютюнопушенето е отдавна, но изглежда, че се разширява, проблем са дрогите. От учители разбирам, че някъде юношите са започнали да бият родителите си т.е агресията е на високо ниво и асоциалността е очевидна. Появи се феноменът на “заробения родител”- длъжен е да удовлетворява желанията на потомъка, без право на изисквания. При отказ – насилие. Според мен загубата на респекта към по-възрастните, към родителя, учителя е много тревожен симптом на социална разруха. За съжаление не знам изхода. Проф. К. Заимов казваше, че децата трябва да се страхуват от баща си за да уважават обществото. Може би когато бащите се заемат нещата ще се променят.

- Коя е най-значимата психична болест ?

- Шизофренията. От нея боледува 1 % от човечеството. По отношение на това разстройство ситуацията в България е подобна на тази в повечето европейски страни. Ние разполагаме с всичко, което го има в света за нужното лечение. Новите, модерни препарати имат голям потенциал, но реализацията му изисква средства и системи, с които все още не разполагаме. За съжаление психичното в нашата родина все още не е съвсем открито. На много нива мисълта се цени по-малко от мотиката и нейните съвременни еквиваленти.

- А до каква степен се лекува шизофренията?

- 20 % оздравяват, 30 % могат с терапия да са близки до практическото здраве, а останалите изискват по-настойчиво лечение и за известна част от тях се  изискват специални грижи.

- Тези 20 % , които оздравяват, адаптират ли се после в обществото?
- Да, те живеят като всички нас. Същото се отнася за голяма част от другите, особено ако спазват препоръките за профилактика.

-Пази ли се тайна от обществото за техния проблем?

От страна на медиците тайната е задължителна. Разбира се, особено в по-малките селища обикновено всичко се знае. По тази причина СЗО поставя особено остро въпроса за стигмата - тези хора да не бъдат ограничавани, пренебрегвани и дискриминирани заради заболяването си.

- Какво е положението с афективните разстройства и депресиите?

- Те са много - в момента са  4 %  от населението боледува от депресия, което означава, че около 300 хиляди човека в България имат нужда от помощ. За възникването на  тези състояния стресът е с важна функция, но все пак голямо е значението на генетичната предразположба. Добре е да се знае, че става дума за не равновесие в биохимията на мозъка, което налага нуждата от лекарства. Психотерапията има помощно значение, а апели като “стегни се”, “ако не си помогнеш сам никой няма да ти помогне” са проява на една от големите глупости, шестващи широко между хората.

- Кои от хората заедно със съответните им професии са предразположени към стрес?

Според СЗО на най-тежък стрес са подложени: лекари, полицаи, журналисти и прависти, т.е. тези които работят с хора и трябва да вземат максимално отговорни решения, за минимално време при минимална информация. Впрочем това се отнася и за други групи, но общо взето стресът в обществата се поема от елитите. Затова в общностите със стабилно и последователно развитие елитарните хора са на особена почит. В това отношение у нас за съжаление е по-популярна андрешковщината.
- Само стресът ли провокира депресиите?

- Главно да, но стресът трябва да се разбира в широкото му значение -  не само като тежки събития и натоварвания, но отравяния, травми, заболявания и пр.

- Кои са симптомите на проблема?

- Липсата на сън и апетит, мрачното настроение, човекът става песимист, не може да се концентрира. Целият жизнен тонус спада, загубва се възможността за радост, за удоволствие и наслада. Обикновено се случва през променливите сезони- пролет-есен. Казват дори, че пролетта е времето на сватбите и самоубийствата. А това, което се говори за пролетната умора е другата голяма глупост. От какво да е уморен човекът? От пържолите? От празниците? Или от напиращата любов?  Нещата са обидно прости. Налице е функционална промяна на мозъка. На биохимията. И за това се изисква биохимична намеса. “Подобното се лекува с подобно”. Това е правило още от времето на Хипократ.

- Самоосъзнават ли се пациентите?

- По принцип да, но пробемът е в късното диагностициране. Все още в Европа 60% от депресивните се пропускат или не се лекуват адекватно. А депресията е с тенденция да стане втората инвалидизираща болест след сърдечните инфаркти. В крайна сметка стигат до психиатрите, но често когато има белези на терапевтична резистентност или пристрастяване към транквилизатори.