П. Софрониев: Прашките с родна бродерия ще са бъдещето на България

интервю на Васил Василев

- Г-н Софрониев, кой е най-големият ни недостатък в мъчителните години на прехода?

- Много е страшна носталгията по „онзи” живот от времето на комунизма, защото ние не разбирахме, а и днес също не разбираме, мизерното щастие, с което живеем. Днес си мислим, че е много хубаво да се върне хлябът от 15 ст., млекцето от 26 ст. и т.н. Това е носталгия по една мизерия, по един неосъществил се живот. Много неща привършват преди да са започнали. Така може да е с любовта, така може и да се случи с живота – да разбереш, че не си живял. Без да си разбрал, че има красиви страни, че има Ниагарски водопад... Без да видиш контраста между сивия ти цвят и останалия пъстър свят.

- На какво се радва днес българинът?

- На същото, на което и преди 30-40 години, с разликата, че можем да си напсуваме президента. Обаче на него толкова му е гот на „Дондуков” 2, че той гледа само да си удвои мандата. На него не му дреме дали си го псувал или не. Той си има неговата пожизнена титла, а ти – нищо, само онова, което са ти позволили. Дори не си заслужава да го псуваш, защото когато му теглиш една майна, той разбира, че си му обърнал внимание. Безразличието е най-страшното наказание, по-страшно дори от това някой да те мрази.

- Какво разбрахте от едночасовото интервю-отчет на Първанов миналата седмица?

- Разбрах, че Георги Първанов е един човек, който в никакъв случай не е мислил за нищо друго, освен да продължи политическата си кариера след 10-те години президентство, които изкара по щастливо стечение на обстоятелствата. Не случайно за 10 години слушахме по микрофона „проба, проба, 1,2,3... Оп, с АБВ не стана, чакай да опитам нещо друго, дали пък няма да мога да се върна в БСП. Бойко ми е приятел, оп, не, да опитаме да не ми е приятел”. След време ще гледаме Първанов в разни фондации да чете лекции на не особено приличен английски, но пък какво от това? Никой никога не ни е вземал за перфектния англоговорящ народ. Всичко се прощава. На Първанов ще му е простено като на певиците от Чирпан, Карнобат и Сунгурларе, на които вечер в ресторанта им е разпечатан с български букви някой евъргрийн, а го пеят на английски език, разписан на кирилица. За нас е важно, че нашият президент ни представя пред света, както впрочем го правят и предишните двама. Това, че така ще бъде и за напред, не е толкова страшно, не може и да ни успокоява, но в мига, в който пуснах телевизора и го видях, разбрах, че той има едно единствено гайле: „А после накъде”. За негово разочарование не сме африканска република, за да бъде президент 42 години, както би му се искало.

- Какво очаквате от предстоящите избори?

- Нищо ново. Тази държава винаги ще има кандидати, които да я управляват. Винаги ще има кандидати за политици, защото досега е доказано на 100%, че от политиката се печели абсолютно безпроблемно. Понякога печелиш и без да искаш. Често при кметовете, например, влизат момчета с бухалки и насила ти казват: „взимай тези 100 000 лв. и ни дай това парче земя, защото имаш деца, имаш близки, които ще пострадат!” Няма обаче по-тъжно нещо от хора, които съжаляват, че никой не иска да ги корумпира, да видят някой лев и те. Много им е тежко, особено на софиянци, защото тук е по-трудно. Какво означават 50 лв. за глас? Ти ще ги вземеш, ще си купиш бяла тениска и ще я покапеш с лютеница, но от където и да погледнеш банкнотата, 50 лв. са си 50 лв. Станат ли парите 100 лв., вече е лошо, защото корумпирани ще са 100% от гласуващите.

- С какво успява да спечели доверието на хората Борисов?

- Борисов прави нещо много умно. Отива в някое село и прегръща баба Марийка – прегръдка, която не се е случвала от много, много време. Това не е популизъм, както някой твърди, а начин за печелене на доверие. Той е човекът, който успя да убеди хората, че магистралите не се ядат, но хранят много хора.

- Оттук нататък какво очаквате да се случи в България?

- Очаквам да се режат още ленти, но и те ще свършат. На мен ми е интересно обаче какво ще се случи след това. Вероятно ще има по една детска градина на дете. Не е ясно защо всичко това се строи при положение, че България обезлюдява. Имаме 180 села с по трима души и още стотина с жители от 3 до 5. Не знам дали е продуктивно да се режат ленти за бъдеще.

- На какво се смее българинът?

- На нищо, не му се пее, не му се танцува. В читалищата имитират някаква културна дейност. Има по 2 състава с народно пеене. На концертите обаче публиката не чака народните певици, а иска да види как децата играят ча-ча и румба. Четох наскоро, че имало бум на курсовете по танци край пилон. Първо се „успокоих”, че няма бум на хора, които се записват да работят на струг и на фреза, после „разбрах”, че не само сме стигнали дъното, а копаем и откриваме нови и нови дъна. Не знам, след танците на пилон какво друго следва. Може би ще си извезат прашките с българска бродерия, за да се знае, че и там защитаваме българщината в най-брилянтния й вид. Когато в бара видя прашки с шевици от 18-ти век, тогава ще съм спокоен, че българското никога няма да умре!

Мотото на твореца: Минавай през касата!

Когато си принуден да се радваш само на това, че имаш работа, когато се радваш, че не си съкратен ти, а този до теб, когато си преживял радостта от оцеляването на работното място, какво остава за теб? Остава да продължиш да минаваш през касата. Това е единствената мотивация да работиш. На хората им убиха желанието да се издигат, да се доказват. Става въпрос единствено за оцеляване, а когато оцеляваш, единственото ти задължение е да минаваш през касата – дали си в сивата икономика или си на легална работа, няма значение. Първият признак на големия срив е, че касиерката е болна или й е болно детето. След това очаквай да ти кажат, че няма пари и предприятието се закрива. Защо е закрито, няма значение. Хората трябва да се пазят от „касиерката е болна”. Освен „минавай през касата” в България, друг начин за оцеляване не е измислен. В същото време има една омраза и жажда да прецакаш колегата си. В същото време не осъзнаваш какъв зор, да не кажа друга трибуквена дума, те чака, защото ще вършиш и неговата работа. Ей това е българинът, радва се, като го товарят с работа! Стигнал съм до извода, че най-щастлив е селският идиот. Прекопава ти 10 декара днес, накрая му дадеш шише ракия, целуне ти ръка, знае, че ще се усмърти, но е щастлив, защото за него винаги има място и работа. В момента, в който той разбере какво обида, какво е срам, чест и пр., с щастието му е свършено.   

За първи път цензурираният куплет от „Казано честно всичко”

Червената върхушка спира песента заради опасни за социализма строфи

„Написах „Казано, честно, всичко ми е наред”, за да разбере българинът, че той е щастлив със своята мизерия, че има минимален праг на радостта”, признава за първи път поетът Петър Софрониев, който е автор на култовия текст на песента, изпълнена от Васил Найденов. „Българинът е доволен, че има нормално кръвно налягане, че не пие хапче за сън преди лягане, че ходи на изложби и кино, защото друго нямаше навремето. Ние се радвахме, че имаме приятелка, която е що-годе добре изглеждаща, защото знаехме хубавиците с кого си лягаха. Това е радостта на идиота, да имаш от всичко по малко и да знаеш, че красивият живот не е за теб. Това е имитация на живот, защото в него нищо не се случва. Когато любовта я няма, ти започваш да я търсиш на екрана. Преди ходехме на кино, сега я търсим в латино сериалите, за да видим поне какво представлява. Не случайно 70-годишните гледат XXL, за да видят как е..т другите, защото преди не са и подозирали, че може да има такива похвати. С това стихотворение извиках: „Глупако, ти си щастлив с твоето нямане, твоите радости са ти позволени, а не придобити”. В комисията от 10 души, които трябваше да одобрят песента, все пак имаше и такива, които не бяха със строго партийно мислене и се усетиха, че това е шарж на всичко онова, което се случва в държавата. Някой се усети, че българският народ е принуден да се радва на днешния ден. Ама, че ще те напече слънцето и ще паднеш, че ще те тресне мълния, не, ти си задължен да се радваш! Песента мина, защото Стефан Димитров написа гениална музика специално за Васко Кеца. Като чул първите акорди, Найденов казал „тази песен е за мен”. Тогава бяха времена, когато само нощта разделяше Богдана, Васко и Стефан. Падна последният куплет, който гласеше:

„Един ден извиках с душа на поет:

„Хей, хора, да знаете, че всичко ми е наред.

Всеки ме изгледа изплашен и блед,

след което ми каза с глас, студен като лед:

„Ти, дето казваше, че всичко ти е наред,

Да знаеш добре, че въобще не си в ред!”

Вместо него се повтаряше вторият куплет и вмъкнаха ръченица. Много умен ход на композитора – вече имаш народен мотив и така по-малко можеш да кажеш, че е лоша песента. Друго си е да има едно хорце. Много хора си мислеха, че като говорят на български с развален руски акцент ще пробиват... След като излезе песента обаче, се усъмнихме дали не сме дръпнали дявола за опашката, както се и случи. Аз влязох в болница, изгоря ми жилището, Васко Найденов също пострада здравословно, така че не е хубаво да си казваш често, че всичко ти е наред. Нещо ни подсказа, че е по-добре да пишем песни за любов, а не да предизвикваме съдбата по този начин”, категоричен е поетът.