Хр. Стоянов: Държавата наднича и в спалните ни

Отлъчен от църквата и анатемосан за “Копелето – Евангелие от Юда”, многократно арестуван за журналистически публикации, следствен и съден заради есетата си, недолюбван от интелигенцията за мемоарите си, спиран от печат, интерниран, готвен за екстрадиране от страната, пребиван – това са “бегли щрихи”, съпровождащи творческата биография на един от най-скандалните и най-вулгарните писатели, както често го определя критиката. Но и най-тиражирания – с по 6, 7, 8... издания на книгите си. Същевременно благ и отзивчив на приказка, когато си добронамерен, чувствителен и безкромпромисен. Това е Христо Стоянов, с когото се запознах преди 20-тина –години и с когото разговарях в едно кафене на столичната “Ангел Кънчев” малко преди представянето на последната му засега книга в книжарница “Пингвините”. Разговорът ни продължи близо час – за книги, за писатели, за помаците и възродителните процеси, за репресии и житейска философия.

интервю на Стоян Колев

- На пазара е поредната ти книга – “Записки по България”. Тя не стъпва на празно място. Какво е новото?  

- Не знам дали забелязваш, Стояне, че страшно много се говори против доносчиците в България, но никой не си зададе въпроса “Как, аджеба, става тоя номер?”. И никой не си зададе въпроса от плюещите – включително и аз съм писал против доносчиците и наистина съм писал с отвращение –- само досносчикът ли е виновен? Kато си помислиш само: Разколников е убиец, ама в ръцете на Достоевски - какъв човек!” и изведнъж си задаваш този въпрос. Ясно, системата е такава. Но доносчиците ги има и в Америка, към която се стремим. В Европа също ги има. Дали са политически или криминални – но те съществуват. Има импланти в структури и така нататък. Аз си задавам въпроса обаче за вербовчика, защото офицерът е ясен – той си е дал задника, работи там. По ми е интересен вербовчикът. И изведнъж се оказах много прав, тръгвайки от тази точка. Защото, ако ти кажат “Майка ти е болна от рак и ние можем да я пратим в Москва, да я пратим в Израел, във Франция, в Америка, защото те можеха да пратят, но трябва да ни кажеш нещо... “ има ли такъв човек, който да не го направи! Има ли такъв? Аз лично ще кажа: Каквото и да е – това е майка. Това е майка! Всеки би го направил. Онзи ден едно ченге ми каза “Аз също съм бил вербовчик и знаеш ли какво правех? Влизам в затвора, казвам на един “Искам да ми носиш.” Той казва “Няма!” – горд. Вечерта петима цигани му спукват задника, защото аз му ги пращам и на другия ден той, държейки се отзад, идва и казва “Какво да направя?” Този човек има деца, този човек има семейство. Мъжкият срам е нещо страшно – хора се самоубиват заради такова нещо! Представи си какво е било. И ние всички крещим – “Господи, какви доносчици, какви идиоти, какво правят... “ Но всъщност каква е системата, кой ги превръща в такива. Не говоря за хора като Задгорски, примерно, които наистина бяха доносчици пар екселанс, те бяха родени за това. Аз не говоря за този тип доносчици, аз говоря за другия тип – хората, които са принудени. Това е една от причините да не си потърся досието. И никога няма да го потърся, защото ако го потърся, не знам какво ще излезе от там. И всъщност зад това нещо, за този, който е направил два или три доноса за мен, каква трагедия се крие, какво са направили, как са му спукали от чукане душичката, защото става въпрос точно за това – ей такава книга искам да напиша, защото някой трябва да го каже туй нещо! Знам, че ще си навлека отново врагове. Веднага ще скочат срещу мен. Майната му! Нека да скочат, но някой трябва да го напише. Господи, ние бъкаме от теми, ние бъкаме от идеи в тази страна. Не казвам държава, защото ние нямаме държава. Ние бъкаме от идеи, а няма кой да го направи – нашата интелигенция квичи, че държавата /ти ще го видиш в “До Страсбург и назад”/ не й е досипала поредната порция помия в копанката. Ей това е страшното. Вместо да седнат и да свършат някакава работа. Иван Динков беше прав, казвайки че това не е народ – това е население и наистина е страшно, когато имаме население, а не народ.  

- Говорим за писатели и журналисти, за граждански и житейски позиции. Какво е мнението ти по случая с Огнян Стефанов?

- Това е журналистика! Да! Мен също ме дърпаха – аз бях един от първите арестувани навремето от прокуратурата. После арестуваха и моите колеги от „Труд” и „24 часа”. Това е така, защото държавата е анонимна и ще ни люшка и маже колкото си иска. При тази анонимна държава – като структура – всеки държавен служител се сдобива с анонимност и той. И ако не ги атакуваме, ако няма регресивни, или както там им викат искове, т. е. когато осъждаш държавата, тогава тя да заведе обратен иск срещу този, който се е провинил, тогава няма как нещата да тръгнат веднъж завинаги. Ако Огнян Стефанов или близките му са съобщили в медиите или някъде, че са го заплашвали и държавата не е обърнала адекватно внимание на това и остави той да изпадне в такава ситуация, би трябвало той да съди държавата в случая. Трябва да изкараме държавата от анонимност и тогава нещата ще се оправят. В цял свят убиват по 14 ли, или колко, журналисти на година, но това е в престрелки или от заблудени куршуми, а не нарочно. Тук става дума за нарочни действия, за които са отговорни не тези, чиито интереси са нарушени от съответния журналист или писател, а е виновна държавата, че не е взела достатъчно адекватни мерки когато той е алармирал за нещо като разследване. Тогава държавата е длъжна в лицето на прокуратурата да се самосезира. Защо не се е самосезирала, когато той е писал за тези проблеми?! Ако тя се беше самосезирала овреме, тези хора щяха да са вътре „на топло”, а нямаше да го трепят навън. Когато имах две смъртни присъди, какво направи държавата? Доля допълнително масло в огъня, образувайки следствено дело за книгите ми, за да бъда окончателно дискредитиран. Значи проблемът е не в това, че някой е бил убит, защото това неминуемо ще стане в една такава държава като нашата. Проблемът е, че държавата не взима адекватни мерки през това време. Всъщност мисля, че такава теза не съм срещал в медийното пространство досега.

- Казваш държавата да се самосезира чрез своите институции, смяташ, че може би тя самата седи в основата на тези репресивни мерки – така ли?

- Самият факт, че държавата мълчи я прави автоматично съучастник. Мълчалив съучастник в процесите. В цял свят го има това – ако убиват човек на улицата и ти не се притечеш – съучастник ли си? Съучастник си. Държавата е на улицата! Тя е навсякъде. Тя е в спалните ни! Ти се съобразяваш с желанията на жена си, защото държавата е създала някакви законови рамки за това, а не защото и жена ти го иска. Но не – тя може да ги използва срещу теб. Така че държавата седи и между теб и жена ти. Ти не можеш да се разведеш нормално, защото там седи държавата и аз вече не знам имаме ли интимни кътчета в душите си при такава държава. Тя може да използва всичко. Абсолютно всичко! Срещу теб! И единственото право, което имаш това е да мълчиш, но аз точно туй пък не го мога.