Здравка Евтимова за ФрогНюз: Денят на народните будители е победа над раболепието, доносничеството и предателството

Това заяви в интервю за ФрогНюз писателката Здравка Евтимова по повод Деня на народните будители, който отбелязваме днес.

Вижте и цялото интервю:

Г-жо Евтимова, има ли съвременни будители в нашето общество?

В нашето съзнание не съществува нито сянка от съмнение, че да, в българското общество съществуват будители и за мен това са учителите, които започват още от детските градини, в началните училища, след това училищата от всяка една възраст, като минем и през висшите учебни заведения. Това са хората, които оформят поколения наред, които превръщат и младите хора, и децата, пък и възрастните, в личности с убеждения. В личности, които не могат да бъдат купени, които не могат да бъдат корумпирани. Това за мен са съвременните будители. Те са създатели на хора, които не могат да бъдат манипулирани, които не могат да бъдат лъгани и които не могат да търпят унижение.

 

Защо ни е нужен такъв тип празник и каква стойност добавя той към нашата идентичност?

 

Този празник е толкова нужен, колкото на жадния чаша вода, колкото на полето, преживяло дълга суша, първите капки на дъжда и един напоителен и обилен дъжд. Защо? Поради следната причина - Празникът на народните будители всъщност е празник на хората, които умеят, които знаят и които трупат специфичен набор от компетентности. Аз си мисля какво липсва на хората без знания и умения. На тях им липсва именно увереността, че са човешки същества. Два пътя виждам пред такива хора. Това е или да бъдат раболепни, да се подмазват, а другият доста по-тежък и горчив път е пътят на доносник. Празникът на будителите е всъщност победа над раболепието, над доносничеството и над предателството. Затова той е така нужен днес. Той е празник на всеки българин, който се стреми да натрупа в себе си знание, да натрупа в себе си умения, така че никой да не може да го манипулира, да го унижава и да се подиграва с неговото достойнство.

 

Имаме ли нужда от повече духовно просвещение според Вас с оглед на нравствената нищета, пред която сме изправени в днешно време?

Нравствената нищета е една пропаст, пред която именно знаещият човек ще се спре и ще отклони общността, която върви по пътя към пропастта. Как да разбираме духовността? Трябва да я разбираме като желание да бъдем почтени в тази много трудна и изпълнена с войни, жертви и трагизъм обстановка. Почтеността винаги е била труден избор. Според мен тя е другото име на високата духовност. Почтеният човек винаги се стреми да се докосне до красивото. Не само да се докосне, но и да го създава - не за себе си, а за хората, които обича, на които държи. И въобще на общността, сред която живее.

Кой е Вашият будител, в който се припознавате като човек?

В живота ми е имало много такива будители. На първо място, бих посочила г-жа Бояджиева, която е вече покойник, моята учителка по литература в Първа английска езикова гимназия в София, която преди толкова много години завърших. Друг будител е прекрасната преводачка Жени Божилова, която превеждайки романа на Рей Бредбъри "Вино от глухарчета" беше получила инфаркт от огромната наслада от работата със словото. Много хора в живота ми са изиграли огромна роля. Бих посочила с огромна благодарност имената на професор Боян Биолчев, на Мирон Иванов, който вече е покойник, мой редактор от в-к "Стършел", на поетесата Станка Пенчева, на Димитър Шумналиев, който е бил мой редактор, прекрасен белетрист. Те са ме научили как трябва да се държиш спрямо младите талантливи хора. Не само да им подадеш ръка, но да им внушиш, че техният талант е мощ, която никой не може да стъпка. Дори да бъде пречупена тази мощ, това е временно състояние. Това за мен са хора, чиито имена ще произнасям винаги с огромна признателност, защото те са пример за мен как да се държа днес.

Интервю на Георги Камарашев

ЦВЕТЯ СЛЕД ДЪЖДА

разказ от Здравка Евтимова

На Дж. К.

Не биваше да го правиш, Джана.

Щастието е просто нещо, казваше ми ти. Щастие е да намерим сянка наблизо и ти да ме гледаш. Но в Манд няма сенки. През лятото няма трева като оная в твоите книжки. Прахът е дълбок до коляно, петите кървят от жегата, мухи се вият в гъстия въздух и пият вода от очите ти. Дърветата изсъхнаха. Аз няма да бъда в Манд, за да гледам, Джана. Вчера Кин дойде при баща ми, поговориха малко. Знаеш какво става, ако Кин отиде в къщата на някого. Мама мълчеше, когато Кин излезе от нас, баща ми не ме погледна в очите.

- Ксав - каза ми той. - Ще те вземат утре. Иди се прости с братята си. - После баща ми запали цигара, очите му бяха в праха, когато продължи: - Кин рече, че ще те върнат у нас. Няма да съсичат лицето ти, така каза.

Мама мълчеше. Тя избърса очи с опакото на ръката си и отиде зад къщата. Никога не сме я виждали да плаче. Никога. Върна се, стиснала в ръце старата ни коза. Беше я заклала и по дрехите й имаше кръв. По-добре щеше да бъде, ако татко й се беше скарал. "Какво ще ядат децата сега!", това трябваше да й каже. Той не каза нищо. Братята ми ме гледаха и мълчаха. Сестрите ми също бяха тук и не отронваха дума.

- Ще ти направя яхния, сине - каза мама, притискайки мъртвата коза до гърдите си.

Една седмица след пясъчната буря един от нашите овчари намери труп на мъж. Някой беше прерязал гърлото на човека. Той беше от рода Омари, тялото му изглеждаше силно, здраво. Познавах го, той събираше тръни за козите си в планината.

Щастието е просто нещо, казваше ти: да е светло и ти да ме гледаш.

- Ще дойда да го взема след хляба на обед - каза Кин на баща ми. - Вашият трябва да бъде на същата възраст като убития от рода Омари. Те не искат старец, нито някой болен. Знаеш какво ще се случи, ако не дадеш някой от твоите.

Мама знаеше какво ще се случи. Онези от рода Омари щяха да избият тримата ми братя един след друг. Нямаше да убиват сестрите ми. За жената има лоши неща, по-лоши от смъртта. Толкова много гладни уста имаше в тая планина. Имаше и прах - дълбока до коляно, кафява, в която разсяха само тръни. Но тръните не стигаха за всички. Имаше кози, които ги изяждаха, водата не стигаше да поникнат още. Нито съдилище, нито закон стигаха до Манд. Никой още не беше виждал жив съдия. Кин идваше да прибере човека след хляба на обед. Два дни по-късно Кин докарваше тялото на семейството. Братята и сестрите изкъпваха убития и вечер, когато не беше толкова горещо, пиеха чай. Чаят горчеше. Замайваше главите и човек виждаше неща, дето ги нямаше пред очите му. Хубавото беше, че след този чай се заспива лесно. Всички спяха като убити и не виждаха тялото на мъртвия брат.

- Ксав - каза баща ми. - Ти си най-слабият. Така или иначе няма да оцелееш дълго. Но не показвай на хората на Омари, че си болен, сине. Иди да събираш тръни. Нека хората на Омари видят, че събираш.

Знаеш, че нещо не е наред с дробовете ми, Джана. Чувала си ме да хъхря и кашлям. Изляза ли, когато вали, се задушавам от вятъра. Падам и се моля дъждът да намалее. Иначе не мога да вървя. Баща ми беше прав. Тъй или иначе нямаше да ме бъде дълго. Но Джана, ти знаеш - щастието е просто нещо. Малко ветрец, малко тръни, от които да сварим чай и ти. Ако не бях болен, кой щеше да ме пусне да вляза у вас?

- Ксав е слабичък - казваше майка ти. - Но има златна уста, измисля приказки. Няма нищо лошо да го послушаме - тогава научих онова за щастието, колко проста работа е то. - Имаш ли в торбата още някоя от твоите хубави лъжи, Ксав - питаше майка ти. Аз нямах, но прахът беше пълен с приказки, а на огъня къкреше чая от тръни. През зимата снегът беше по-висок от къщите, но имахме тръни, които горяха в огнището. Сигурно аз съм виновен за всичко. Научих те да вярваш на глупостите, които разказвах на теб и сестрите ти.

Не трябваше да правиш така, Джана.

Мина обяд, а яхнията, която мама направи с кози дроб, така си стоеше на масата. Чудех се какво ще ядат децата след месец.  

Нямаше да има мляко за бебето, нито месо, ако някой се разболее. Братята ми ме гледаха. Не ядяха. Баща ми и мама нищо не хапваха. Сестрите ми ме гледаха, най-малката се задави, другите мълчаха. Аз си помислих за приказките. Снегът е хляб, казваше мама. А прахът е брашно, най-хубавото брашно в Манд.

- Само някой да се разциври! - обади се баща ми. - Яжте.

Чакахме Кин.

- Бягай! - беше ми казала мама предната вечер. - Ще ти донасяме ядене.

- Той е болен - гласът на тате запълзя като кафявия прах. - Ще убият него и ще убият нас. По-добре хапни от яхнията, която майка ти сготви заради тебе, момче.

Чакахме и чакахме, но Кин не идваше.

- Какво иска сега? - изръмжа баща ми. - Да не се надява ние да те заведем при него? - По никакъв начин. Никога.

Никой нормален човек нямаше да направи такова долно нещо. Опитвах се да не мисля за това, Джана. Припомних си дъжда. Не поройния, когато долината стана казан, пълен с черни облаци и червена тиня. Видях цветята, които избиха след кроткия дъжд - червени, сини, жълти. Те поникнаха по покривите на къщите, израснаха под краката ни и бяха толкова много, че пясъкът не се виждаше от тях.

Ако не бях болен, баща ти нямаше да ми позволи да разговарям с тебе. Майка ти нямаше да ми дава чай. Аз ти казах една лъжа веднъж, Джана. "Вземи парче влажна глина след дъжда и я омеси добре. Сложи няколко цветчета в сместа и я остави да изсъхне на слънце. После дай тази суха топка глина на човек, който искаш да бъде щастлив." Това беше измислица. Аз намерих изсъхнало глинено сърце с цветя пред нашата къща. Сестрите ми казаха, че ти си го направила за мене.

- Аз ще отида вместо тебе, Ксав - каза баща ми. Всички знаехме, че това е невъзможно. Убитият от рода на Омари беше силен и млад. Баща ми беше стар. Аз бях най-слабият в цялото село, зимният студ щеше да ме отнесе, или пък жегата през лятото.

- Но никой не разказва такива хубави приказки, Ксав - каза ми ти. - Ти знаеш какво говори прахът и за какво мислят облаците. Ти знаеш къде спят цветята, когато спре дъждът.

- Дъвчи това, когато започнат да те бият - каза баща ми. - Дъвчи и няма да те боли.

- Ксав, бягай - прошепна мама. - Няма да те дам на тях.

- Но селото вече е решило, жено - каза баща ми.

- Ще избягаме от селото.

- Хората от нашия род ще ни хванат. Братята ти ще те пребият с камъни, жено.

- Не ме интересува. Няма да им дам Ксав.

- Ако не ме убият, мамо, аз няма да изкарам до края на зимата.

- Ще изкараш, сине. Ще изкараш! Слушай какво ти говоря. Бягай, Ксав!

Тогава баща ми тръгна към нея. Той вървеше много бавно към мама, както правеше винаги. Отиде бавно до нея и я удари.

- Ако кажеш още една дума, ще те убия! - каза й той.

- Убий ме - отговори тя. - Убий ме. Няма да им дам Ксав.

Ръката на тате падна като отсечена. Никой не хапна от яхнията, а къщата беше пълна с най-сладката миризма, която помнеше планината. Сестрите ми мълчаха. Обядът трябваше да е свършил отдавна - сенките на върховете пълзяха по земята и се смесваха с праха. Кин влезе. Никой не го беше чул да тътри крака по чакъла. Той имаше обичай да рита камъните, когато идваше да прибира някой човек за хората на Омари. Кин беше убил повече хора от останалите живи в селото.

- Ксав ще си остане у вас - каза бавно той. - Сега ми дайте яхния за добрата новина, която ви донесох.

Мама изхълца. Братята ми наскачаха.

- Не се подигравай с мен - изхриптя баща ми. - Ти си важен човек, но си в моята къща.

- Дръж си болника у дома - отряза Кин. - Друг човек отиде при Омари вместо него.

Тишината бе по-гъста от жегата. Лицето на баща ми беше сиво, долната устна на мама прокърви.

- Дай ми яхния - каза Кин.

- Кой отиде вместо него? - рече задавено тате.

- Не е важно да знаеш.

- Кажи ми кой отиде вместо него и ще ти дам яхния.

Лицето на Кин блесна в пот, по устните му лъсна слюнка. Той преглътна няколко пъти.

- Джана отиде вместо него - каза Кин. - Избягала от техните. Баща й, стария Саз, отрязал косата й. Срам! Това момиче трябва да се е побъркало. Цялото им семейство е опозорено.

Спрях да чувам какво говори Кин. Виждах как береш цветята след онзи кротък дъжд и виждах голямото сърце от глина с цветчета в него.

- Ще оздравееш, Ксав! - каза ми ти.

Джана, не трябваше да правиш това. Вече не виждам праха, не виждам планината. Виждам какво правят с тебе. По-добре да не бях жив. По-добре да беше мъртва.

- Джана е млада и силна - каза Кин.

- Няма да умре - измърмори баща ми.

- Млада е. Ще издържи доста време - подхвърли Кин. - Радост за момчетата на Омари.

Ударих Кин с всичка сила. Блъсках го, блъсках го, блъсках го, докато още го виждах. Усетих, че устата ми се напълни с прах, очите с кръв.

Джана, виждам те вечер, когато небето изчезва. Виждам те денем. Щастието е просто нещо.

Жегата изчезна, изведнъж заваля. Облаци, небе и прах се смесиха. Долината стана езеро от кал и камъни. Кози се удавиха във въртопите. После изгря слънце. Избиха цветя - червени, сини, жълти, лилави, цялата планина беше цветя.

Ще те намеря, Джана. Ще отида при Омари и ще те намеря. Ще ти разкажа най-хубавата приказка. Щастието е просто нещо. Ти си щастието.