Арт-филм „Споделени Пространства” - Античен Лабиринт, събрал езика на движението, визуалния монумент и думите в единен синтез

Интересни са рефлексиите на изкуството, в това особено COVID-19 време. Време отрязък от личното ни пространство, което преобърна светогледи, ценности, човешки взаимоотношения по немислим доскоро начин. Новата изява на Елица Баръмова – Барамó като артист е превръщането ѝ в режисьор, сценарист и актьор в арт-филма „Споделени пространства“. Той е реализиран с подкрепата на Столична община, по инициатива „Солидарност в културата”. Проектът е събрал като „действащи лица“ нейните живописни композиции и видео арт. Но както в първичния взрив им е придаден тласък, раздвижени са. Потенциалната енергия е преминала в кинетична, за да ги тласне като човешки растения по пътя през лабиринта, в който господства вътрешният ни Минотавър. Нейният проект „Архитекта“ (част от късометражния филм) беше представен в столичната галерия [a]cube contemporary преди две години в друга фаза от своето развитие - тематична изложба-живопис серия символни картини с акрил и пастел върху картон. Темите ѝ, избрани с интуиция, разпознават бъдещето. Нейният почерк е „Утаяване в процес“*- ротация на снопове от светло-контрастни бели и черни нишки. Изградени на "слоеве", образите-символи сгъстяват своята динамика и провокират богатство от асоциативни връзки у зрителя. Така събуждат емоционална верижна реакция в спомените, предизвикват натрупаното от случващото се през деня, нараняват хоризонтите на бъдещето. Визуалният език е минималистичен, монохромен.

Времето на пандемията не само доразви, но и преобърна смисъла на фигурите-символи, марионетките на смисъла работят по нов начин. Човешкото капсуловане ги тласна по пътя на вътрешния лабиринт, да търсят равносметка със своя Минотавър. А той има двулико лице – страхът и свободата. Диалектичната им връзка наподобява квантово състояние, едновременното им съществуване на едното в другото.

Филмът е озвучен с концептуални текстове на български и английски език, които доказват, че художничката владее не по-малко умело три инструмента – освен четката, думите, но и философията, като търсене на гледна точка отвъд ординарното. Музиката и постпродукцията са на Енил Енчев, а преводите - на Нели Чалъкова.

Привнесените от филма възможности прибавят нови връзки и предлагат на зрителя запазено място във виртуалното пътуване-приключение. Художественото пространство добива стерео формат с допълнителни измерения – движението, обема и мултипликацията (умножаването) на смислите. Раздвижването на съвременна живопис в този формат не е анимация в класическия й вид. Фигурите са извадени от контекста върху тъмен фон, който може да съдържа всичко или тотално отсъства заден план. Разказът е отстранен. „Движенията носят смисъл, не са просто естетика. Картините от обект стават субект.“ Това според проф. Делчев е пионерски акт, който той назовава „арт ре-сюрекция“- възкресение на художественото изображение.

„Продължението на картините с концептуален текст са сърцевина на проекта – две части от диптих, понякога думите идват преди цветовете. Текстовете не обясняват, а интерпретират визуалното внушение. Често става и обратното. Предварително обмислената композиция стига до крайната спирка на творческия акт.“ Ситуацията COVID-19 ни изправя пред предизвикателството да се самопознаем. Барамó споделя „То е път към общуване със себе си, да потърсим своя Вергилий... Кинетиката на бавното движение, която заложих в картините, освободи спусъка и вече всичко си е на мястото…“ Според нея художникът е лекар на душата, а за да лекува, трябва да излекува първо себе си.

Тук можем да направим паралел с наскоро излязлата книга на Св. Желев „За бавното живеене и насладата от живота“. За нея писателят Г. Господинов казва: душата има своя скорост (своя бавност) и литературата е тази, която знае повече за това. Когато разказваме една история,… спираме за малко пясъчните часовници, излизаме от текущото време и строим друго, паралелно... Всеки читател знае, че докато чете, пребивава едновременно в две времена – реално текущото и това на разказа. Да умножаваш времена, е от реда на чудесата, които и физиката не може да обясни… Спомнете си … Шехерезада - всяка разказана история отлага ден след ден смъртта…“

За разлика от литературните прийоми, Елица Барамó като художник не разчита на разказа. Според нея наративните инструменти са друга област на познание - тя търси в естетиката на бавното движение, в човека-растение - етична възможност. „Това е начин за наблюдение, да разпознаеш фазата на „отклонeние“. То отваря пространство между миговете, дава шанс да открием смисъл в междуредията и на самоконтрола“... Внушава глад да разбереш чуждата гледна точка. Толерантността е излизане извън егото, домогване до надличното. Барамó го възприема като развитие на практиката на движението Флуксус, което съществува през 60-те години на миналия век (залага на чувството за хумор и диалог между артисти от различни сфери). „Мисля си, че настъпва момента за нова вълна на Флуксус, която да напълни отново галериите и да насити виртуалното пространство. “ - пояснява Барамó.

В първичният си порив литературният призив на Светлозар Желев съвпада с този на художничката: намерете и се насладете на красотата в живота, създайте я, ако не ви стига…“ Но в следващият момент двамата поемат по собствен път. Докато литературният призив гласи “прегърнете и целунете близък, обичайте. … прочетете няколко страници. Бавно и с удоволствие…“, Барамó ни повежда из вътрешните човешки лабиринти чрез идеята за човешко растение - избор между страх от самоунищожение и мистерията да бъдеш свободен, като късаш оковите за самосъхранение. Те доминират до срещата и сражението със собственото си чудовище - Минотавърът на отвъдпознаваемото. Както коментира в една от рецензиите си проф. дфн Красимир Делчев за живописната ѝ изложба - картините събират опасности и предупреждения за съвремието ни, заредено със социален взрив и трусове. "Разбунтуваният човек" понякога е смешна фигура, където се заварваме индивидите захвърлени "заедно-с-другите-в-света", потопени в масовата култура и общество. Делчев казва „Бунтарите не се превръщат в "гневни млади хора" или "ескейписти", бягащи от другите; не са "отчуждени", а приобщени в общата маса-тълпа или си създават малки "весели общества" - сплотени и неотчуждени. Липсва драматургия за антична трагедия и личните сюжети се смаляват до трагикомедии; (текстът на Барамó към "Хронотопос": "Там" и "където" са достатъчни координати - действието е смяна на гледната точка, нова връзка между вече известни факти... триединството на „театъра“ е без драми и трагедии). Нерядко умиротвореният човек не е способен дори на "кротък бунт", какъвто характеризираше групата на "Новата лайпцигска школа". Уплахата остава за плахите, отчаянието само за душевно болни - абсурдът доминира, самоубийството става безсмислено (напомняне "Митът за Сизиф" на Камю).“

Екзистенциалните символи на Елица Барамó се противопоставят на състарения фройдизъм, който превръща човека в масова стока и масов "начин на живот". Негентропия на еротичното. Екзистенциалните послания препращат до Бекет, Кант, Шопенхауер, Ницше, Маркузе, Кундера и редица други постмодерни щрихи, но като цяло бележат път, който е достатъчно самобитен, рефлективен и упорит.

Движението на фигурите във филма „Споделени пространства“ внушава усещане за космос. Образите предупреждават за нещо, за което все още няма измислена дума. Пластиките са монументални, обгърнати от въздух и извънземна загадъчност. Словесното обгръщане е възможна интерпретация, но не задължителна – провокация в диалога със зрителя. „Харесвам полифоничнoто звучене - полифонията като свойство един знак да притежава няколко значения…“ пояснява Барамó за своя визуална амбиция. Съпровождащият текст сваля напрежението от недоизказаност присъщо на абстрактното и го прави по-достъпен, по-демократичен. Често показва познатия антагонизъм на живота - аполоновия дух в дионисиевото състояние.

„Схватката е между биполярните им същности: статика срещу динамика, умереност срещу страст, закон срещу свобода и т.н. Вдъхновяват ме природната "симетрия", отворените към съзерцание моменти , чрез които деконструирам и отново конструирам натурата така, че да я преобразувам в субективен баланс-хармония“. Текстовете на Барамó звучат ту като философско есе, ту като стихове в проза, пазят се да бъдат сюжет или разказ, не искат да дублират литературните си еквиваленти. Сумата от конкретните „събираеми“ - думите и визуалният монумент, са нов синтез творческо пространство, мултиплицират емоционалното въздействие, достъпно за двете изкуства поотделно. Тя доразвива постоянно своите проекти. Намира движението и там, където за всекидневните очи то е недостъпно. То е постоянно в тялото ни, дори когато сме неподвижни. Човекът е върхът на хранителната пирамида, но бавното движение моделира образ - човешките растения. Илюстратор по образование, метаморфозата до словесен инженер на монументална кула (може би не съвсем от слонова кост) минава през няколко фази на творческо преосмисляне и изчистване.

Като цяло филмът ѝ „Споделени пространства“ е предизвикателство и към културния елит (съставен от немалко човешки растения), но адресиран и към широката публика, съсредоточила интереса си около осъвременяването на изразните средства, себепознанието и еволюцията на духовните ценности. След принудителното вглеждане във вътрешната карантия на човека, мутиралите ценности са лутане по извивките на неопознати екзистенциални лабиринти. Вероятно въпросите откъде идем и накъде отиваме никога няма да намерят своя окончателен отговор, но това едва ли ще ни попречи цял живот да изпитваме жаждата да търсим интимното им присъствие. То е предизвикателство да вървим напред в територията на непознаваемото. И да търсим оръжия да го опитомим.

Можете да видите „Споделени пространства“ в канала Elitsa Baramó – YouTube
български: https://youtu.be/HLOnV8NkmHM
www.baramo.art

Лъчезар Лозанов
#Солидарност_В_Културата