За Атанас Далчев – нещо отдавна чакано

Баклава

В памет на Атанас Далчев

Баща ми постъпи в болница. Беше януари 1978 г. Попадна в една стая с турчин и млад българин, оставил крака си в Анадола. Тогава ТИР-ове затъваха в преспите през студените зими без връзка със света. Много млади шофьори загубваха здравето си по пътищата към арабския свят. В онези години на такива случаи не се даваше гласност.

 Баща ми се сприятели с хората от болничната стая. Разказвал  приказки… По това време беше превел томче с турски народни приказки. И как само ги беше превел – с цялото богатство на българския език, повлиян и от турските думи.

 След няколко дни състоянието на баща ми се влоши, но той отказа да отиде в Правителствена болница, за да не обиди лекарите. Пък и за да вдъхва кураж на новите си приятели. Когато отидох на свиждане, той ме помоли: “Направи една баклава да почерпя хората тук… Турчинът ще се зарадва, има много болки… пък и младият човек, пропътувал толкова километри в Турция…”

 Направих баклавата.

 След още два дена баща ми почина. Заварих турчина и младия шофьор да плачат пред операционната. Те се бяха влюбили в стария поет, разказвач на турски приказки, и истински жалеха за него, като за баща… Младият мъж продължи часове наред да се подпира на патерицата пред стаята. Изпрати докрай близкия си вече човек…

 На следващия ден на шкафчето до празното легло намерих само часовника на баща ми и… преполовената баклава. Оттогава не правя баклава.

 Спомних си за нея по повод разгорещените спорове за някакъв си  “български етнически модел”. Тъкмо случаят с баклавата изразява същността на този етнически модел и никой не е в състояние да промени чисто човешките взаимоотношения, изграждали се столетия в едно общо минало.

Като откровение, даващо смисъл и кураж

 Има толкова неща, заради които трябва да благодарим на Атанас Далчев. Иска ми се обаче специално да посоча категоричността, с която поетът изразява и защитава достойнството си на свободен човек през времето на “безименната пустота”, за която пише в едно от стихотворенията си. Далчев е сред малцината, които не са се омърсили с “никое събитие” (Александър Геров). До самия му край властта го огорчава и трови живота му, въпреки че когато умира, официалният некролог е подписан и от най-първите в партийната и държавна номенклатура. Далчев не приема идеологията й. За него “Един принцип, който иска да обясни безусловно всичко, в действителност не обяснява нищо.” Принципът на властта, която години наред не го издава, която го пренебрегва и унижава, е точно такъв. Радой Ралин, един от най-големите му почитатели, негов безкористен и всеотдаен приятел казва: “Без да си го е поставял като задача, Далчев стана идеолог на днешното ни обновление. Той реагираше спонтанно на всички болшевишки заблуди. Неговите “Фрагменти” не са плод на умувания, а са вътрешен протест срещу измамите, които се налагаха в печата. С тях той се опитваше да помогне да излезем от заблудите, да оставим съмнителните ценности. На насаждането той отговаряше със своята виталност, предизвикана не от самочувствието на самодоволния, на еснафа, на лъжепобедителя, а на духовно богатия, на вътрешно усъвършенствания човек.” Радой Ралин  казва,  че със своите “Фрагменти” поетът  създава “универсална философия за изход от злото.”

 Един от най-големите в българската литература, с творчество, заради което Иван Пейчев ми бе казал, че според него поезията ни има два извора – единият е Ботев, а другият е Далчев – той е своеобразен, така въздействащ философ, изповядващ неотменимото си убеждение за светостта на живота и човека. Далчевата поезия, критическите му текстове, неговите “Фрагменти” са цялостна визия за “мястото на човека“ в света. Завидната философска култура на поета е не само подробност от биографията му. Тя се вплита органично и в биографията на творбите му като възникване и трайно въздействие. Извън многото си други достойнства творчеството му притежава и това, което го прави една философия за човешката участ. Ако философията се ражда от удивлението на човека, в удивлението на Далчев винаги има философия. Но философското при Далчев се обяснява и с неговия потрес от ужасите на живота, от вечното безпокойство заради смъртта. Далчев усеща болезнено неспирното стълкновение между битието и нищото.

 Персоналистичен поет, той е чужд на онзи колективизъм, отричащ самостойността на отделния човек, на личността. Той се опълчва срещу всичко, което през дехуманизирания двайсети век, превръща човека в “зид,/на който се лепят афиши”. Когато през дългите и тъмни години на тоталитаризма “видните” поети възхваляват “генералната линия”, Далчев пише стихотворението си “Грешният квартал”, една метафора на другата, на истинската действителност. А  ч у д о т о  той не открива в отровеното небе над Кремиковци, а в “задните дворове”, в ежедневието на обикновените хора, които не живеят с поредните директиви, спуснати “отгоре”. За него чудото не е в парадното, а там, в задните дворове, където “животът пълно се разкрива”със своята “безсмисленост” щастлива. Защото тъкмо там има спонтанност, естественост, иначе казано – ж и в о т! Смисълът за поета е тук, на грешната ни земя, в нашия обясним и неосъществим порив да бъдем навсякъде, където “могъщо и безкрайно бий животът.” Смисълът за него е в изповяданото в “Молитва”, в “Кукувица”, в “Ангелът на Шартър”, в разбирането за “пътя към света” и към човека, който трябва да извървим с отговорност, с вдъхновение и смирение.

 Колкото до неговите “Фрагменти” и до критиката му, аз ги отнасям към най-доброто в нашата моралистична и в критическата ни литература. В трагично време, когато лъжата и демагогията напират отвсякъде, Далчевите “бележки” за литературата, за морала и различните аспекти на духовното в човешкото битие са като опорна точка за духа, като откровение, даващо смисъл и кураж. Писателят Георги Марков казва: “От тях вие можете да научите за днешна България повече от дузина дебели романи, събрани заедно. Защото това са чувствителни наблюдения на мислещ човек, който дири истината.” И който я намира, бих добавил.

 “Когато мисля за нашата действителност, изкуството, което правим, ми се вижда чуждо и безполезно, прилично на ония лимонови дървета, които всяка година изнасят лете по балконите, а зиме прибират на топло в гостните и чиито плодове, дори и когато узреят, не са добри за ядене.” Не знам кога е писан този фрагмент, но споделеното се отнася напълно до тоталитарната действителност и преобладаващата литература, създавана тогава. Само с няколко думи Далчев разкрива разминаването между литературата и живота. Ще се позова и на фрагмента, с който поетът твърди, че “един писател личи и по това, което той не си позволява да пише.” Като знаем за колко неща Атанас Далчев не си е позволявал да пише, докато всеядността у много други тогава е пословична, трябва да му отдадем заслуженото още веднъж.

 Когато четем  написаното от поета, че “Богатите със събития епохи са повърхностни. От много преживявания хората нямат тогава време да се вдълбочат”, веднага се досещаме коя е епохата. Разбираме веднага и какво има предвид Далчев, написал, че “с куршум можеш да убиеш човека, но не и идеала. Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи.” Не е трудно да почувстваме и повода за появата на фрагмента, където се казва: “Лакировачно е според мен изкуството там, дето възпитателната му задача е влязла в конфликт с познавателната му стойност.”

 Антитоталитарното мислене на Далчев се откроява на много места в книгата му с “фрагменти”. Ето още един пример: ”Съревнованието дава почва на завистта, тласка към нетърпеливост и невзискателност, робува на успеха; най-лошото – унищожава всяко своеобразие.” Георги Марков е схванал точно същината на това твърдение,  за да отбележи: “едва ли би могло да се произнесе по-категорична и по-кратка присъда върху тази най-примитивна, унижаваща, почти дивашка в своята същност кампания, която обществото организира с една-единствена цел – да обезличи индивидуалността на своите членове. Тук Далчев осъжда порочната система на цирковата дресировка, която се прилага спрямо хората на изкуството, осъжда маскарада на Димитровските награди, цялата система, която доведе до унищожаването на всякакъв нормален и естествен критерий за възприемане на изкуството.”

 Изкушенията са много, но да спра с цитирането, за да изтъкна, че тази Далчева проза наистина е голям принос за разобличаването на онова, което бе животът ни. В същото време афористичната мисъл на Далчев е друга форма за завоюване на действителността, каквато според него е истинското изкуство. Когато другите лакират действителността, Далчев претопява “нещата и явленията” и извлича “от тях като от руда стройния свят на образите.”

 Написаното от Атанас Далчев, нарекъл се с пословичната си скромност “автор на изречения”, е не само акт на висше познание. То е едновременно поезия и философия, плод на онези просветления, до които стига само благословеният да бъде творец и защитник на истината и красотата.

 Споменах какво твърди за Далчевите стихотворения Иван Пейчев. Атанас Далчев научава за това твърдение и в писмо до един поет от Шумен ще сподели: “За отношението на Иван Пейчев към поезията ми зная, той го е изповядвал и пред други и аз съм му дълбоко признателен за това. Но винаги съм се питал какво е привличало тоя чист романтик и бохема към един прозаичен човек – е, хайде да не скромничим – към един човек, влюбен в прозата на живота? Сигурно това, което кара капитаните да мечтаят от време на време за брега.” Многозначителна е тази самохарактеристика. В самия край на живота си той се нарича “човек, влюбен в прозата на живота.” Казвал е за себе си, че е “приватен поет” и “метафизик в конкретното”. На свой ред ще изтъкна, че Далчев е извънредна личност. Той сътворява съдбата си като човек и творец, облъхнат от крилата на ангела, долитащ само при децата и големите поети.

 * Снимките в текста са специално предоставени от семейство Далчеви и се публикуват за първи път.

Виктория Далчева, Божидар Кунчев

svobodata.com

P.S. Позволихме си да публикуваме тези текстове без да сме поискали разрешение от авторите. Просто нямаме възможност да го направим. Те обаче са толкова силни и верни, че не издържахме на изкушението. Надяваме се да ни простят тази малка волност. Атанас Далчев е толкова голям, че си заслужава риска. Освен това българската памет му е длъжник по някакъв начин...