Георги Лозанов: Трябва ли ни Лисица в София

 И ето сега пак точно ние (за разлика даже от една Унгария) не отменяме концертите в София на пианистката Валентина Лисица, прочула се с одобрението си на руската "спецоперация" в Украйна и със своята реч на омразата към украинците.

"С помощта на музиката да поддържа Русия и Донбас"

Но тук идва ред на руската пропаганда: какво са ви виновни Рахманинов или Бетовен, та да ги цензурирате, питат с "лисича хитрост" говорителите ѝ. Невинни са, но музиката им не идва от небесата, а е изпълнявана именно от Лисица, която съвсем не ограничава изявите си до пианото и ги гарнира с политически изявления и офанзиви в полза на агресора от Москва. Пианистът и путинистът в нея са две неразделни страни на публичното ѝ аз. И коя на коя служи е казано ясно от верните на Кремъл медии: "Её задача с помощью музыки поддержать Российскую Федерацию и Донбасский регион". Мисля, че тази констатация не се нуждае нито от превод, нито от коментар.

Така че, когато Лисица се появи на сцената на зала "България", първото послание (още преди да седне на пианото) ще е: домакините явно не са против възгледите ѝ. А второто ще е подсъзнателно: колкото по-виртуозно изпълнява великите композитори, толкова повече ще си готов да ѝ простиш възгледите, докато постепенно под въздействието на музиката започне да ти се струва, че може би тя е права. Талантлива, красива, която се раздава лично за теб Типичен случай на употреба на изкуството за алиби на насилието, каквито историята познава в различни варианти.

Вторична виктимизация

По отношение на Лисица пропагандата има и друг коз - че тя е украинка и, по думите ѝ, душата я боли за Украйна (нищо, че иска от Путин руско гражданство). Всъщност, няма никакво значение дали е украинка, рускиня или гражданка на САЩ (където емигрира със съпруга си) - въпросът не е в произхода, а във възгледите. Другото е културен расизъм.

Какъвто впрочем е всеки опит, заради войната, руската култура да бъде отричана на Запад по принцип - независимо от позицията на автора или от посланията на произведенията му. Отъждествяването на всеки руснак с Путин е вторична виктимизация на жертвите на неговия режим вътре в страната. Например на писателите, чиито книги се продават с надпис "чуждестранен агент" или просто не се продават в руските книжарници. Несъгласието на част от интелигенцията, дори да е обезкуражаващо малко, не бива да бъде наказвано, защото не е заявена съпротива, а трябва да бъде подпомагано, докато се превърне в съпротива.

В този смисъл може да бъде разбран жестът на писателя Георги Господинов, дал съгласие романът му "Времеубежище" да бъде преведен на руски, или на режисьора Теодор Ушев, чийто филм "Ф 1.618" е в състезателната програма на Московския кинофестивал - две произведения-предупреждения срещу насилието, което тръгва от думите, за да порази телата. А специално "Времеубежище", както Господинов сам споделя, е откровено срещу Путин, който, според тъжното пророчество на романа, на финала напада с танкове една държава. Въобще да използваш изкуството, за да се опълчиш срещу диктатурата на собствения ѝ терен, е точно обратното на това да го използваш, за да оправдаваш диктатора пред света.

Маестро Найден Тодоров - директор на Софийската филхармония, домакин на Елисавета Лисица, добре разбира това, защото преди една година отмени гастрола на известния руски пианист Борис Березовски, горещ привърженик на Путин и войната, с аргумента, че "не можем да си позволим да делим една сцена с човек, който излиза на телевизионния екран с идеи какво още може да се причини на страдащите хора в Киев". Защо сега не постъпва така и с Лисица?

Най-близкото до ума обяснение е, че вече е министър на културата в правителство, назначено от президента Румен Радев, който е непреклонен защитник на неутралитета спрямо "спецоперацията" на Путин в Украйна. Деликатен начин да откажеш подкрепата си на жертвите и негласно да я дадеш на агресора.

Георги Лозанов, Дойче веле