2| 8813 |22.01.2015 АРТ ДЖУНГЛА

Йордан Радичков. Нещата, които сме изгубили

Йордан Радичков

Единайсет години след кончината на добрия магьосник Йордан Радичков четящите продължават да се вълнуват от необикновения му дар на разказвач от световна класа. Ново доказателство за това са три рецензии от трима испански автори, чието внимание е вперено в току-що появилото се в Испания издание на Радичковата книга „Барутен буквар“. Преводът на сборника и на трите рецензии за него е на Виктория Лефтерова.

Хуан Хименес Гарсия:

Без съмнение едно от нещата, които сме изгубили, е необходимостта ни да разказваме и да бъдем разказвани. Както и да слушаме тези разкази. Днес, във времето на високоскоростното общуване (където лъжата също е мигновена), вече нищо не се предава от човек на човек, а се задоволяваме с произвеждането на новините и следователно на събитието. Дори и на малката случка. И ако до скоро поне ни оставаха разговорите в кварталните градинки, сега и тези градинки се преобразиха във виртуални мрежи населени с призраци. Така че произведение като този „Барутен буквар“ на Йордан Радичков, издаден сега от „Аутоматика“, се превръща в нещо толкова екзотично, че е трябвало да се дочака Гарсия Маркес, за да му сложат етикета - кръст на магическия реализъм. А всъщност книгата прави нещо много древно и изначално: разказва. Разказва и следва криволичещата следа на предадената от човек на човек история; следва старинните традиции и рисува един свят, в който всички са били равни и еднакви по значимост: хора, животни, камъни или фантастични същества. И най-вече, един свят, в който всички са изстрадвали същите неща... или същото нещо. В онези години на Буквара, войната.

Йордан Радичков е бил българин. Когато пише, сякаш пише за себе си, за някое кътче от детството или младостта си, за нещата, които е слушал в някое село, закътано на север сред планините. Нещата може да са реални или не, но истината е, че са възможни, дори и да изглеждат невероятни, защото, в края на краищата, на определено ниво не е важно къде се намира човек: хората са същите, дните са същите, историята е същата. Във всичките разкази от първата част на книгата героите са свързани помежду си: защото са преживели една и съща случка или просто защото пътищата им са се пресекли. Събитието не е нещо, което се случва на един, а на всички. Традиционният егоизъм на разказа, прикрепен към една-единствена гледна точка, тук се разтваря в една обща съдба. Или може би по-лошо: в липсата на съдба. Защото персонажите от тези разкази, герои или не на Историята, устояват в онези времена така, както живеят, по същия начин, по който стават всяка сутрин или хранят кокошките и прасетата.

Историята на един ямурлук може да бъде така важна, както и съдбата на един народ, когато на някого му е студено. Мечтата да опечеш огромен хляб, който да храни в продължение на дни цялото село, може да бъде много по-благородна кауза от тази да завладееш съседната страна. Да убиеш кон или как се убива един кон, по-значимо от това да умреш за една родина, от която се виждат само бедни поля и безконечни планини. Когато нямаш какво да защитаваш, какъв е смисълът да го защитаваш? И въпреки това, тези бедни селяни, хлебари и занаятчии са всъщност героите на нашето време. По-скоро, на онова време (сега героизмът е нещо различно). Едно бедно, но красиво време, към което Радичков се отнася с безкрайна нежност, на която ни прави съпричастни. Може би просто защото вече сме стари, защото сме родени в някое селце, и, макар да не сме виждали планините, сме слушали същите тези деформирани от преразказа истории, в които (както и в неговата книга), животни и хора са равностойни.

„Барутен буквар“ е великолепна книга, от друго време. От всеки разказ лъха обич към тези умилителни образи на „хората от първата скамейка“, намерили мястото си в централноевропейската традиция между красивото и тъжното, между хумора и запратените камъни на думите. Невъзможността да говори за заобикалящата действителност показва само едно: че хората и тираните остават същите, независимо от епохата, в която живеят. Трудно изменяме същността си; в най-добрия случай успяваме да се престорим на нещо друго. Изглежда, че с времето сме изгубили единствено нашата чистосърдечност: онази примитивна и първична чистосърдечност на първите обитатели на земята.

Един български алхимик

Относно „Барутен буквар“ на Йордан Радичков (изд. „Аутоматика“)

Прочетено в блога larevistademuga

Осъзнаваме бедността си не само когато знаем какво ни липсва. Понякога за нея ни напомня срещата с неща, които са били близо до нас, но било поради предразсъдъци, било поради липса на внимателен поглед или недостатъчно време, не сме забелязали. Що се отнася до нас, книжарите, това ни се случва постоянно, повече, отколкото си признаваме. Книгите си стоят там, много често на нашите собствени лавици или маси, в очакване да намерим ключа, който отваря ковчежето със съкровището. Това, което ни кара да разтворим една книга, може да е нещо едва доловимо като ехото на току-що прочетена фраза, случайно чут коментар, неподозирана асоциация на идеи. Останалото е толкова лесно и същевременно загадъчно, каквато е и връзката между писател и читател.

Благодарение на превода на Виктория Лефтерова имах щастието да открия българския писател Йордан Радичков и неговия „Барутен буквар“. Съдбовно откритие – защото той е тези творци, които те завладяват завинаги.

Публикувана от изд. „Аутоматика“, книгата привлича погледа с прекрасната корица, оформена от Наталия Саратиеги. На испанския читател илюстрацията говори за далечни и студени земи, обитавани от хора с митични имена: казаци, татари, черкези... Какво по-далечно от това?

„Барутен буквар“ ни отвежда на юг от Дунава и на север от Балкана, в българските земи, където се е родил Йордан Радичков (Калиманица, област Монтана, 1929). Признавам си, че от страните в Югоизточна Европа, България ми е може би най-непозната. Въпреки това, след като прочетох разказите на Радичков, не мога да престана да мисля за моите дядо и баба и тяхното семейство, за хората, които работеха земята и отглеждаха животни, познаваха ковашкия занаят или пък строяха къщи от глина, камък и дърво. Макар че моите дядо и баба не са българи, а от планините на Кантабрия, героите на Радичков се оказаха близки и като на читател ми говореха пряко и непосредствено.

Отправям към всеки испански читател, който не е от трето градско коляно, предизвикателството да прочете „Барутен буквар“, за да види каква близост ще усети към тези селяни и занаятчии от българския Балкан. В краткия пролог на Виктория Лефтерова е включен един цитат, който обяснява този феномен удивително добре: „Радичков е не само голям индивидуален разказвач, но и представител на една голяма европейска култура. Той е идеалният посланик за такава мисия: с корени в българското минало, но способен да говори на сърцата на италианците, на европейците и на хората от цял свят и да бъде разбран“.

„Балкански магически реализъм“, казват някои в опита си да определят стила на Радичков. „Свързан с традициите на устното повествование на Изтока", казва Лефтерова в пролога. Истината е, че Радичков е един необикновен алхимик, който успява така да смеси в съда си реалните и измислените неща, че те все пак да останат разпознаваеми, за да могат да изплуват с нова перспектива и безкрайни оттенъци. Може би ще са достатъчни три действия, които да опишат същността на тези разкази: да работиш, да се изхраниш, да оцелееш (винаги под властта на други). Това е тройната задача, която е занимавала човека още от далечното минало и към която се връщаме винаги, когато избутаният с тежък труд към върха камък се сгромоляса надолу. И в тези времена, в които бягаме като петли без глави, а камъните са на път да се срутят и да ни смажат, погледът на Радичков ни вълнува и ни подтиква към размисъл. Без никаква епичност, изпълнени с непримирим хуманизъм, с еднаква доза ирония и нежност към своите герои, разказите на Радичков имат способността да ни открият, че светът е широк, но може би не толкова чужд, ако перифразираме Сиро Алегрия. А още по-добре го е изразил големия Клаудио Магрис и нека неговите думи послужат за подобаващ финал на тази рецензия: „Почерпва мъдростта от дъното на всекидневното простодушие, живият ум, скрит зад привидната простоватост, поетичната лудост, престорена на най-обикновен здрав разум и грубовато твърдоглавие; един дон Кихот, преоблечен като Санчо Панса“.

Личното ми откритие на „Барутен буквар“ на Йордан Радичков

Роналдо Менендес

Започнах да го чета ей така, по-скоро защото ми харесваше корицата, отколкото заради прекрасните отзиви, които вече бях чул за автора. И първото, с което се сблъсках, беше разказът, озаглавен „Ямурлук“, в който героя изживява параноично загубата на тази дреха, която попада в ръцете на един български бунтовник. Обстановката е селска, с обвити в мъгла поля и измъчени хора, които водят труден живот. Гората обгръща селото и героят влиза или го напуска, угнетен от мисълта, че могат да го обвинят в сътрудничество с бунтовниците. Първият разказ не ми се стори много силен, но достатъчно интригуващ, за да поискам да продължа. Усещах, че имаше неща, които ми убягваха, и че всичко онова, което не успявах да схвана, беше най-хубавото от книгата. Кои бяха тези бунтовници? Защо беше този страх? Кое е това село и защо обитателите му са такива и живеят постоянно нащрек? И ето че вторият разказ от книгата описва историята на „Две Щръклета“: персонаж, който придружава нашия герой, загубил ямурлука си в първия разказ. Тогава започвам да разбирам.

Какво разбирам? „Барутен буквар“ е една акумулативна творба, защото разказите й се наслагват. Един общ герой – селото, и една почти задушаваща атмосфера – барутът, защото войната и оръжията постоянно присъстват, дори и да няма винаги стрелба. Постепенно конфликтът изтъкава личните драми, така че няколко страници по-нататък се оказваме в един романоразказ. А аз обожавам книги с разкази, които постигат това перфектно единство. Всичко се върти около едно и също обстоятелство, на практика в един и същ времеви отрязък, но преживяно от различни персонажи. Полифония и мултиперспективност, като въпреки всичко звученето е на традиционни разкази.

В технически аспект, „работата е много подвижна“, както би се изразил дядо ми, когато се опитваше да поправи макарата на кладенеца. Защото живота на всички тези селяни, които бродят по страниците на книгата, гравитира около едно критично обстоятелство. Обикалят насам-натам със своите всекидневни грижи, но в оркестъра на цялата творба ни говорят за ужасяващи събития, за ключови моменти, в които войната и диктатурата намират своето отражение в селския живот.

На моменти всичко изглежда като омагьосано. Истинско и вълшебно, но с привкус на кална вода. И си спомням, че усетих нещо подобно, когато открих творбата „Проекти за миналото“ на румънската писателка Ана Бландиана от изд. „Периферика“. Още тогава си изработих един рокамболески термин, който да обозначава Литературата, създадена в бившите комунистически страни от Източна Европа: „Магически и социалистически неореализъм, с привкус на кал“.

Историите, описани в „Барутен буквар“, сякаш не са от този свят и въпреки това са така потопени в селската среда и свързани със земята, че няма нищо по-истинско от тях. Заедно с това, читателят забелязва как авторът надскача канона на социалистическия реализъм, присвоявайки си някои негови елементи, с които го пародира и подрива. Резултатът е едно велико произведение, което се нарежда сред тези от световно ниво. А, Б, В: Огън! За пореден път „Аутоматика“ уцели в десетката.
Факел.бг