Журналистката Елена Костюченко: Искам да живея. Затова пиша този текст

Скоро след като се мести в Германия, тя започва да има сериозни здравословни проблеми. Очевидно са се опитали да я отровят. Meduza публикува разказа на Елена Костюченко за случилото се с нея след пролетта на 2022 г.

Дълго време не исках да пиша този текст. Отвратен съм, уплашен съм, срамувам се.

Не мога да напиша всичко, което знам, защото трябва да защитя тези, които спасиха живота ми.

На 24 февруари 2022 г. моята страна нападна Украйна. На 24 февруари заминах за Украйна по поръчка на Новая газета, където работя през последните 17 години.

Пресякох полско-украинската граница през нощта на 26 февруари. За четири седмици, благодарение на невероятната помощ на украинците, успях да направя четири репортажа - от границата , от Одеса , от Николаев .

Херсон беше окупиран. За да стигна дотам и да си тръгна оттам, два пъти минах фронтовата линия. В Херсон руските военни отвличат и измъчват хора. Успях да намеря онези, които преминаха през мъчения. Съпоставяйки техните разкази, работейки на място, открих мястото, където са държани отвлечените - бившата сграда на следствения арест на Теплоенергетиков 3. Успях да получа и имената и обстоятелствата на отвличането на 44 души. Публикувах текста. Предадох информацията за отвлечените в прокуратурата на Украйна.

Следващият град, в който отидох беше Мариупол . Мариупол все още устояваше. Имаше битки. Нямаше хуманитарни коридори много дни. Единственият понякога проходим път минаваше през Запорожие. Тя беше редовно обстрелвана и руските контролно-пропускателни пунктове започнаха по-близо до Мариупол. Но почти всеки ден хората пътуваха по този път, за да се опитат да спасят роднините си от разрушения град. Доброволци ги организираха в колони. Реших, че ще отида с тях.

На 28 март влязох в Запорожие. Докато стоях на контролно-пропускателния пункт, започнах да получавам съобщения от приятели. Копелета, чакайте, кажете ми, ако имате нужда от помощ. Така научих, че "Новая газета" е спряла работа. Новая получи второ предупреждение за една година от Роскомнадзор, който заплаши да отнеме лиценза. Чаках това, чаках от началото на инвазията, но не знаех, че ще боли толкова много.

Реших, че все пак ще отида в Мариупол. Ще пусна текста, където мога.

На 29 март се срещнах с доброволци и с онези, които щяха да отидат в Мариупол, за да спасят своите близки. Намерих човек, който се съгласи да ме качи в колата си въпреки руския ми паспорт. Разбрахме се да тръгнем на 31-ви.

30 март, денят преди пътуването, прекарах в хотела. Опита се да натрупам сила. Обади ми се колега от Новая. Тя ме попита дали отивам в Мариупол. Бях изненадан: само двама души в редакцията знаеха, че отивам - моят главен редактор Дмитрий Муратов и моят редактор Олга Боброва. Казах: „Да, отивам утре“. Тя каза: „Моите източници се свързаха с мен. Те знаят, че отивате в Мариупол. Казват, че кадировците имат заповед да ви намерят.

Кадировци - чеченските подразделения на Националната гвардия - активно участваха в битките за Мариупол, стояха на контролно-пропускателни пунктове. Знаех това. Колегата каза: „Няма да те задържат, ще те убият. Всичко е договорено."

Все едно се удряш в стена. Уши запушени, всичко побеля. Казах: „Не вярвам“. Тя каза: „Аз също им казах, че не вярвам. И ми пуснаха аудиозапис, където говориш с човек за Мариупол, обсъждайки пътуването. Познах гласа ти."

Тя затвори и аз седнах на леглото. Не мислех нищо, просто седях.

40 минути по-късно ми се обади мой източник от военното разузнаване на Украйна. Той каза: „Имаме информация, че в Украйна се подготвя убийството на журналист от „Новая газета“. Ориентацията е към вас на всеки руски контролно-пропускателен пункт.

Час по-късно Муратов ми се обади. Той каза: „Вие вече не можете да отидете в Мариупол. Трябва да напуснете Украйна веднага
Но не можех да си тръгна.

На следващата сутрин се събудих от съобщение от редактора на Новая. Главната прокуратура и Роскомнадзор изпратиха искане до редакцията да премахне моите репортажи от Украйна от сайта - в противен случай сайтът ще бъде напълно блокиран. По някаква причина това напълно ме смаза. Плачех и не можех да спра. Тогава вместо сълзи дойде гняв.

Т

огава се опитах да намеря нов път към Мариупол, заобикаляйки руските контролно-пропускателни пунктове. Но тази пътека не съществуваше, навсякъде имаше битки. Единственият път беше през Запорожие и по този път те ме чакаха.

Не можех да призная безсилието си. Рационалните аргументи не проработиха. Спря ме една-единствена мисъл: какво ще стане с този, който се съгласи да ме качи в колата си? Ако ме убият, няма да го пощадят.

През нощта на 2 април напуснах Украйна.

Тръгнах си в много лошо състояние. Въшки, заушка. Приятелите ме прибраха, предадоха ме от ръка на ръка. Приятелката ми Яна пристигна, погрижи се за мен, погрижи се да ям и спя. Щях да се възстановя, да завърша книгата, която пишех, и да се върна у дома в Русия. Цялата ми работа, целият ми живот, майка ми и сестра ми са там. Колкото по-страшни ставаха новините от родината ми, толкова повече чувствах, че мястото ми е там.

Война и посттравматично стресово разстройство

Мислех за факта, че ще ме убият. Но колкото по-дълго мислех, толкова по-спокойни ставаха мислите ми. Сега ми е смешно и ме е срам да си спомня какво беше в главата ми. Не знаех кой е заповядал, нарекох убийците с думата "те".

Мислех, че трябва да е било емоционално решение. Войната не върви както искат, всичко е на ръба. И току-що се върнах от Херсон, карах под носа им - разбира се, те бяха разстроени. Те започнаха да разберат какво правя, разбраха, че отивам в Мариупол, което е изцяло военно престъпление, и се опитаха да го предотвратят. Между последния украински и първия руски КПП имаше няколко километра, които изобщо никой не контролираше. Руските военни можеха да кажат, че дори не съм стигнала до тях. Хората се губят от време на време във войната. Кой знае, може изведнъж украинските военни да са ме убили? Аз съм руски журналист, а "украинците мразят руснаците", всеки знае.

На 28 април вечерта Муратов ми се обади. Говореше много тихо. Каза: „Знам, че искаш да се прибереш у дома. Не можете да се върнете в Русия. Тук ще бъдеш убит." Затворих телефона и започнах да крещя. Стоях на улицата и виках.

Месец по-късно успяхме да се срещнем. Муратов каза: „Ще изглежда като убийство от омраза. Десните мразят лесбийките, а ти си лесбийка."

Тогава написах книга. Писах и мислех само за това, което пиша. В главата ми нямаше място за нищо друго освен текст, а това бяха най-добрите дни.

В края на септември отново се свързах с Муратов. Помолих го да разбере дали мога да се върна в Русия. Той се обади няколко дни по-късно: „Не. Не. Не".

Намерих апартамент в Берлин и се преместих. На 29 септември отидох на работа в Медуза. Решихме първата ми командировка да е Иран. Била съм в Иран и знаех как да работя там. Намерих хора, които ще ми помогнат, получих виза, купих дрехи. Решихме следващата командировка след Иран да е Украйна. Meduza ме помоли да кандидатствам за украинска виза, преди да отида в Иран.

Пристигнах в Мюнхен тази сутрин. Отидох при приятел, опитах се да спя, след това - в консулството. Служителите ме попитаха какво ще правя в Украйна, взеха ми документите, но не беше възможно да кандидатствам за виза - вътрешната система също висеше. Разбрахме се пак да дойда.

Един приятел ме взе близо до консулството и отидохме на вечеря. Хапнахме в ресторант, седнахме отвън. Докато седяхме, два пъти до масата се приближиха нейни познати - мъж и две жени. Помислих си: какъв малък град е Мюнхен, оказва се, всички се познават. Отидох до тоалетната и се върнах. Мислех само за виза - малко са шансовете да я получа, но...

Тогава един приятел ме заведе до гарата. Когато пристигнахме, тя каза: „Знаеш ли, миришеш лошо. Ще потърся дезодорант." Не намери дезодорант. Спомням си, че бях изненадана от думите й: тя е тактичен човек и никога не би казала, ако наистина не миришех отвратително.

Във влака си намерих мястото и веднага отидох до тоалетната. Намокрих хартиените кърпи и започнах да се изсушавам. Оказа се, че се потя много. Миризмата на пот беше остра и странна: миризма на развалени плодове.

Седнах на мястото си и започнах да чета ръкописа на книгата. След известно време разбрах, че чета един параграф отново и отново, не можех да продължа. Послушах себе си. Главоболие.

Три седмици преди това бях с ковид. Помислих си пак ли съм болна?

Обадих се на Яна. Тя каза, че не се чувствам добре. Тя каза: Дано не е ковид, иначе как ще ходя в Иран. Опитах се да се върна към книгата, но ставаше все по-зле. Главоболието се влоши. Продължих да се потя, пак отидох до тоалетната, пак се избърсах със салфетки.

* * *

Когато слязох на гарата, разбрах, че не мога да разбера как да стигна до къщата си. Знаех, че трябва да се прехвърля на метрото, но не разбирах как. Мислех да изляза навън и да се обадя на такси, но самата идея, че трябва да навигирам по картата в приложението, да сравнявам реални улици с нея, предизвика ужас. Мислех си: това е много трудна задача, няма да се справя.

Дълго време търсих преход към перона с метро влакове. Тя избухна в сълзи на платформата: не разбираше по кой път да тръгне. Други пътници ми помогнаха.

От метрото до къщата да отидете пет минути. Вървях много дълго време. На всеки няколко крачки спусках чантата на земята (изглеждаше непоносимо тежка), почивах си.

На стълбите се задъхах. Помислих си: колко съм сбъркана, шибан ковид.

Вкъщи веднага си легнах. Надявах се, че след сън ще се почувствам по-добре. Но стана по-лошо.

Събудих се с болка в корема. Беше странно - много силно, но не рязко, все едно се включваше и изключваше. Опитах се да седна и да легна отново. Главата се въртеше така, че стаята сякаш се въртеше. С всяко
завъртане гаденето се увеличаваше. Отидох до тоалетната, където повърнах.

Продължих да си кореспондирам с иранците. Плаках. Първата командировка на ново място - и това.

Коремът ме болеше все повече и повече. Боли дори при допир до кожата. Тази нощ и следващите няколко почти не спах - щом сънят ме събуди. Главата ми продължаваше да се върти, когато сядах или се изправях. На третия ден стана ясно, че не отивам в командировка – и че това не е ковид.

В Берлин не е лесно да стигнеш веднага до лекаря. Успях да отида на лекар само 10 дни по-късно, на 28 октомври.

Това беше типична клиника в моя район. Лекарите бяха двама и казаха, че това са забавени последствия от ковид. „Те продължават до шест месеца. Ако не се подобри до шест месеца, върнете се." Направиха ултразвук - всичко е нормално, потупаха по корема. Убедих ги да вземат кръв. Излязох от клиниката спокойна - явно всичко е наред, скоро ще се оправи.

Кръвният тест се оказа лош. Чернодробните ензими ALT и AST са пет пъти по-високи от нормалното. Взеха проба от урина. Имаше кръв.

Лекарите вече не се шегуваха. Преместиха ме при друг специалист. Тя каза: най-вероятно това е някакъв вирусен хепатит, трябва да е принесен от войната. Ще ви намерим и ще започнем да ви лекуваме.

Анализът за хепатит се оказа отрицателен.

Симптомите са се променили. Стомахът не болеше толкова много, главата се въртеше по-малко. Изобщо нямаше сила. Лицето започна да се подува. След това се появи оток на пръстите. С мъка свалих халките и не можах да ги сложа отново. Пръстите приличаха на колбаси. Краката започнаха да се подуват. Отокът стана по-голям, линията на челюстта ми изчезна, лицето ми не беше моето лице. Пред огледалото ми трябваше време, за да се разпозная. Понякога сърцето ми започваше да бие - бързо, сякаш бягах. Понякога дланите и краката започват да горят - стават червени, лъскави.

Уморих се от всичко. Слизането по стълбите беше трудно. Понякога излизахме на разходка – за 15 минути, за половин час, после толкова се изморих, че трябваше да се върна. Спрях да спя, не от болка. Сякаш мозъкът е забравил как да заспи. Лежах с часове, опитвайки се да не събудя Яна, гледах в тавана и си мислех: какво става с мен.

Чернодробните ензими продължаваха да се повишават. Все още имаше кръв в урината.

Продължих да ходя по лекари. Изложиха версии, провериха, изложиха следващите. Автоимунни заболявания, усложнен пиелонефрит, системни заболявания. Медуза доведе лекар, на когото вярваше. Лекарят реши да повтори тестовете за вирусен хепатит (отрицателни). Докато се прибирах от болницата, той ми написа: „Има ли възможност да си бил отровен?“ Казах: "Не, не съм толкова опасен."

Казах на Яна. Тя каза: добре, да, най-простото обяснение е, че един руски журналист е отровен.

* * *

На 12 декември отново посетих лекаря в клиниката. Нов кръг от тестове, показателите са по-лоши, ALT е превишен седем пъти. Седнахме в нейния кабинет. Тя мълчеше и преглеждаше документите. Тя каза: „Елена, останаха две версии. Първото е, че антидепресантите, които приемате, може да са започнали да действат съвсем нестандартно. Но наскоро сменихте хапчетата, а симптомите останаха същите и кръвната картина беше същата. Следователно втората версия. Опитайте се да не се притеснявате. Може да си била отровена."

Лекарят мълчеше. Казах, "Това е невъзможно." Лекарят каза: „Изключихме всичко останало. съжалявам Трябва да отидеш в токсикологията .

През следващите три дни лежах и мислех. Сега не помня какво. Яна казва, че първия ден и съм казала, че това е глупост и лекарите са направили грешка, просто не са могли да поставят правилната диагноза. Тогава замълчах. Тогава се свързах с Медуза и започнахме да мислим какво да правим.

За да се преминат тестове за токсини, трябва да се свържете с полицията. И отидох в полицията. От гарата ме изпратиха в болницата. Полицията дойде там и разпита мен и лекарите.

Първият разпит беше в криминалната полиция на Берлин и продължи девет часа. Полицията се интересуваше от всичко - какво работя, какво ще работя, с кого контактувам в Украйна, с кого контактувам от колеги. 17 и 18 октомври трябваше да се помнят всяка минута.

Моят апартамент и нещата бяха проверени за радиация. Провериха ме и за радиация. Отнеха ми нещата, с които бях облеченйа в Мюнхен. Полицията проверяваше апартамента ми за сигурност. Офицерът каза: „Защо живеете с отворени завеси? Можете да бъдете застреляни от балкона на отсрещната къща.

Полицията каза, че трябва да спазвам правилата за безопасност. „Смени си апартамента. Вървете по различни пътища към вашия дом. Не поръчвайте такси от адрес на адрес. Разходете се навън със слънчеви очила. — И това е достатъчно? Това ще увеличи шансовете ви.

Полицаите ми бяха ядосани. Те не го показаха, но след третия разпит започнаха да си говорят. Старши следовател разследваше убийството на бившия чеченски военачалник Зелимхан Хангошвили, който беше застрелян в парка Тиргартен през 2019 г. Убиецът е заловен бързо - благодарение на свидетели и видеокамери. Паспортът бил на името на Вадим Соколов, но журналисти и полиция установили, че истинското му име е Вадим Красиков и че е свързан с ФСБ. В Германия той беше осъден на доживотен затвор за убийство "по нареждане на руското правителство, докато е бил част от руския апарат за сигурност". Съдията нарече инцидента "държавен тероризъм". През 2022 г. Русия на два пъти поиска да включи Красиков в списъка за размяна, но Германия отказа.

Година по-рано същият следовател разследва отравянето на издателя на Медиазона и член на Pussy Riot Пьотър Верзилов. Изпаднал в делириум и конвулсии, той беше прехвърлен в Шарите от Москва с частен самолет. Още в Берлин приятелите на Верзилов откриват, че болницата е под наблюдение. Полицията е предоставила защита на Верзилов и е започнала разследване. „И нищо не беше инсталирано. Дори веществото не можа да се установи. "Защо?" „Защото не може да се попита лабораторията дали човек е бил отровен. Можете да попитате "има ли такова вещество в тялото?". И има хиляди от тези вещества. Ето защо това е толкова популярен начин за убиване."

„Не разбирам защо дойде при нас толкова късно. Трябваше да се обадиш в полицията веднага щом ти прилоша във влака. Щеше да те посрещнем на гарата.

Но не мислех, че е отравяне. Дори сега не съм сигурна.

- Защо не се сети?

„Беше лудост да мисля това. Аз съм в Европа.

- И какво?

„Чувствах, че съм в безопасност.

- Ето за това ни ядосваш. Пристигате и си мислите, че сте на почивка. Никой дори не мисли, че трябва да се внимава. Имаме политически убийства. Имаме руски специални служби. Вашето безхаберие, вашето и на вашите колеги, е под всякаква критика.

Не бях информирана за хода на полицейското разследване.

На 2 април на журналистическа конференция Рома Доброхотов, главен редактор на The Insider, се обърна към мен. Той ме отведе настрана. Лена, имам личен въпрос към теб. Но първо ще ти кажа нещо. С Христо Грозев от Bellingcat сега разследваме поредица от отравяния в Европа. Жертвите са руски журналисти. Исках да те попитам. Това, че не пишете толкова дълго, свързано ли е със здравето ви?

И аз му казах това, което сега казвам на вас.

На 2 май прокуратурата в Берлин изпрати писмо, че делото, образувано по статията за опит за убийство, е затворено. Разследването не откри "никакви данни" да има опит за убийството ми. „Наличната кръвна картина не дава ясни признаци за отравяне.

Лекарите, които съветваха разследващите, казаха, че най-вероятното обяснение за случилото се с мен е отравяне с хлорорганични съединения. Предадох тази информация на полицията. На 21 юли прокуратурата отново даде ход на делото.

* * *

Какво става с мен сега? Болката, гаденето, подуването са изчезнали. Силата не се върна. Напуснах екипа на Медуза - все още съм много далеч от командировките. Сега мога да работя три часа на ден. Това време се увеличава, но бавно. Има дни, в които не мога да направя нищо. След това лягам и се опитвам да не се мразя.

Когато писах този текст, се опитах да възстановя хронологията, да запомня всички важни подробности. Но кои подробности са важни? През ноември моят приятел дойде в Берлин. Той е издател, не е активист, не е журналист, не е политик. Дойде да ме посети и беше ужасен от състоянието ми. Тя каза: Разбирате ли, че може да сте отровена? Говорили ли сте с лекарите за това? Аз казах: че не съм и няма да направя, защото това са глупости. Тя каза: не ме заразявайте с вашата параноя.

По времето, когато работих в Новая газета, четирима наши служители бяха убити . Погребах журналиста от Химки Михаил Бекетов , той беше мой приятел. Знаех, че убиват журналисти. Не исках да мисля, че могат да ме убият. Въздържах се от тези мисли от отвращение, срам и умора. Бях отвратена при мисълта, че има хора, които искат смъртта ми. Беше ме срам да говоря за това.

След няколко седмици ще излезе книгата ми, в която разказвам как Русия стигна до фашизма. Книгата ще бъде издадена на няколко езика. Полицията смята, че пускането на книгата може да бъде спусък. Че хората, които се опитаха да ме убият в Украйна и вероятно се опитаха да го направят в Германия, ще опитат отново.

Искам да живея. Затова пиша този текст.

Искам и моите колеги, моите приятели, активисти и политически бежанци, които сега са в чужбина, да бъдат внимателни. Т Ние не сме в безопасност и няма да бъдем в безопасност, докато не се промени политическият режим в Русия.  Ако внезапно се разболеете - моля, не отхвърляйте версията за отравяне, кажете на лекарите за това. Борете се за себе си. Ако това вече ви се е случвало, моля, свържете се с изследователите на The Insider. Търсят онези, които се опитват да ни убият.

Херсон. Репортаж на специалния кореспондент на Новая газета Елена Костюченко

Meduza, превод ФрогНюз