Как България стана мафиотска държава

Андрей Щерн, Женева 

Лондон, началото на 21 век. Две лица, късо подстригани и с тъмни костюми, рано сутринта чукат на вратата на луксозен дом недалеч от Хайд Парк. Те търсят един български предприемач - да го наречем Владислав - около 40 годишен, женен, с две деца, който представлява интересите на компания за импорт-експорт. Предприятието е базирано... да речем в Бургас, на брега на Черно море. От десетина години въпросният господин дискретно живее в британската столица. Бизнесът (горива, пластмаси и други производни продукти) върви добре. Двете му дъщери учат в най-добрите лондонски училища и говорят вече по-свободно на английски, отколкото на български. Наистина, съпругата му се оплаква малко от климата, но пък семейството често лети до Канарските острови, където е придобило малък дом на брега на морето.

В този ден, когато излиза на прага на къщата по халат, Владислав разбира, че е дошъл краят на всичко това. Ранните посетители му връчват писмо за оставка. "Нещата се промениха в Бургас" - казват му те. Той разбира, че чичо му, всесилният някога чичо, който още по времето на Живков се грижеше за доброто на семейството, е изгубил битката. Докато подписва на кухненската маса собствената си оставка, Владислав забелязва, че посетителите носят малки значки на ревера на саката си - емблемата на морската пехота - и картината започва да се избистря в главата му. Бургаското пристанище е минало в други ръце. Предишните търговци на оръжие, от които зависеше той, са го отстъпили на мафията на "подводничарите", бивши военни моряци. Владислав знае много добре, че с тях е по-добре да не се спори и заедно с подписаната оставка им връчва и кредитните си карти. Не се колебае нито секунда, когато му поискват ключовете на семейното Волво "за едно кръгче из Лондон". Повече няма да го види.

Как се стигна дотук? Беше 1987 или 1988, във всеки случай малко преди посещението на Франсоа Митеран в София. Забележителна визита – Владислав още си спомня за учудващо свободната дискусия, организирана в главната аула на Университет "Климент Охридски", където той даже зададе въпрос на френския президент. Само че разговорът, на който се бяха събрали чичо му Иван и бъдещият му тъст, пушейки на балкона далеч от ушите на жените и децата, беше от друго естество. "Да поговорим за теб и за Светлана, за вашите планове в живота" - започна бъдещият тъст, намигайки съучастнически на чичо му Иван. Двамата се познаваха добре – семействата се бяха сближили през годините, когато летуваха в съседни бунгала в почивната станция за избрани другари. Много пъти Владислав беше слушал разказите на чичо си, който на няколко ракии споделяше как по време на войната продавал оръжие и на иракчаните, и на иранците. Стигнало се дотам, че веднъж настанили в един и същ ведомствен хотел на армията враждуващите делегации. Още по това време товарите с оръжие тръгвали от пристанище Бургас. Бащата на Светлана не беше толкова словоохотлив. Той поддържаше тесни връзки с Москва и отговаряше за военната ядрена сигурност в страната, въпреки че в България официално нямаше такъв тип оръжия. Тази вечер на балкона в София двамата казаха на Владислав разтърсващи неща. Той научи, че режимът на Живков не е вечен и че предстоят големи сътресения в страната. Похвално било, че следва в историческия факултет, но те имали други планове за Владислав и бъдещата му съпруга. Например търговско училище във Виена, интензивни курсове по английски и отваряне на малко търговско представителство в австрийската столица. За парите и документите да нямат грижи.

През 1990г., само няколко месеца след като "прогресивните комунисти" свалиха от власт Живков и в страната започнаха масови демонстрации, тъстът дойде да го види във Виена. Носеше пари, много пари и най-вече безупречен бизнес план, според който Владислав ставаше генерален директор на предприятието, в което до този момент беше единствен служител. Мисията му беше да управлява между Виена и Лондон фондовете и част от стоките на фирмата-майка, базирана в Бургас, чието пристанище вече се управляваше от чичо му Иван.

Междувременно страната потъваше в мизерия и безкрайни вътрешни борби, които направиха българския преход най-дългия и най-мъчителния сред бившите сателити на Съветския Съюз. Макар далеч да не е от най-драматичните, историята на Владислав с точни дати, имена и места никога няма да бъде напечатана в български вестник. Рискът е твърде голям както за този, който би я написал, така и за този, който би я публикувал. Историята е твърде банална, направо класическа в тази страна, която от 2007 г. е член на Европейския съюз с някои условия. Толкова банална, че не учудва никого: тайното ограбване на страната от най-безскрупулните членове на предишния режим по време на безкрайния преход е прието за даденост.

Затова там, където пресата мълчи, навлиза литературата. Постановката за разпределянето на плячката на Комунистическата партия е като матрица на модерната българска история и е описана в множество български криминални романи. Описанието е учудващо еднотипно, въпреки разликата във възрастта и стила на авторите. Някак между другото двайсетина души, дискретни и почти безлични, напускат едно събрание във вила в покрайнините на София с куфарчета, пълни с милиони долари. Някои от тези хора се установяват в чужбина, други потъват анонимно в провинцията. Те самите не се пускат в бизнеса директно, а го поверяват на по-компетентните, на номенклатурните деца, изучени в чужбина и жадни за предприемачески приключения. "Вземи парите, установи се, не се показвай много. Ще ти се обадим" - такива бяха инструкциите. Така се създават предприятия за експорт-импорт, купуват са фабрики с цел да бъдат докарани до фалит и по света се разрояват предприятия-фантоми и стотици банкови сметки...

В България настъпи царството на по-силния. Всички тези мафиотски ембриони, организирани като концентрични кръгове, избраха за извършители на мокрите поръчки бивши професионални спортисти (бандите на борците, плувците, гребците...), а за "по-деликатните" дела им помагаха бивши барети и други командоси от армията. Това всяващо страх избрано общество обогати българският речник с една нова дума – "мутра". Наказателните побои с бейзболни бухалки бързо бяха затъмнени от впечатляващи убийства и уреждания на сметки между мафиотските групировки. Мутри, групировки – този речник наводни публичното пространство, от детските градини до висшите сфери на властта, минавайки през медиите. Мутрите станаха всесилни, те въплъщаваха най-видимо промените, представляваха социален модел за подражание и вдъхновяваха мечти с показното си охолство на новобогаташи. От телевизионните екрани и от страниците на жълтата преса подвизите им преминаха и в литературата.

Но поради липса на информация за скритата страна на явлението романистите трябваше да работят с въображението си. В центъра на мрежата те си представяха бивш генерал от службите, привърженик на скромния, даже спартански начин на живот, който, скрит в сянка, дърпа нишките на целия този видим хаос. "Генерал-аскет с непоклатима увереност, че зелената светлина за промените е дадена отгоре, от Москва и нейното КГБ например", обяснява писателят Владимир Зарев, автор на романа « Разруха » (2005), представян от критиката като разказ за ограбването на страната през последните двайсет години. "Лично аз не познавам такъв човек, но интуитивно мисля, че историята е започнала именно така", продължава той. По-непретенциозни автори като много популярния Христо Калчев, кръстен "Пророка" за това, че предсказва множество мафиотски убийства в книгите си, представят този процес като своеобразна негативна версия на Джеймс Бонд, гъмжаща от международни бандити с окървавени ръце.

Докато тези белетристи упражняваха талантите си, убийствата продължаваха, както и уреждането на сметки между бандите, които не се колебаеха да се стрелят с калашници по улиците. Почти 160 поръчкови убийства се наброяват в страната от падането на комунизма и нито едно разследване не е приключило успешно. Безнаказаността на убийците и на шефовете им изглежда тотална и подхранва адския цикъл на вендетата и на кървавите конфликти. На 16 октомври България беше на първа страница на International Herald Tribune със статия от New York Times, която за пореден път описва механизма в една мафиотската държава, член на европейските институции. В същото време всички специални сили в страната атакуваха Дупница, малко градче в югозападна България, известно с това, че е седалище на могъщите братя Галеви – бивши червени барети, заподозряни в производство и трафик на амфетамини. Напразно, главните герои не бяха там, те предпочетоха да се представят лично на правосъдието на другия ден и бяха освободени веднага. "Фактът, че сме членове на градския съвет, че в Дупница се строят нови детски градини и училища явно дразни някого" - декларираха те в телевизионното студио.

Според публикации в българската преса от пролетта на 2008г. основните мафиотски групи в страната имат антени в сърцето на правоохранителната система и в полицията. Всеки път, когато предстои полицейска акция, те биват информирани са нея. Така вървят нещата в България. Връх на цинизма на политиците са опитите им да успокоят избирателите с аргумента, че престъпниците се унищожават взаимно, че лошите времена ще отминат и ако човек стои настрана, не рискува нищо. "Убеден съм, че драмите, на които сме свидетели, са следствие от нарушаването на договора между хората, които разпределяха парите на партията и някои от тези, които ги получиха", анализира Владимир Зарев. Това се случва, когато в края на веригата извършителите се надигат срещу даващите заповеди, когато мутрите се разбунтуват срещу бившите генерали, на които дължат всичко.

Какво да се прави? Докато някои мечтаят за реванш на генералите (или поне на полковниците в стила на Владимир Путин), други чукат на дърво и се надяват "трудните моменти" да минат по възможност "цивилизовано", както в случая с Владислав от Хайд Парк. Но в София няма нищо по-несигурно от това. 

превод от френски Атанас Чобанов, Париж